Обречени на безсмъртие

33.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита Жан, преди двете с Шарлот да излезем от кухнята.

— Още не съм мислила, но ще ми бъде приятно да видя Венсан… по-точно да чуя Венсан… — замълчах и поклатих глава, когато осъзнах колко необичайно звучаха думите ми — когато момчетата се върнат. Да, ще остана, благодаря ти.

Тя кимна доволно и отново се зае да шета из кухнята. Излязохме от нейното царство и тръгнахме по коридора.

— Отивам да поуча, Шарлот — рекох и отворих вратата към стаята на Венсан.

— Добре — съгласи се веднага тя. — Ако решиш, че се разсейваш твърде много в присъствието на мъртвец, заповядай горе в библиотеката или пък в моята стая. Аз ще сляза долу да потренирам.

— И ти ли владееш онези номера с оръжията?

Тя кимна гордо.

— Момчетата са по-силни от мен, но аз съм по-бърза, по-дребна, така че дори да не мога да въртя меча добре като тях, се справям по-добре с каратето.

— Леле! Впечатлена съм! — отвърнах аз.

— Искаш ли да дойдеш? — попита тя.

— Не, не. Ще остана да уча в стаята на Венсан. Спокойно ми е, когато съм до него — обясних, — въпреки че не е… близо до мен. Това ми напомня, че не може да бъде на две места едновременно, нали?

— Не, няма да те шпионира, докато е навън с момчетата. Освен ако не ги остави, за да се върне вкъщи. А той няма да го направи. — Тя стисна ръката ми, тръгна по коридора и заслиза по стълбите.

Звъннах на мами, за да я предупредя, че няма да се върна за вечеря.

— И Джорджия е заета — отвърна тя, — така че двамата с дядо ти ще използваме възможността да поизлезем. Ако ни няма, когато се приберете, не ни чакайте!

Разсмях се, когато чух момичешкото звучене на гласа й.

Цял следобед учих за Първата световна война, която ми се стори много по-интересна, тъй като познавах човек, който е участвал в нея. Часовете минаха бързо и аз се прехвърлих на английска литература, която, признавам, беше по-скоро удоволствие, отколкото работа.

Що се отнася до забележката на Шарлот, тялото на Венсан лежеше съвсем близо до мен и аз не се разсейвах, докато четях. Напротив, действаше ми успокояващо. Отново ми направи впечатление, че аз — сираче, което вече нямаше корени и се налагаше да живее в чужда страна — най-сетне беше открило дома си. Чувствах се на мястото си. Бях цяла и завършена.

Тъкмо довършвах глава за викторианските писатели, когато звънна телефонът на Венсан, оставен на нощното шкафче. „Много странно“ — помислих си. Всички, които имаха номера му, знаеха, че сега спи. Отидох до нощното шкафче, отворих чекмеджето и извадих телефона. На екранчето пишеше ШАРЛ.

Сърцето ми препусна, когато натиснах копчето.

— Здравей, Шарл. Обажда се Кейт. Добре ли си? Всички те търсят.

В другия край някой изхлипа.

— Венсан там ли е?

— Не. Спи. Ти къде си?

— Той спи — повтори на глас Шарл, след това плачът му стана накъсан и той захлипа още по-високо. След малко сниши глас: — Слушай, кажи на братството, че им се извинявам. Не исках да стане така… — Гласът му бе прекъснат от металически звук — сякаш меч излизаше от ножницата — последван от издрънчаване, когато телефонът падна на земята. Последва тишина.

— Господи, Шарл! Шарл! — извиках в телефона, след това до ухото ми прозвуча нисък глас, гладък като леден блок.

— Кажи на Жан-Батист, че ако иска тялото на Шарл, трябва да дойде и да си го вземе.

— Какво му направи? — изпищях аз.

— Ще чакам в катакомбите. Да е там в полунощ иначе малкият Шарл ще се превърне в дим.

Той прекъсна.

Вратата се отвори със замах и уплашената Шарлот влетя в стаята. Погледна телефона в ръката ми.

— Какво? Какво стана? — извика тя.

— О, Шарлот. — Усетих как кръвта се оттича от лицето ми, когато й подадох телефона. — Повикай момчетата. Кажи им да се върнат веднага.

— За Шарл ли беше? — попита тя и се разтрепери.

Кимнах.

Тя прегледа номерата на Венсан и набра номер.

— Жул, върни се веднага. Заради Шарл е. — Тя затвори. — Почти до нас са. Идват. Кейт… — Тя се вгледа в лицето ми. Очевидно търсеше надежда. За съжаление бях напълно обезверена. — Мъртъв е — рече тя. Не беше въпрос.

— Да.

— При нума е, нали?

— Да.

Шарлот се отпусна на земята и притисна коленете си към тялото си. По посивелите й бузи се застичаха сълзи. Коленичих и я прегърнах, а секунда по-късно вратата се отвори рязко и в стаята нахлуха Жул и Амброуз.

— Какво е станало? — попита Жул и се хвърли към Шарлот.

— Попитай Кейт — изплака тя. — О, Амброуз — протегна тя ръце към мъжа, коленичил до нея. Той приседна и я прегърна с мощните си ръце, а след това я притисна до себе си.

За пръв път виждах двамата заедно и макар всички да бяхме объркани и неуверени, аз забелязах нещо. Между Шарлот и Амброуз наистина имаше нещо. Той я прегръщаше с внимание, сякаш се страхуваше да не я прекърши. А тя попиваше вниманието и нежността му като гъба.

Нима той беше несподелената любов, за която тя намекна, когато бяхме край реката. Той ли беше мъжът, който „не изпитвал същото“ към нея? Тя не говореше за човек. Всичко е било заради Амброуз. Щом тази мисъл ми мина през главата, разбрах, че е истина.

— Кейт? — повика ме Жул и ме изтръгна от мислите.

— Шарл звънна на телефона на Венсан — започнах аз. — Поиска да говори с Венсан, а когато му казах, че Венсан спи, той ме помоли да ви кажа на всички, че се извинява. Не искал да става така. След това… се чу шум като от меч.

Шарлот изхлипа, а Амброуз я притисна по-близо до себе си.

— Някой взе телефона и каза, че ако искате тялото на Шарл, имате време до полунощ да си го приберете от катакомбите.

— Катакомбите ли? — обърна се Жул към Амброуз, очевидно неспособен да повярва.

— Може и да са там. Търсихме навсякъде другаде. — Гласът на Амброуз беше зареден със злоба. Шарлот отново се разплака. — Шшшт — прошепна той и наведе глава, за да я докосне по бузата. — Всичко ще бъде наред.

— Венсан казва да предупредим Жан-Батист и Гаспар — обади се Жул.

В мига, в който разбрах, че Венсан е в стаята, чух думите: „Тук съм. Всичко ще бъде наред“. Въздъхнах облекчено, защото знаех, че той е наблизо.

Докато минавахме по коридора на горния етаж, видях Гаспар да излиза от стаята си.

— Добре, добре, бързам, Венсан. Защо е цялата тази паника? — В следващия миг забеляза измъченото лице на Шарлот. — О, боже! Разбирам. — Отвори вратата срещу своята и ни поведе вътре.

Попаднахме в стая, която изглеждаше като пренесена от двореца Версай. В единия край от тавана се спускаха кадифени завеси и обгръщаха леглото. Огледала и картини бяха закачени по ламперията, а огромните гоблени с ловни сцени заемаха по-голямата част от стената срещу леглото.

Жан-Батист беше в средата на стаята пред изискано махагоново писалище и пишеше с писалка.

— Да? — попита спокойно той и дописа изречението, преди да ни погледне.

Повторих онова, което бях казала на другите преди няколко минути.

— Вторият представи ли се? — попита Жан-Батист.

— Не.

Забелязах, че другите се спогледаха притеснено.

— Възможно ли е да е бил Люсиен?

— Разговаряла съм с него един-единствен път в шумен клуб, така че не мога да кажа със сигурност.

— Убеден съм, че е капан — потри ръце Гаспар.

— Разбира се, че е капан — повтори Жан-Батист. След няколко секунди мълчание, той кимна. — Така. — Стана от бюрото, пресече стаята и застана пред мен. — Венсан казва, че сестра ти има намерение да ходи на тържество, което Люсиен е организирал тази вечер.

Напълно бях забравила за партито.

— Боже… Точно така — ахнах аз и пребледнях, когато си помислих, че може да е в беда. — Партито ще бъде близо до площад „Данфер-Рошеро“. Заведението се казва „Жуда“.

— Данфер ли? — изсмя се злобно Амброуз. — Така ли го наричат сега. Навремето си беше Д’Анфер — „Адският площад“. Намира се точно над катакомбите. Съвършеното място, на което банда демони биха отворили заведенийце.

— Че то е напълно естествено за Люсиен и клана му да се мотаят сред мъртъвци — добави Жул. — Сигурно те лично са прибавили половината кости.