Обречени на безсмъртие

21.

Когато парамедиците дръпнаха ципа на чувала, в който беше сложено тялото на Шарл, аз изгубих самообладание. Докато гледах натам, чувалът за трупове се превърна в два чувала. Ето че пред мен бяха телата на родителите ми и сякаш тялото ми бе пренесено незнайно как през Атлантика обратно в моргата на Ню Йорк Сити преди по-малко от година.

Дори не ми позволиха да видя татко. Аз обаче настоях да видя мама, която беше „само“ със счупен врат, затова прецениха, че има много по-приемлив вид от обезобразения ми баща. Ето че отново попаднах в същото помещение и не намирах сили да откъсна очи от кораловия лак по босите крака на мама. Джорджия плачеше до мен, докато аз скубех кичури коса и ги сплитах с косата на мама. Знаех, че ще я кремират, и исках част от мен винаги да остане с нея. При тази мисъл спомените свършиха, но аз останах, защото не исках да оставя мама в ослепително бялата стая.

— Кейт. Кейт? — Силни ръце ме завъртяха и аз забелязах, че лицето на Венсан е на сантиметри от моето. — Добре ли си?

Кимнах, въпреки че бях замаяна.

— Защо не се качиш в линейката, аз ще закарам скутера у нас и ще се видим там?

Кимнах отново и се опитах да се стегна, докато седях между Шарлот и шофьора в предната част на линейката.

Когато пристигнахме в къщата на Жан-Батист, Жан ни посрещна на входа. Отведе Шарлот в стаята й на втория етаж и нещо в държанието й ми подсказа, че това не се случва за пръв път. През прозореца на коридора видях как Жан-Батист подава пачка банкноти на шофьора на линейката, а Жул пренесе тежкия чувал за трупове вътре и го положи на земята. Едва успях да се затътря до стаята на Венсан. Хвърлих се на леглото и се разхлипах.

Не плачех за смъртта на Шарл. Тя бе просто катализаторът. Или по-скоро ме върна назад във времето. Сега усещах, че съм застанала на ръба на същата черна бездна, от която най-сетне бях успяла да изпълзя преди няколко месеца. Усетих непреодолимо желание да се наведа напред, само няколко сантиметра, колкото да полетя в примамливия мрак. Мисълта да позволя на ума си да напусне тялото бе наистина изкусителна. Дори нямаше да се налага да почиствам цялата каша.

Някой седна на ръба на леглото, но аз останах заровила глава във възглавницата. Зад мен прозвуча гласът на Венсан:

— Всичко е наред, Кейт. Знам колко е трудно, когато видиш подобно нещо, и ми се иска да не го беше виждала. Просто си повтаряй, че това не се е случило наистина — той не е смъртен, а ти не си видяла трупа му. За всичко това има причина. Шарл спаси живота на момченце, като отдаде своя за кратко.

Чух думите, но не ги възприех. Не можех да разбера какво ми казва. То просто нямаше смисъл на фона на всичко, което бях научила и преживяла досега. Не можех просто да прекъсна прилива на чувства, след като знаех, че някой е бил осакатен от витлото на лодка — дори да беше мъртъв „за кратко“.

— Шарл… — започнах аз.

— Всичко е наред. Тялото на Шарл е в стаята му. След няколко дни ще бъде в отлична форма. Шарлот вече е добре, след като знае, че той си е вкъщи, и ще бди над него, докато се излекува. — Той замълча. — Притеснявам се за теб.

Опитах се да прогоня спомените за видяното, да осмисля думите му, но така и не успях. Отблъснах Венсан и пернах ръката му. Не намирах сили да го погледна.

— Как е възможно да живеете по този начин? — попитах най-сетне с разтреперан глас.

— Имах предостатъчно време да свикна — рече той и прехапа долната си устна.

— Колко дълго? — попитах глухо. Знаех, че имаше причина, поради която Венсан криеше тази информация от мен, но ми беше много неприятно, че не знам почти нищо за него.

— Сега ли искаш да ти разкажа? — попита той и въздъхна.

— Трябва да чуя историята ти сега — настоях тихо.

— Роден съм през 1924.

Пресметнах.

— Значи си на осемдесет и седем.

— На деветнайсет съм. Умрях през 1942, когато бях на осемнайсет. Преди година умрях отново, докато спасявах някого, така че в момента съм на деветнайсет. Стигал съм най-много до двайсет и три. Никога не съм бил женен. Нямам деца. Никога не съм изпитвал нещо, което да ме накара да се почувствам по-възрастен, отколкото съм в момента.

— Но си живял осемдесет и седем години.

— Ако наричаш това живот — поклати глава той. — Само че това е цената. Налага се да действам като ангел-спасител, който си е намислил предсмъртното желание, а в замяна получавам безсмъртие. — В гласа му прозвуча нещо като горчивина или съжаление.

Той се опита да се усмихне, след това ме погледна умолително.

— Моля те, Кейт. Не научи ли достатъчно? Денят беше достатъчно труден и без да те натоварвам с още фантастика.

Кимнах. Той прокара пръсти през косата ми, приглади немирен кичур и го прибра зад ухото. Трепнах, когато усетих допира му.

— Какво има, Кейт? Моля те, кажи ми.

Мислите ми се лутаха в различни посоки. Най-сетне го погледнах в очите и се стегнах, за да изрека трудните думи:

— Трябва да съм честна. Никога досега не съм се чувствала по този начин… — Вдигнах очи към тавана, за да събера кураж да продължа, но не открих вдъхновение. Въздъхнах дълбоко, преди да срещна погледа му. — Никога досега не съм изпитвала толкова силни чувства към друг. Ако си позволя чувствата ми към теб да се задълбочат…

Венсан ме наблюдаваше напълно спокойно, но по очите му личеше, че се измъчва, сякаш тръпнеше в очакване на присъдата.

Замълчах за момент, преди да продължа:

— Не мога да си представя да преживявам редовно онова, което се случи днес. Когато дойде твоят ред, ще стане още по-зле. Няма да понеса да те виждам как умираш отново и отново. Всеки път ще ми напомня за смъртта на родителите ми.

Усетих как сълзите ме задушават и се разплаках, а той пристъпи към мен, но аз вдигнах ръка, за да го спра.

— Ако те обикна, няма да мога да живея по този начин. Няма да понеса непрекъснатата мъка. Ще знам, че ще оживееш отново или каквото ви се случва след това, но то няма да бъде достатъчно, за да преживявам смъртта ти всеки път. Не искай това от мен. Не мога да го направя.

Изправих се рязко, избърсах сълзите си и неуверено се отправих към вратата. Той ме последва мълчаливо по коридора, минахме през фоайето, а аз посегнах към палтото си, метнато на пейката, и се опитах да отворя вратата. Венсан ми помогна, отпусна ръка върху рамото ми и нежно ме обърна към себе си.

— Кейт, моля те, погледни ме. — Нямах сили да вдигна очи към лицето му. — Разбирам те — промълви той.

Най-сетне събрах смелост и срещнах погледа му. Очите му бяха хлътнали, празни.

— Извинявам се за болката, която ти причиних — прошепна той и отдръпна ръка от рамото ми.

Обърнах се, докато все още имах сили да го изоставя, и щом портата се хлопна след мен, затичах.