Обречени на безсмъртие

32.

Мами ни беше попитала дали предпочитаме традиционен обяд по случай Деня на благодарността, но двете с Джорджия не бяхме в настроение да празнуваме. Всичко американско ни напомняше за дома. А домът ми напомняше за родителите. Попитах мами дали не може да прекараме деня както всеки друг и тя се съгласи.

Затова през повечето време си останах в леглото и четох, като се стараех да не мисля за Венсан, който лежеше мъртъв в леглото само на няколко пресечки от нас.

В петък сутринта изминах пеша петте минути от нас до къщата на Жан-Батист. Застанах пред масивната порта и набрах кода, който Венсан ми беше изпратил с есемес.

Поколебах се дали е по-редно да почукам, или направо да вляза. Вдигнах ръка, за да почукам, когато вратата се отвори и Гаспар застана пред мен. Кършеше нервно ръце.

— Госпожице Кейт — рече той и се поклони вдървено. — Венсан ми каза, че сте тук. Влезте, заповядайте. — Дори не си направи труд да ме целуне по бузите. Очевидно самото ми присъствие бе предостатъчно, за да му докара сърдечен удар, затова и аз не настоях.

— Има ли новини? — попитах.

— За съжаление няма — отвърна той. — Елате в кухнята. Венсан ми напомня да ви предложа кафе.

— Не, благодаря, току-що закусих. Няма нужда.

— Добре тогава. Венсан казва, ако искате да останете в неговата стая, е готов да ви помогне с… триг… — Гаспар ме погледна напълно объркано.

— Тригонометрия — засмях се аз. — След това вдигнах глава и заговорих на въздуха: — Благодаря, Венсан, но оставих тези учебници вкъщи. Днес ще се занимаваме с английска литература и европейска история.

Гаспар се засмя нервно.

— Венсан казва, че аз трябва да ти помогна с тези предмети. Мили боже, така си е. Пред очите ми се е развила значителна част от историята. Не искам обаче да ви отегчавам с разказите си.

Усетих, че последното му желание беше да помага на тийнейджърка да пише домашно по история, затова отказах любезно и той дори не скри облекчението си.

— Шарлот излезе, но щом се върне, ще й кажа, че сте тук — обеща той и ме остави пред вратата на Венсан.

— Благодаря — отвърнах.

Стаята на любимия ми беше съвсем същата каквато я видях първия път. Прозорците бяха затворени, завесите — дръпнати. Камината не беше запалена. Венсан беше леденостуден. Потръпнах, когато видях безжизненото му тяло под балдахина.

Затворих вратата след себе си, оставих чантата на канапето и пристъпих към леглото. Той лежеше неподвижен, бездиханен. Веднага забелязах колко е различен от човек, който спи и гърдите му се повдигат ритмично, а от устата му излиза дъх. Дръпнах завесите и приседнах на леглото, за да го погледам.

— Ще ти призная, че се чувствам глупаво, докато ти говоря, а ти си в това състояние — признах аз на празната стая. — Имам чувството, че след минутка ще изскочиш от гардероба и ще избухнеш в смях.

В стаята цареше тишина.

Поколебах се, след това прокарах пръсти по студената му ръка, като се постарах да не се отдръпна, когато почувствах колко неестествена на допир е кожата му. След това, дори още по-бавно, се наведох и докоснах устните му с палец. Кожата му беше студена, но мека и аз потръпнах, докато проследявах с пръст съвършената извивка на устните му. След това погалих гъстата вълниста коса и докоснах устните му със своите — съвсем леко. Не усетих нищо. Венсан го нямаше.

— Да не би да се възползвам от положението — прошепнах аз и се запитах дали той ме чува, — след като не ми казваш нищо.

Въпреки че в стаята продължаваше да е тихо, усетих странно чувство, сякаш някой пишеше в ума ми. Сякаш бе необходимо огромно усилие. След това в главата ми се появиха две думи: „Твой съм“.

— Венсан, ти ли си? — попитах стреснато. Почувствах тялото си като коледна елха, окичена с милион светлинки, запалени едновременно.

— Добре, ако си ти, да знаеш, че ме плашиш. Но нищо. Ако не си ти, тогава напълно се побърквам, защото излизам с мъртвец. Много ти благодаря, че ме караш да се съмнявам в разума си — рекох саркастично.

Струваше ми се, че в стаята витае някакво задоволство, но то бе едва доловимо и аз реших, че си въобразявам.

— Сега пък ще ме превърнеш в параноичка. Преди да започна да се правя на Жана д’Арк и да си въобразявам, че чувам гласове, не е ли по-добре да се справя с домашното по история?

Мълчание.

Оставих пердетата дръпнати, за да го виждам, и седнах на канапето, извадих книгите от чантата и ги подредих върху масичката за кафе.

Едва тогава забелязах плика на нощното шкафче. На него бе написано моето име с красивия почерк на Венсан и аз извадих плътен лист хартия с инициалите „ВПАД“ в долния ъгъл, обградени с лози и листа.

Какво можех да направя, след като прочетох най-романтичното любовно писмо — единственото любовно писмо — което някога бях получавала?

Пристъпих към леглото и се отпуснах на матрака до тялото на Венсан. Обрамчих студеното му лице с топлите си ръце, пригладих косата му и заплаках.

Плачех, задето бях изгубила стария си живот. Плачех за дните, когато се будех в старата си стая, слизах по стълбите и виждах мама и татко седнали на масата за закуска. Плачех, защото нямаше да ги видя никога повече, защото животът ми никога нямаше да е същият.

Мислих си как след преживяната загуба бях открила човек, който да ме обича. Той не беше казал нищо, но аз го бях прочела в очите му и в написаното. Светът, който познавах, си беше отишъл. А пък на мен ми беше предоставен шансът да изпитам щастие в новия свят. Този свят беше по-подходящ за научната фантастика и филмите на ужасите, но в него бях открила нежност, приятелство и любов.

Въпреки че продължавах да скърбя за стария си живот, знаех, че ми е даден втори шанс, който бе точно пред очите ми, също като добре узрял плод. От мен се искаше единствено да протегна ръка и да го откъсна. Първо трябваше да се освободя от задушаващия страх, който изпитвах от миналото.

Предложението беше да получа нов живот в замяна на стария. Имах чувството, че ми е поднесен подарък. Имах чувството, че съм си у дома. Отворих ръка и му позволих да отлети. След това плаках, докато очите ми не се затвориха и не заспах.

Събудих се час по-късно и в първите няколко секунди не разбрах къде се намирам. След това усетих студеното тяло на Венсан до своето и ме обзе чувство на спокойствие, което ми вдъхна повече сили от когато и да било досега.

Чух шум и се обърнах към Шарлот, която беше отворила вратата, за да надникне в стаята.

— Отбих се одеве, но ти спеше. Събуди ли се вече?

— Да — отвърнах, седнах и се надигнах от леглото.

— Добре. — Тя се вмъкна вътре и затвори вратата. — Плакала си — отбеляза и ме целуна по бузите.

Кимнах.

— Сега вече съм добре. И ти не изглеждаш върхът.

Обикновено лъчезарната Шарлот сега беше посърнала, а живецът й беше напълно изчезнал. Стори ми се тъжна и изтощена.

— Заради Шарл е.

— Все още ли не се знае къде е? — попитах и я дръпнах, за да седне до мен на канапето.

Тя поклати нещастно глава.

— Звънях му поне един милион пъти. Оставих поне десет съобщения на гласовата поща. Поставили сме всички места, които нума контролират, под наблюдение, платихме на информатори, дори нахлухме в стар склад, защото решихме, че е възможно да го крият там. Не открихме абсолютно нищо.

— Колко жалко. — Тъй като не знаех какво да кажа, аз стиснах рамото й.

— Той ми е брат-близнак, Кейт. Никога не сме се разделяли, освен когато спим. Все едно съм изгубила половината от себе си. Нямаш представа колко ме е страх за него.

Кимнах.

— Венсан ми каза какво подозира.

— Просто не разбирам — прошепна тя и поклати глава.

Наведе се към мен и аз притеглих слабото й тяло към своето.

— Венсан ни беше оставил през последните няколко минути, но казва, че иска и той да участва в разговора.

— Добре — отвърнах.

Шарлот кимна, заслуша се в онова, което той казваше, и очите й се наляха със сълзи.

— Какво каза? — попитах я.

— Каза, че всички тук сме изгубени души. Добре че се имаме един друг.

Венсан беше прав. Може и да не бях ревенант, но се вмествах чудесно сред тях. Извадих пакетче кърпички от чантата и й го подадох.

Тя попи очи, след това ме погледна изненадано.

— Венсан казва, че му е било приятно да си поговори с теб днес сутринта и че ти си го чула!

— Значи не съм си въобразила! — отвърнах, изпълнена със страхопочитание. — Попитай го какво ми е казал.

— Казал е: „Твой съм“.

— Точно така! — Скочих от канапето и погледнах към бездиханното тяло поне за милионен път и отново за милионен път си напомних, че не е там. — Но как е възможно? — попитах я аз. — Веднъж той ми каза, че ревенантите могат да комуникират единствено с други ревенанти, когато спят.

Шарлот се заслуша в думите му, преди да ги предаде.

— Венсан казва, че оттогава е проучвал въпроса. Случвало се много рядко, но имало случаи, когато човек и ревенант били заедно години наред. Женвиев е единственият ревенант от познатите ни, който умее да осъществява подобна връзка. Съпругът й добива представа какво иска тя, въпреки че не чува думите.

— Но ние сме заедно от седмици, не от години — отвърнах, обзета от съмнение. — Как е възможно да се получи?

— Той казва, че няма представа, но иска да пробвате отново — предаде развълнуваната Шарлот.

— Добре — съгласих се аз и се преместих на леглото.

— Не, ела тук — настоя тя. — Ще се разсейваш, ако виждаш тялото му. Той каза да си затвориш очите и да блокираш всичко останало. Направи същото, както в музеите. — Усмихнах се, когато си припомних транса, в който бях изпаднала, когато той ме видя в музея „Пикасо“. Затворих очи и си поех предпазливо въздух, оставих атмосферата на стаята да проникне в мен и да ме залее спокойствие. Постепенно усетих същото, както и преди, сякаш някой пишеше букви в главата ми.

— Какво чуваш? — попита тя.

— Нищо. Виждам нещо… все едно някой пише думи.

— Той казва, че се опитваш да визуализираш. Престани да използваш вътрешното си око и използвай вътрешното си ухо. Все едно слушаш музика, която се носи някъде отдалече. Опитай се да чуеш мелодията и да я следваш.

Съсредоточих се и чух шумолене, все едно вятърът се провираше сред листата или пропукваше статично електричество.

— Той казва да престанеш да се опитваш толкова упорито и да се отпуснеш — предаде Шарлот.

Отпуснах се и статичният шум се превърна в шумолене, все едно найлонов плик бе подет от вятъра. И тогава чух. „Pont des Arts.“

— Мостът на изкуствата — рекох на висок глас.

— Говориш за моста над Сена ли? — попита обърканата Шарлот, след това кимна. — Венсан казва, че това било мястото на изключително важно събитие.

Засмях се.

— Точно така. Там се целунахме за пръв път.

Тъжното лице на Шарлот се оживи.

— Господи. Сигурна бях, че Венсан ще се окаже непоправим романтик, когато открие правилния човек. — Тя се отпусна на канапето и притисна ръце върху сърцето си. — Каква си късметлийка, Кейт.

В следващия половин час се съсредоточихме над връзката между немъртъв и човек, а Шарлот се превиваше от смях на глупавите отговори и досадните упражнения, които Венсан измисляше.

— Живите нощи на… Мъри ли? — недоумявах аз.

— Не. Нощта на живите мъртви! — избухна в смях Шарлот.

Най-сетне започнах да разбирам повечето неща, въпреки че гласът не приличаше на този на Венсан. Имах чувството, че думите изникват от нищото. При това чувах само по няколко думи.

— Върви да обядваш ли? — попитах най-сетне аз.

— Точно така! Браво! Венсан казва, че е време да направим почивка и да обядваме. Жан ни чакала.

Когато отидохме в кухнята, Жул и Амброуз вече се тъпчеха с печено пиле и пържени картофки, а Жан седеше до тях и попиваше всяка дума от разказа им за сутрешната мисия. Скочи, когато видя, че двете с Шарлот влизаме, и посочи, че ни е сервирала.

— Здрасти, момчета, да знаете, че Венсан може да говори с Кейт, докато спи — съобщи доволно Шарлот.

Всички замръзнаха по местата си и ме зяпнаха, но след няколко секунди Жан се съвзе.

— Не съм изненадана. Откога съм ви казала, че ви усещам, когато започнете да се мотаете около мен, докато спите? Дори разпознавам кой от вас е около мен, само че никой не ми вярва.

— Това е напълно невъзможно! — възкликна Амброуз и се обърна настрани. — Няма начин, Венсан!

— Не е невъзможно — намеси се Жул. — Венсан ми каза, че е проучвал записките на Гаспар за връзки между ревенанти и хора и е открил сведения за комуникацията.

— Знам — отвърна Амброуз. — И на мен ми каза. Само че това са най-обикновени слухове — разни измишльотини. Венсан се хваща за сламки.

Бях обзета от любопитство:

— Какви други „непотвърдени“ слухове има? Трябва ли да знам за нещо?

Амброуз лапна пържен картоф и го сдъвка с хитра усмивка.

— Спомни си всички страховити истории с призраци, Кейти-Лу, разните дивотии, които си чувала, а след това се замисли, че са започнали от зрънце истина. Радвай се, че не си хлътнала по вампир. — Лапна нов пържен картоф, след това се изправи, опъна внушителните си гръдни мускули и бицепси. — Жул, искаш ли да се поразходим?

Жул избърса уста със салфетка, след това стана и пренесе чинията до мивката.

— Благодаря ти, Жан. Както винаги беше много вкусно. Венсан, ти ще дойдеш ли с нас?

„Ще бъдеш ли самотна?“ — изникнаха думите в главата ми. Усмихнах се.

— Не, върви с момчетата. Ще им трябва бавачка — отвърнах аз през смях.

— Няма начин… той с теб ли говореше? — попита удивеният Амброуз.

Кимнах и се усмихнах.

— Щастливец — отвърна Жул и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти. — Вместо обичайните въздушни целувки той ме целуна нежно и по двете бузи.

— Жул! — ахнах аз и усетих как се изчервявам.

Той стана, погледна нагоре и вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Добре, добре, мой човек. Разбрах, няма да припарвам повече! Знаеш колко рядко се появява младо, красиво, човешко момиче в къщата. Всъщност никога. — Той се обърна, след това погледна през рамо към мен. — Чао, Кейти, и не забравяй… Свободен съм през следващите два дни, докато Венсан не е на разположение. — Той намигна. Лицето ми пламна, обърнах се и повече не погледнах към него, докато не излезе от стаята.

— Това пък какво беше? — попита любопитно Шарлот.

— Честно казано, нямам никаква представа — изпъшках аз.