Обречени на безсмъртие

27.

Валеше като из ведро. Наблюдавах как дъждовните капки се блъскат по високите прозорци с такава сила, че рикошираха в езерцето, което се беше събрало на балкона ми.

Не бях спряла да мисля за Венсан, откакто говорих с Жан-Батист преди няколко часа, и сравнявах онова, което той ми каза, с казаното от Жул в кафенето. Венсан се опитвал да оправи нещата. Искал да намери разрешение. Дали да му дам шанс да обясни, или по този начин щях само да се изложа на нова болка?

„Кое е по-доброто — мислех си аз, — да съм сама и да страдам в самота или да ме боли и да живея истински?“ Въпреки че умът и сърцето ме теглеха в две различни посоки, бях напълно сигурна, че не исках животът ми да протече както през последните три седмици — безлично съществуване, безцветно, без топлина.

Пристъпих към прозорците и погледнах към притъмняващото небе. Прииска ми се отговорът на въпроса ми да бъде изписан на студените дъждовни облаци. Преместих поглед към парка и забелязах мъж, облегнат на вратата на парка. Стоеше под проливния дъжд без чадър и гледаше към прозореца ми. Излязох на балкона.

Студеният въздух ме смрази, а проливният дъжд ме измокри до кости, но аз различих вдигнатото към мен лице. Беше Венсан. Погледите ни се срещнаха.

За секунда се поколебах. „Да го направя ли?“ — запитах се и в този момент осъзнах, че вече съм взела решение. Втурнах се в стаята, дръпнах кърпа от стола, попих лицето и косата си и потърсих ботушите за дъжд. Бяха под леглото. Изтичах в коридора и пред кухнята се сблъсках с мами.

— Къде си тръгнала, Катя? — попита тя.

— Трябва да изляза. Ще ти звънна, ако закъснея — рекох, наметнах си палтото и грабнах един чадър.

— Добре, миличка. Да се пазиш. Навън вали проливен дъжд.

— Знам, мами — отвърнах и я прегърнах силно, преди да изтичам навън.

— Ама какво ти става? — чух я да се провиква, докато тичах по стълбите.

Щом излязох от сградата, завих зад ъгъла и се отправих към парка. Той все още беше там, застанал под проливния дъжд. Наблюдаваше ме с изражение, от което се задъхах. На лицето му се беше изписало огромно облекчение, сякаш се беше натъкнал на езерце с кристална вода насред пустинята. Разбрах веднага какво изпитва, защото и аз се чувствах по същия начин.

Захвърлих чадъра и се хвърлих към него. Силните му ръце ме прегърнаха. Вдигна ме от земята и ме притисна в отчаяна прегръдка.

— О, Кейт! — въздъхна и притисна буза до моята.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Опитвам се да бъда колкото е възможно по-близо до теб — отвърна той, докато целуваше дъждовните капки по бузите ми.

— Откога… — започнах.

— Вече се превърна в навик. Стоях тук, докато угасиш лампата. Не съм предполагал, че ще ме видиш — отвърна той и ме пусна. — Не бива да стоим под дъжда. Ще дойдеш ли с мен? У дома? Тъкмо ще поговорим.

Кимнах. Той вдигна чадъра ми, за да се скрием от дъжда, прегърна ме през раменете и не спря да ме притиска до себе си през целия път.

Когато влязохме в светлото фоайе, се обърнах към Венсан и ахнах. Беше блед и изпит. Беше отслабнал, а под хлътналите му очи имаше тъмни кръгове. Не бях забелязала вида му в „Палет“, защото ме интересуваха други неща (като например една невероятно красива блондинка). Ето че сега, докато бях непосредствено пред него, ужасното му състояние беше очевидно.

— О, Венсан! — възкликнах и посегнах към лицето му.

— Не бях добре — обясни той и стисна ръката ми, преди да го докосна. Обгърна я със своята. Щом ме докосна, усетих как се размеквам. — Да отидем в моята стая — предложи той и ме поведе през коридора за прислугата към отворената врата на стаята му.

Завесите бяха дръпнати. В камината тлееха въглени, а стаята миришеше на дим и огън. Останах загледана в него, докато той добавяше подпалки, за да подкладе огъня. Отгоре подреди дърва и едва тогава се обърна към мен.

— Студено ли ти е? — попита.

— Не знам дали ми е студено, или треперя от нерви — признах и протегнах ръка, за да види, че наистина треперя. Той веднага ме прегърна.

— О, Кейт — въздъхна той и ме целуна по косата. Усетих го как потръпна, когато устните му докоснаха косата ми.

Притисна главата ми между дланите си и думите му се заизливаха като порой:

— Нямаш представа как се борих през последните седмици. Постарах се да изчезна от живота ти. Да те оставя да продължиш напред. Исках да водиш нормален живот, сигурен. Почти бях успял да се убедя, че постъпвам правилно, докато не дойдох да те видя.

— Идвал си да ме видиш? Кога?

— Започнах преди седмица. Трябваше да разбера дали си добре. Дни наред те наблюдавах как влизаш и излизаш от вас. Май и ти не се справяше блестящо с раздялата. Дори ми се стори, че изглеждаш по-зле и от мен. После Шарлот подслушала разговор на сестра ти и баба ти в едно кафене и аз разбрах, че не бива да ти позволявам да си отидеш.

— Какво е чула? — попитах и ме обзе неприятно чувство.

— Двете били разтревожени за теб. Говорели за депресия, чудели се какво да направят за теб. Питали се дали Джорджия да не те отведе обратно в Ню Йорк.

Венсан забеляза, че съм шокирана, и ме настани на канапето, а след това се отпусна до мен. Преплете пръсти с моите и натискът им ме поуспокои.

— Поговорих с Гаспар. Той знае за нас колкото Жан-Батист, ако не и повече. Разбира в какво положение сме като ревенанти. Имам чувството, че стигнах до нещо, което бих могъл да приема и при което няма да се изисква прекалено много от теб. Говоря за почти нормален живот. Слушаш ли внимателно?

Кимнах. Нямах представа какво е измислил.

— Извинявай, че не ти казах повече за себе си още в началото, но не исках да те плаша. Точно това постави бариера помежду ни. Затова предлагам да започнем от нулата. Първо, ще ти разкажа историята си. Роден съм през 1924, както ти казах, в малко градче в Бретан. Градът ни беше окупиран скоро след като германците нахлуха през 1940. Дори не се опитахме да се съпротивляваме. Не разполагахме с оръжия, а и всичко се случи толкова бързо, че не ни остана време да подготвим защита. Бях влюбен в едно момиче, Елен. Бяхме израснали заедно, а родителите ни бяха близки приятели. Година след началото на окупацията й предложих да се оженим. Бяхме едва на седемнайсет, но възрастта нямаше значение пред несигурността на войната. Мама настояваше да изчакаме, докато станем поне на осемнайсет, и ние се съгласихме. Градът ни беше оставен на благоволението на немския гарнизон наблизо. Очакваха да ги снабдяваме с храни, напитки и други провизии. Искаха и други… неофициални услуги.

Усетих как възмущението му се надига, въпреки това мълчах, защото знаех, че спомените го измъчват.

— Когато веднъж вечеряхме с нашите в дома на Елен, двама пияни немски офицери потропаха на вратата и поискаха вино. Бащата на Елен обясни, че вече са предали на армията всичко, което са имали в избата, и не им е останало нищо. „Ще видим тази работа!“ — заяви единият. После извадиха пистолетите и наредиха на Елен и по-малката й сестра да се съблекат. Майка им се втурна към офицерите с викове. Застреляха я, след това застреляха и мама, която беше скочила, за да защити приятелката си. Накрая убиха татко. Бащата на Елен беше зад вратата, за да вземе скритата пушка за лов, но още преди да се прицели, един от германците го сграбчи и простреля крака му, докато другият ме налагаше с пистолета си, защото се опитах да скоча върху него. Оставиха ни живи, окървавени, оковани с белезници за вратата, за да гледаме. Те… нападнаха Елен и сестра й. Елен се бори отчаяно. Застреляха и нея. — Гласът на Венсан пресекна, а в очите му се появи жесток блясък. — Тримата трябваше да погребем мъртвите. Предложих да остана, за да се погрижа за бащата и сестрата на Елен, но те ме помолиха да вървя да се опълча на нападателите. Същата вечер се присъединих към Maquis.

— Съпротивата — отбелязах аз.

Той кимна.

— Провинциалната ръка на Съпротивата. Криехме се в гората през деня и нападахме германските лагери нощем, крадяхме оръжия, храна и когато можехме, ги убивахме. Един ден арестуваха двама от нас посред бял ден по подозрение в кражба на оръжията, задигнати предишната вечер. Макар да не бях участвал в нападението, приятелят, с когото ни заловиха, беше организирал акцията. Не разполагаха с никакви улики против нас. Въпреки това бяха решили, че някой трябва да плати за скандала. Приятелят ми имаше съпруга и дете в родния си град. Аз си нямах никого. Казах им, че съм бил аз, и те ме разстреляха на градския площад за назидание на останалите жители на града.

— О, Венсан! — изпъшках аз. Притиснах ръка към устата си.

— Няма нищо — отвърна тихо той, свали ръката ми и ме погледна спокойно в очите. — Сега съм тук, нали?

Той продължи:

— На следващия ден случаят беше изнесен във вестниците и Жан-Батист, който бил във вилата си в района, дошъл в провинциалната „болница“, където ме били прибрали. Уверил ги, че е от семейството ми, и взел тялото, погрижил се за мен, докато се събудя след три дни.

— А той откъде е знаел, че си… като него.

— Жан-Батист притежава усет — нещо като радар за „немъртвите, на които им предстои трансформация“. Вижда аурите.

— Нещо като новите снимки, които се правят на аурите ли? — попитах недоверчиво.

Венсан се разсмя:

— Да, нещо такова. Веднъж се опита да ми обясни. Аурите на ревенантите си имат цвят и определена вибрация. След първата смърт Жан-Батист вижда ревенантите от километри. Казва, че е нещо като лъч, насочен към небето. Така открил Амброуз няколко години по-късно, след като американският му батальон е бил унищожен на бойното поле в Лотарингия. Жул е загинал през Първата световна, близнаците — през Втората, а Гаспар — в средата на деветнайсети век по време на войната между Франция и Австрия.

— Гаспар войник ли е бил?

Венсан се разсмя:

— Изненадана ли си?

— Не е ли твърде нервен, за да участва в битка?

— Той е бил поет, принуден да стане войник. Гаспар е нежна душа, която не е трябвало да вижда ужасите на бойното поле.

Кимнах замислено.

— Значи почти всички сте загинали по време на война.

— Войната е времето, когато най-много хора загиват вместо други. Сигурно се случва непрекъснато, но обикновено никой не забелязва.

— Значи във Франция непрекъснато загиват хора, които могат да се върнат към живот… при подходящи обстоятелства. — Болеше ме глава. Дойде ми много, въпреки че имах цял един месец, в който да свикна с мисълта, че не живеех в света, който бях познавала досега.

Венсан се разсмя.

— Кейт, това не се случва единствено във Франция. Сигурен съм, че си срещала доста ревенанти и в Ню Йорк Сити, без да знаеш, че се натъкваш на зомби.

— Но защо ти? Едва ли повечето пожарникари и полицаи, спасили човешки живот, се събуждат три дни по-късно.

— Все още не сме наясно защо някои хора са предразположени да бъдат ревенанти. Жан-Батист мисли, че е генетично предопределено. Според Гаспар е съдба — просто някои са били избрани. Никой не е открил доказателство, че е нещо повече.

Питах се дали магия или природата са създали Венсан и останалите. Все по-трудно ми ставаше да направя разлика между двете, след като правилата, с които се бях съобразявала, бяха преобърнати.

Венсан приближи до масата и ми наля чаша вода. Поех я с благодарност и отпих, докато го наблюдавах как слага още дърва в огъня.

Седна на пода пред мен. Канапето беше толкова ниско, че очите му бяха малко под моите. Заговори внимателно:

— Кейт, опитвах се да разбера как се получава. Веднъж вече ти казах, че съм доживявал до двайсет и три. През тези пет години се стараех да не умирам. Жан-Батист ме помоли да стоя настрани, докато завърша право, за да се заема с документите на семейството. Беше трудно, но успях. Възложи задачата на мен, защото знаеше, че съм по-силен от другите. Виждал съм го как успява да се въздържа цели трийсет и пет години. Знам, че е възможно. Жената, която видя с мен онзи ден, в „Палет“… — Той ме погледна измъчено.

— Да, Женвиев. Жул ми каза, че била ваша приятелка.

— Надявах се да си му повярвала. Сигурно си… подвела си се. Помолих Женвиев да се срещнем, за да я разпитам. Тя е омъжена за човек.

Останах с отворена уста.

— Но как?

— Умряхме по едно и също време. Тя тъкмо се беше омъжила. Съпругът й остана жив. Когато възкръсна, се върна при него и оттогава живеят заедно.

— Но той е…

— Над осемдесет — довърши мисълта ми Венсан.

Опитах се да си представя красивата руса жена със съпруг, който можеше да й е дядо. Кой знае какъв беше животът й.

— Двамата са все още влюбени, но животът им е бил безкрайно труден — продължи Венсан. — Тя е потискала желанието си да умре, а съпругът й я е подкрепял, за да може да приеме по-лесно съдбата си на ревенант. Гордее се с нея, а тя бди над него. Много скоро той ще умре и тя ще остане сама. Това е едната възможност, но не бих накарал никого да изтърпи същото заради мен.

Венсан се наведе и пое ръката ми в своята. Пръстите му бяха топли, силни и аз потръпнах от вълнение, което стигна чак до сърцето ми.

— Кейт — рече той. — Мога да стоя далече от теб, но така ще бъда безкрайно нещастен. Щях да го сторя, ако знаех, че ти си щастлива. Ако обаче и ти искаш да си с мен, мога да ти предложа следното разрешение. Докато съм с теб, ще потискам желанието си да умирам. Вече говорих с Жан-Батист и измислихме как да се справим. Няма да те подлагам на непрекъснато повтарящата се травма да преживееш многократно смъртта ми. Не мога обаче да направя нищо за онези три дни от месеца, когато няма да ме има. Поне останалото мога да контролирам. И ще го направя. Така че ти решаваш дали да ми дадеш шанс.

Какво можех да кажа?

— Добре — съгласих се.