Обречени на безсмъртие

11.

— Хайде, ела с мен — нареди мрачно Жул. Когато разбра, че не мога да помръдна от мястото си, той стисна ръката ми и ме потегли към вратата.

— Жул — опитах се да се дръпна. — Венсан е мъртъв!

Той се обърна към мен и ме зяпна. Сигурно ми личеше колко съм травматизирана. Знам, че гласът ми трепереше и ме издаваше.

— Не е. Добре си е. — Стисна отново ръка ми и ме дръпна в коридора.

Аз се отскубнах.

— Слушай, Жул — заговорих истерично, — докоснах го. Кожата му е студена, нееластична. Мъртъв е!

— Кейт — заговори той, без да скрива раздразнението си, — в момента не мога да обсъждам този въпрос. Трябва обаче да дойдеш с мен. — Този път стисна китката ми по-внимателно и ме поведе по коридора.

— Къде ме водиш?

— Къде да я заведа? — попита той. Не зададе въпроса като объркан човек, който вече знае отговора. Прозвуча така, сякаш очакваше някой да му отговори.

Ококорих се. Жул беше напълно луд. Да не би мозъкът му да е бил увреден по време на катастрофата? Или пък беше напълно откачил престъпник, убил Венсан, след което го беше положил в леглото му и сега ме отвеждаше някъде, за да убие и мен. Фантазията ми излизаше от контрол и имах чувството, че съм се озовала във филм на ужасите, преследвана от психопат. Опитах се да изтръгна ръка си, но той ме стисна по-силно.

— Ще те заведа в стаята на Шарлот — рече той в отговор на собствения си въпрос.

— Коя е Шарлот? — попитах с разтреперан глас.

— Не се опитвам да я уплаша! — възкликна Жул и спря. Обърна се към мен и ме погледна отчаяно. — Слушай, Кейт. Знам, че преживя шок, но ти сама си си виновна, че влезе в онази стая. Аз нямам нищо общо. Сега ще те заведа някъде да се успокоиш и няма да те нараня.

— Не може ли просто да си тръгна?

— Не.

По страните ми се стичаха сълзи. Не успях да ги спра. Бях прекалено объркана и уплашена, за да се държа спокойно, и твърде ужасена, че плача, затова и не го погледнах. Нямах никакво желание да ме вижда слаба и уязвима. Забодох поглед в пода.

— Сега пък какво? — попита той и пусна ръката ми. — Кейт? Кейт? — Грубият му досега глас поомекна: — Кейт.

Срещнах погледа му и избърсах очи с разтреперани пръсти.

— О, господи, уплаших те до смърт — рече той и за пръв път ме погледна внимателно. Отстъпи крачка назад. — Обърках всичко. Голям съм идиот.

„Внимавай — казах си аз, — може да се преструва. Определено се справя доста убедително с разкаянието.“

— Добре, ще ти обясня… — поколеба се той — поне доколкото мога. Няма да те нараня. Кълна се, Кейт, няма. Уверявам те, че Венсан ще бъде добре. Не е каквото изглежда. Въпреки това трябва да поговоря с останалите — другите, които живеят тук — преди да те пусна да си тръгнеш.

Кимнах. Жул се държеше много по-разумно, отколкото преди няколко минути. Освен това ми се стори толкова гузен, че почти (но не съвсем) го съжалих. Дори да исках да избягам, не можех да мина през заключената врата.

Той протегна ръка към мен, този път много по-внимателно, сякаш искаше да я отпусне на рамото ми и да ме успокои, но аз се отдръпнах.

— Спокойно. Всичко е наред — опита се да ме успокои той и вдигна примирено ръце: — Няма да те докосвам.

Сега вече ми се стори притеснен.

— Знам — продължи той, сякаш на въздуха. — Пълен кретен съм. — Тръгна по коридора към фоайето. — Кейт, последвай ме, ако обичаш — помоли тихо.

Тръгнах след него. Нима имах избор?

Той ме отведе до двойното стълбище към втория етаж и оттам по друг коридор. Отвори вратата към поредната сумрачна стая, запали лампата и остана в коридора, докато аз вляза.

— Настани се. Може да се позабавим — предупреди той, но не посмя да срещне погледа ми. Затвори вратата след мен. Щракна ключалка.

— Ей! — изкрещях аз, стиснах дръжката и я натиснах. Беше заключено.

— Налагаше се да я заключа. Не можем да я оставим да обикаля из къщата. — Жул отново говореше на себе си, докато стъпките му заглъхваха.

Не можех да направя нищо, освен да скоча от прозореца на втория етаж и да съборя портата. „А тази просто няма да я бъде“ — помислих си аз и се примирих, че не мога да направя нищо, докато някой не отвореше вратата.

„В затвора щеше да е по-зле“ — казах си, докато се оглеждах. Стените бяха с розови копринени тапети. Тежките ментовозелени завеси бяха вързани от двете страни на прозорците като сърца. Мебели за спалня в нежни цветове бяха поставени в краищата на стаята. Седнах на тапицирана с коприна кушетка.

Скоро престанах да треперя и след като чаках още дълго, легнах, отпуснах глава на една възглавница и вдигнах крака, за да ми е по-удобно. Затворих очи само за секунда, но влиянието на стреса и страха си казаха думата. Заспах на секундата.

Събудих се часове по-късно. Видях, че небето просветлява, и в първия чудесен миг реших, че се намирам в стаята си в Бруклин.

След това погледът ми попадна на огромен полилей с извивки във формата на великолепни нежни цветя. Таванът беше боядисан така, че да имитира облачно небе, а по краищата се рееха дебелички ангелчета и разнасяха панделки и цветя.

В първия момент не знаех къде съм. След това си спомних и се надигнах.

— Събуди ли се? — долетя глас от другия край на стаята. Погледнах натам и видях момичето от кафенето с късо подстриганата руса коса, което ме спаси, когато можех да бъда премазана от откъртилия се от фасадата камък. „Тя пък какво търси тук?“ — запитах се.

Беше се свила на едно кресло до богато украсената каменна камина. Изправи се бавно, неуверено и пристъпи предпазливо към мен.

Светлината от полилея блестеше по косата й и хвърляше бронзови отблясъци. Бузите и устните й бяха с цвета на кадифените розови рози в градината на мами на вилата. Високи скули подчертаваха красивите й очи, а ирисите им бяха вълшебно зелени.

Момичето застана до мен и срамежливо ми протегна ръка.

— Кейт — рече плахо, стисна ръката ми и я пусна. — Аз съм Шарлот.

Седнах на крайчеца на кушетката и я погледнах със страхопочитание.

— Ти ми спаси живота — промълвих.

Момичето се разсмя и придърпа стол, за да седне пред мен.

— Не бях точно аз — усмихна се тя. — Всъщност аз бях, но не е моя заслугата, че се спаси. Сложно е — рече тя, усмихна се дяволито и кръстоса крака. На врата й видях висулката във форма на сребърна капка.

„Значи това е момичето, с което Венсан е бил близък“ — помислих си нещастно и отново преместих поглед към изящното лице. Стори ми се, че е приблизително на моята възраст, може би малко по-млада. Венсан ми беше казал, че е просто приятелка, затова се зачудих колко ли са били близки.

— Добре дошла в стаята ми — рече тя.

Сърцето ми се сви: „Значи живее в тази къща“.

— Невероятна е — успях да изрека.

— Обичам да съм заобиколена от красиви неща — обясни тя и се усмихна смутено.

Момчешката й прическа, слабото тяло, тесните черни дънки и избелялата тениска на райе не скриваха забележителната й красота, макар да изглеждаше така, сякаш точно това бе целта й. „Дори не й се налага да полага усилия, зашеметяваща е“ — помислих си и се предадох, защото си дадох сметка, че никога няма да успея да се преборя с Шарлот или да я изместя.

Не можех да говоря, гърлото ми се беше свило от ревност при мисълта, че това момиче се вижда с Венсан всеки ден, че се буди в тази красива стая и знае, че той е наблизо, в същата къща.

След това си спомних как изглеждаше той в леглото на долния етаж и се опитах да прогоня дребнавите си мисли. Жул каза, че не бил мъртъв, но на мен ми се стори съвсем мъртъв. Вече не знаех какво да мисля. Като ревнувах от това момиче, нямаше да постигна нищо.

— Какво се е случило с Венсан? — попитах аз.

— Аха. Въпрос за един милион евро — отвърна тихо тя. — Тъкмо въпросът, на който изрично ми е наредено да не отговарям. Очевидно момчетата ми нямат доверие. Дискретността и тактичността не са силните ми страни. Въпреки това ме помолиха да остана с теб, да не би да изперкаш и да се опиташ да избягаш, след като се събудиш. — Тя се поколеба. — Кажи… Ще изперкаш ли? Ще се опиташ ли да избягаш?

— Няма — отвърнах и потрих чело. — Поне така мисля. — След това отново ме обзе паника. — Баба ми и дядо ми! Те сигурна са се паникьосали! Не съм се прибрала цяла нощ!

— Няма — усмихна се тя. — Пратихме им есемес от мобилния ти, че ще спиш у приятелка.

Облекчението ми бе изместено бързо от стряскаща мисъл.

— Значи не мога да си тръгна? Да не би да ме държите като затворничка?

— Не представяй нещата чак толкова мелодраматично — отвърна тя.

Погледът й издаваше, че е видяла какво ли не, въпреки че не бе склонна да говори. Наблюдаваха ме очите на значително по-възрастна жена, в които бе скрит духът на младо момиче.

— Видя неща, които не трябваше да виждаш. Сега се налага да решим как да се справим с положението. Нещо като… ограничаване на щетите. Ти сама реши да отхапеш от ябълката, Кейт, макар да не те виня, след като знам колко е красива змията.

— Нали няма да ме нараниш? — попитах.

— Сама си отговори на този въпрос — отвърна тя и отпусна пръсти върху ръката ми. От допира й струеше топлина и чувство на сигурност и аз усетих как ме обгръща спокойствие.

— Какво правиш? — Погледнах към мястото, където ме бе докоснала. Ако не се чувствах толкова отпусната, щях да скоча, обзета от ужас при този откачен жест. Тя не каза и дума, но ъгълчетата на устата й се извиха едва забележимо и тя премести ръка.

Погледнах я в очите и попитах:

— И никой от другите ли няма да ме нарани?

— Ще се погрижа.

Някой почука на вратата. Шарлот се изправи.

— Време е.

Подаде ми ръка и преплете пръсти с моите. Не се сдържах, погледнах отново висулката и се поколебах.

— Какво? — попита тя и докосна сребърната капка.

Изглежда, сянката, преминала по лицето ми, й подсказа какво мисля, защото изражението й се промени и тя заговори:

— Венсан ми каза, че ти си я избрала. Радвам се, че сте били заедно, защото не се знае какво могат да измислят момчетата. — Тя се усмихна и стисна приятелски ръката ми. — Венсан ми е като брат, Кейт. Между нас няма абсолютно нищо… освен дълга история на скучни празници за рождени дни. Тя сложи край на недоволството ми. За пръв път от години ми подарява нещо различно от неговите любими сидита.

Тя се разсмя и ревността, която ме пробождаше като с игла, поутихна. Определено говореше за него като за брат.

На свой ред стиснах ръката й.

Докато отивахме към вратата, забелязах, че и нейните стени са покрити със снимки, каквито имаше и в стаята на Венсан. Само че тази колекция беше красиво подредена в рамки от дърво, някои с инкрустации, закачени на стените с панделки.

— Кои са тези хора? — попитах.

Тя погледна към снимките.

— Тези ли? Е, Кейт, макар да не мога да се похваля, че спасих твоя живот, тези съм спасила.