Обречени на безсмъртие

10.

Имах чувството, че тялото ми вече не е свързано с мозъка. Станах и тръгнах към фантома. „Или съм пред нервен срив, който е започнал, докато бях в библиотеката — мислех аз, — или човекът пред мен е призрак.“ И двете обяснения бяха по-приемливи от възможността Жул да е оцелял след челния сблъсък с мотрисата в метрото и сега не само че беше жив и здрав, ами напълно невредим.

Видя ме, когато бях на няколко крачки от него и за частица от секундата се поколеба. След това се обърна към мен с напълно безизразна физиономия.

— Жул! — повиках го настойчиво.

— Здравей — отвърна спокойно той. — Познаваме ли се?

— Жул, аз съм, Кейт. Идвах в ателието ти с Венсан, не помниш ли? Видях те в метрото в деня, когато стана… катастрофата.

Той ме гледаше с изумление.

— Май ме бъркаш с някого. Казвам се Тома и не познавам Венсан.

„Тома, друг път“ — помислих си аз и ми се прииска да го разтърся.

— Жул, знам, че си ти. Ти попадна в онази ужасна катастрофа, когато… случи се преди малко повече от месец.

Той поклати глава и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Жул, моля те, кажи ми какво става?

— Слушай… Кейт, нали? Нямам представа какви ги приказваш, но нека да ти помогна да седнеш на пейката. Струваш ми се прекалено развълнувана или може би превъзбудена. — Той ме стисна за лакътя и ме поведе към пейките.

Дръпнах ръка и застанах пред него, стиснала юмруци.

— Знам, че си ти. Не съм луда. И не разбирам какво става. Обаче обвиних Венсан, че е безсърдечен, задето избяга така, след като ти умря. А сега се оказва, че си жив.

Разбрах, че съм се развикала, и видях как охранителят тръгна към нас. Погледнах Жул, без да крия колко съм вбесена, когато униформеният приближи и попита:

— Проблем ли има?

Жул погледна човека спокойно.

— Не, господине. Тя изглежда ме бърка с друг.

— Нищо подобно! — изсъсках аз, след това скочих и се отправих бързо към изхода. Обърнах се и забелязах, че и Жул, и охранителят ме наблюдават, затова щом излязох от музея, хукнах надолу по ескалатора.

Имаше само едно място, на което можех да отида.

Пътуването с метро към квартала ми се стори безкрайно дълго, но най-сетне затичах по стълбите нагоре към притъмняващата улица и се отправих към къщата на „Дьо Гренел“. Застанах пред дебелата стена, скрита от пълзяща декоративна лоза, и натиснах звънеца. Над главата ми светна лампа и аз вдигнах лице към камерата за наблюдение.

— Oui? — чух глас след няколко секунди.

— Кейт е. Аз съм… — Замълчах, за момент изгубила кураж. След това си спомних жестоките последни думи, с които нападнах Венсан, и заговорих с нова решителност: — Приятелка съм на Венсан.

— Няма го. — Мъжкият глас имаше метално звучене през микрофона в долния край на панела.

— Трябва да поговоря с него. Може ли да му оставя съобщение?

— Нямате ли телефона му?

— Не.

— Нали казахте, че сте му приятелка? — прозвуча скептично гласът.

— Да, всъщност не. Просто трябва да поговоря с него. Моля ви.

Последва мълчание и тогава чух прищракване, което означаваше, че вратата е отключена. Отвори се бавно навътре. В другия край на двора на отворената врата беше застанал мъж. Сърцето ми се сви, когато видях, че не е Венсан.

Тръгнах бързо към мъжа, като се опитвах да измисля какво да кажа, за да не ме помисли за някоя луда. Когато наближих, не можах да кажа нито дума. Той ми се стори към шейсетте, а избелелите му зелени очи изглеждаха като на човек, преживял столетия.

Дългата му сива коса беше зализана с помада, едрият орлов нос му придаваше вид на благородник. Личеше, че е аристократ.

Ако не се бях засичала с хора като него, клиенти на деди в антикварния магазин, щях да се досетя за благородническия му произход от портретите, закачени във всеки френски замък и музей. Очевидно беше от старо семейство, което разполагаше със стари пари. Вероятно къщата беше негова.

Гласът му ме стресна:

— Значи идвате, за да се видите с Венсан?

— Аха… Да, monsieur.

Той кимна одобрително, когато се поправих, както подобаваше пред човек на неговата възраст и с неговото положение.

— Ще ви разочаровам, но както вече ви казах, той не е тук.

— Знаете ли кога ще се върне?

— След няколко дни.

Не знаех какво да кажа. Той понечи да си тръгне, а аз се почувствах неловко и побързах да избъбря:

— Може ли поне да му оставя съобщение?

— Слушам ви — отвърна сухо той и нагласи коприненото шалче на врата си под безупречно бялата памучна риза.

— Може ли… имате ли нещо против да го напиша? — заекнах аз и едва потиснах желанието си да избягам. — Извинете, че ви отнемам от времето, господине, но имате ли нещо против да му напиша няколко реда?

Той изви вежди и ме погледна в очите. След това отвори вратата и се отдръпна, за да мина.

— Разбира се.

Влязох във великолепното фоайе и изчаках да затвори вратата след мен.

— Заповядайте — рече той и ме поведе през странична врата към същата стая, в която Венсан ми беше донесъл чай. Посочи бюро и стол. — В чекмеджето има хартия за писане.

— Аз имам, благодаря — отвърнах и потупах раницата си.

— Да поръчам ли да ви донесат чай?

Кимнах, защото реших, че ще ми трябват няколко минути, докато измисля какво да напиша.

— Да, благодаря.

— Жан ще ви донесе чай и ще ви изпрати, когато сте готова. Дайте й писмото за Венсан, когато приключите. Au revoir, mademoiselle.

Той кимна отсечено, след това затвори вратата, а аз въздъхнах от облекчение.

Извадих химикалка и тетрадка от чантата, откъснах лист и го гледах цяла минута, преди да започна да пиша.

Сгънах листа и зачаках. Жан така и не се появи. Гледах как старинният часовник отмерва изнизващите се минути и с всяка секунда ставах все по-неспокойна. Най-сетне, обзета от притеснение, реших, че трябва да намеря Жан. Да не би да чакаше в кухнята с чая ми? Излязох във фоайето. Къщата тънеше в тишина.

Забелязах обаче, че вратата срещу мен е оставена открехната. Пристъпих бавно към нея и надникнах вътре.

— Жан? — подвикнах тихо. Отговор не последва. Отворих широко вратата и влязох в стая, почти същата като тази, от която бях излязла. Имаше същата малка врата в единия ъгъл като онази, през която Венсан беше внесъл чая. Помислих си, че е входът за прислугата.

Отворих я и видях дълъг, тъмен коридор. Сърцето ми се беше качило в гърлото, докато вървях към стъклената врата в дъното, от която струеше светлина. Отваряше се към просторна кухня, подобна на пещера. Вътре нямаше никого. Въздъхнах облекчено и усетих, че съм се притеснявала да не би да се натъкна отново на господаря на дома.

Реших на излизане да пусна бележката в пощенската кутия и забързах по подобния на тунел коридор. След като кухнята беше зад гърба ми, забелязах няколко врати, една от които беше оставена открехната. Отвътре се процеждаше приглушена светлина. Дали това не беше стаята на икономката?

— Жан? — повиках я тихо. Отговор не последва.

Останах на мястото си в продължение на няколко секунди, а след това почувствах непреодолим импулс. „Какви ги върша?“ — помислих си, докато влизах в стаята. Тежки завеси спираха дневната светлина, също както и в останалите стаи. Единствената светлина идваше от малките лампи по ниските масички.

Пристъпих навътре и затворих тихо вратата. Казах си, че съм напълно луда, но разумната част от мозъка ми вече бе изгубил битката и сега се движех на автопилот, обикалях без позволение чужда къща единствено за да утоля любопитството си. Имах чувството, че милион адреналинови стрелички се забиваха в кожата ми, докато разглеждах.

От дясната ми страна, около камина от сив мрамор, бе вградена библиотека. Над полицата бяха закачени два тежки меча, кръстосани под ефесите. На другите стени имаше снимки в рамки, някои черно-бели, други цветни.

Нямаше никаква система. Някои от хората на тях бяха стари, други — млади. Направи ми впечатление, че някои са правени преди поне петдесет години, а други са съвсем нови. Единственото, което ги обединяваше, бе, че са от скрити камери. Обектите нямаха представа, че ги снимат.

Странна колекция, помислих си и погледнах към другия край на стаята.

Видях огромно легло с прозрачен бял балдахин. Пристъпих към него, за да погледна отблизо. През прозрачната тъкан видях, че в него лежи мъж. Сърцето ми се сви.

Не смеех да дишам, когато дръпнах балдахина.

Беше Венсан, отпуснат по гръб върху завивките, облечен. Не приличаше на заспал. Стори ми се мъртъв.

Протегнах ръка и докоснах неговата. Беше леденостуден и твърд като манекен на някоя витрина. Отскочих назад с вик.

— Венсан? — Той не помръдна. — Господи! — прошепнах аз. Бях потресена. След това погледът ми попадна на снимка в рамка, поставена на нощното му шкафче. Беше моя.

Сърцето ми замря, аз притиснах ръка към гърлото си и заотстъпвах, докато раменете ми не се опряха в мраморната камина и аз изпищях, обзета от ужас. В този момент вратата се отвори със замах и някой светна лампата. На вратата бе застанал Жул.

— Здравей, Кейт — поздрави зловещо той, след това угаси, кимна и продължи: — Май играта приключи, Венс.