Обречени на безсмъртие

13.

— И така — изкиска се Амброуз и потри ръце, — мнозинството печели. Време е да се позабавляваме.

— Ето — обади се Шарлот, дръпна две големи възглавници от канапето и ги подхвърли на пода. Седна с кръстосани крака върху едната, усмихна ми се и потупа приканващо другата.

— Всичко е наред — увери ме Венсан, когато се поколебах, и пусна ръката ми.

— Кейт — обърна се към мен Жул, — нали си наясно, че онова, за което ще говорим тук, трябва да си остане между тези четири стени?

Венсан го подкрепи, като изговаряше натъртено всяка дума.

— Жул е прав. След като научиш тайната ни, Кейт, животът на всички ще бъде в твоите ръце. Никак не ми се иска да товаря когото и да било с подобна отговорност, но нещата стигнаха прекалено далече. Обещаваш ли да опазиш тайната ни? Дори ако… — изглежда не му достигаше дъх — дори ако един ден си заминеш и повече никога не се върнеш.

Кимнах. Всички чакаха.

— Обещавам — прошепнах аз, което беше най-доброто, което можех да направя, тъй като в гърлото ми беше заседнала буца поне колкото грейпфрут. Тук се разиграваше нещо адски откачено, а аз имах съвсем бегла представа какво е. Само че, след като Жан-Батист употреби думата „човешки“, а Венсан и Жул очевидно бяха възкръснали, знаех, че съм нагазила в дълбокото. Тъй като нямах представа в какво точно, бях уплашена до смърт.

— Жул… ти започни — настоя Венсан, затвори очи и ми се стори по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Жул прецени положението и реши да се смили:

— Дали няма да е по-лесно, ако Кейт пита за онова, което иска да знае.

„Откъде да започна?“ — зачудих се аз, след това си припомних откъде бях започнала да се лутам по низходящата спирала.

— Видях ваша снимка с Венсан в един вестник от 1968. Пишеше, че сте загинали в пожар — обърнах се към Амброуз.

Той леко се усмихна и закима.

— Тогава как е възможно да сте тук сега?

— Радвам се, че започваш с лесен въпрос — отвърна той, протегна силните си ръце и се наведе към мен. — Отговорът е… защото сме зомбита! — След тези думи издаде ужасяващ стон, разкриви лице и отвори уста, оголи зъби и сви пръстите си като нокти.

Щом видя ужасеното ми изражение, Амброуз се изкиска и удари коляното си с ръка.

— Просто се шегувах — продължи да се смее той, а когато се успокои, ме погледна спокойно. — Сериозно. Наистина сме зомбита.

— Никакви зомбита не сме — сопна се Шарлот, без да крие раздразнението си.

— Правилната дума, струва ми се, е немъртви — отвърна с неуверен глас Гаспар.

— Призраци — ухили се дяволито Шарл.

— Престанете да я плашите, момчета — намеси се Венсан. — Жул?

— Кейт, много по-сложно е. Наричаме се ревенанти.

Погледнах ги един след друг.

— Ре-ве-нан-ти — произнесе бавно Жул. Изглежда, реши, че не разбирам.

— Знам какво означава думата. Френското значение е „призрак“. — Гласът ми потрепери. „Седя в стая, пълна с чудовища — помислих си аз. — Напълно беззащитна съм.“ В момента обаче не можех да си позволя да се паникьосвам. Какво ли щяха да направят с мен, ако изперках? Какво ли щяха да направят с мен, ако не изперках? Ако не бяха от чудовищата, които знаят как да заличават чуждите спомени, се налагаше да пазя спомените им завинаги.

— Ако се върнем към произхода на думата, тя означава „човек, който се връща“ или „призован да се върне“ — уточни Гаспар.

В стаята беше топло, но аз усетих как треперя. Те ме наблюдаваха с очакване, сякаш бяхме в една група в час по химия или биология. Дали щях да избухна, или да се разсъскам? Шарл пръв заговори:

— Сега ще се шашне и ще хукне. Нали ви казах!

— Няма нито да се шашне, нито да хукне — сряза го Шарлот.

— Добре, всички вън — разпореди се Венсан. — Не се сърдете, но предпочитам сам да поговоря с Кейт. Вие оплескахте всичко. Благодаря ви за доверието, но, моля ви… оставете ни.

— Няма начин. — В стаята се възцари мълчание и всички зяпнаха Гаспар. Гласът му изгуби авторитетното си звучене и той започна да чопли кожичките около ноктите си. — Искам да кажа — заекна срамежливо, — Венсан, че не можеш сам да се нагърбиш да обясняваш на човешко създание. Сам няма да се справиш. Разкриването на тайната засяга всички ни. Всички трябва да сме наясно с каква информация ще разполага тя… и какво не знае. След това трябва да разкажа подробностите на Жан-Батист, преди тя да си тръгне.

Част от напрежението ми се стопи. Значи щяха да ме пуснат да си отида. Това бе светлината в ужасяващо тъмния тунел, в който бях попаднала.

— Освен това искам да изтъкна, че си твърде слаб и едва седиш — продължи Гаспар. — Как ще обясняваш важни за всички неща в твоето състояние?

Мълчанието продължи почти цяла минута, докато всички наблюдаваха Венсан. Най-сетне той въздъхна:

— Добре. Прав си, но поне се постарайте да се държите прилично. — Погледна ме: — Кейт, моля те, седни до мен. Така поне ще мога да си въобразявам, че донякъде контролирам нещата.

Станах, пристъпих към леглото, а Венсан с усилие вдигна ръка и стисна моята. В мига, в който се докоснахме, усетих да ме залива същото спокойствие както когато Шарлот ме докосна в нейната стая. Обзеха ме доволство и сигурност, сякаш нищо не можеше да ми се случи, докато Венсан ме държеше за ръката. Този път разбрах, че е някакъв свръхестествен номер.

Приседнах на леглото, загледана в лицето на Венсан.

— Нищо не ме боли — увери ме той, без да пуска ръката ми, докато сядах.

— Добре, Кейт, първо, ти ме докосваш — започна той достатъчно високо, за да го чуват всички в стаята. — Следователно не съм призрак.

— А ние не сме истински зомбита — обясни с усмивка Шарл, — в противен случай той досега да те е изгризкал.

Венсан не му обърна внимание.

— Нито сме вампири, нито върколаци, нито пък други създания, от които да се страхуваш. Ние сме ревенанти. Не сме хора… — замълча, за да събере нови сили — но няма да те нараним.

Постарах се да се овладея, преди да заговоря с най-спокойния и убедителен глас, който успях да докарам:

— Значи всички сте… мъртви. Изглеждате ми съвсем живи. Освен теб — добавих аз след кратко колебание и погледнах Венсан. — Поне сега изглеждаш по-добре от снощи — заявих в заключение.

Той ме погледна сериозно.

— Жул, би ли разказал на Кейт историята си? Това е най-добрият начин да ти обясним положението. Гаспар е прав. Няма да се справя сам.

Жул задържа погледа ми.

— Добре, Кейт. Знам, че цялата тази работа ще ти се стори напълно неправдоподобна, но аз съм роден през 1897 в малко селце недалеч от Париж. Баща ми беше лекар, а мама — акушерка. Имах талант, затова когато навърших шестнайсет, ме изпратиха да уча рисуване в Париж. Прекъснах обучението си, когато ме мобилизираха заради войната през 1914. Участвах в боевете срещу германците. През 1916 ме убиха. Случи се по време на битката при Вердюн. Това щеше да е краят на историята ми… ако не се бях събудил три дни по-късно.

В стаята се възцари мълчание, докато аз се опитвах да осмисля чутото.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се събудил? — успях да изрека най-сетне. Момчето пред мен едва ли бе на повече от двайсет, но твърдеше, че живяло над сто години.

— Съживил се е — поясни Гаспар и вдигна финия си пръст, за да подчертае значението на думите си, — не се е „събудил“.

— Върнах се към живота — уточни Жул.

— Как е станало? — попитах недоумяващо. Ръката на Венсан ми даваше кураж. — Как е възможно да се върнеш към живота, освен ако не си бил мъртъв?

— А, мъртъв бях. В това нямаше никакъв спор. Не е възможно да те разкъсат на парчета и да оживееш. — Усмивката му се превърна в гримаса, когато забеляза как пребледнях.

— Не тормози момичето — обади се Амброуз. — Направо ще я удавим с толкова информация. — Погледна ме. — Има нещо специално… как да го нарека? Не мисли, че става въпрос за „Зоната на здрача“, по-скоро е „закон на вселената“. Според него, ако при определени обстоятелства умреш вместо друг човек, след време се връщаш към живота. Мъртъв си в продължение на три дни. След това се събуждаш.

— Оживяваш — поправи го Гаспар.

— Събуждаш се — заинати се Амброуз — и освен че си гладен като змей, изглеждаш съвсем същият като преди.

— Само че след това повече не заспиваш — добави Шарл.

— Случайно да си чувал, че не трябва да се прекалява с информацията, Чъки? — попита Амброуз и стисна отчаяно ръце.

— Кейт — намеси се тихо Шарлот, — умирането и съживяването се отразяват много тежко на човешкото тяло. Влизаме в различен жизнен цикъл. Всъщност „съживени“ е много подходяща дума. До такава степен сме жизнени, когато се събудим, че изкарваме по три седмици без сън. След това телата ни изключват отново и „спим като мъртви“ в продължение на три дни. Както Венсан вчера.

— Искаш да кажеш, че наистина сме мъртви през тези три… — започна да я поправя Шарл.

Тя обаче го прекъсна:

— Не сме мъртви. Наричаме това състояние „латентно“. Телата ни са в хибернация, но умът ни работи. Щом тялото се събуди, ни очакват още няколко седмици на нормално безсъние.

— Да, бе, сигурно — измърмори Шарл.

— Може да се каже, че това е скелетът на историята — подхвърли Гаспар.

— Значи вчера си… спял? — попитах Венсан.

Той кимна.

— Краят на трите дни — отвърна той. — Сега ще съм в чудесна форма почти цял месец.

— Не ми изглеждаш в чудесна форма — отбелязах аз и погледнах восъчния оттенък на кожата му.

— Трябват няколко часа, за да се възстановиш от съня — обясни Венсан с немощна усмивка. — Все едно някой човек е прекарал сърдечна операция. Не скачаш от леглото в болницата, след като отмине въздействието на упойката.

Вече ми беше по-ясно. Ако продължаваше с човешките аналогии, може би щях да преглътна по-лесно цялата тази откачена история. От начина, по който спореха, разбирах, че не са свикнали да обясняват положението си. Значи аз трябваше да си обясня всичко останало и сама да попълня празните места.

Обърнах се към Жул:

— Значи си на над сто години.

— На деветнайсет съм — отвърна той.

— Значи не стареете? — полюбопитствах.

— Напротив, стареем. Погледни Жан-Батист — умрял е на трийсет и шест, а сега вече е на шейсет! — уточни Шарл.

— А Жан-Батист на колко години щеше да бъде, ако не… нали разбирате? — измънках аз.

— На двеста трийсет и пет — отвърна Гаспар без колебание, погледна останалите и продължи: — Може ли?

Шарл кимна, останалите мълчаха.

— След като се съживим, стареем със същата скорост, с която и останалите. Всеки път, след като умрем, възкръсваме на същата възраст, на която сме умрели първия път. Жул е загинал на деветнайсет, следователно всеки път, когато умре, започва отново на деветнайсет. Венсан е бил на осемнайсет, когато е умрял, но не е умирал от… Колко стана? Малко повече от година, нали? — Той питаше Венсан, но аз го прекъснах:

— Какво искаш да кажеш с това „всеки път, когато умре“? — Ледените пръсти отново запълзяха по гърба ми.

Венсан стисна по-силно ръката ми.

— Просто има много хора, които трябва да бъдат спасени — намигна Жул.

Зяпнах го, докато се опитвах да си обясня намека му.

— Мъжът в метрото! — ахнах аз. — Ти си му спасил живота!

Той кимна.

— Как… всъщност аз не… — избухнах, тъй като не можех да изкажа нито едно смислено изречение, защото в ума ми кръжаха едновременно десетки мисли. Спомням си как Венсан се хвърли след момичето, а Шарлот ме спаси от премазване.

— Значи си умрял, докато си спасявал някого, а след смъртта си продължаваш да правиш същото — заключих най-сетне. Може би изтъквах очевидното, но най-сетне прословутата крушка беше светнала над главата ми.

— Това е смисълът на съществуването ни — отвърна Венсан. — Това е единствената ни мисия до края на съществуването ни.

Зяпнах го. Дори не знаех как да реагирам. Главата ми беше празна.

— Крайно време е да сложим край на въпросите и отговорите — обърна се Венсан към останалите. — Кейт не може да поеме повече информация. Да не говорим, че аз съм твърде уморен, за да продължаваме.

— Не можеш да й кажеш… — започна Гаспар.

— Гаспар! — изрева Венсан, след това затвори изтощено очи. — Кълна се… няма да кажа на Кейт нито дума повече… нищо важно… без преди това да се консултирам с вас. Честен кръст. — Венсан направи кръстен знак и погледна гневно по-възрастния мъж.

— Тогава — Амброуз се изправи, — след като уплашихме човешкото същество — искам да кажа, нашата Кейти-Лу — той се приближи и ме удари приятелски по рамото, — крайно време е да се понатъпчем. — Отправи се към вратата.

Шарлот докосна внимателно ръката ми, докато останалите излизаха.

— Ела да закусиш с нас. Едва ли ще те пуснат… — тя погледна Венсан — да си тръгнеш веднага.

— Колко е часът? — попитах и разбрах, че нямам никаква представа колко съм спала.

Шарлот погледна часовника си.

— Почти седем.

— Седем сутринта ли? — попитах аз, неспособна да повярвам, че бях заспала в чужда къща при тези обстоятелства. — Благодаря, но предпочитам да остана и да поговоря с Венсан.

— Трябва да хапнеш — настоя тихо Венсан. — Жан-Батист ще нахлуе тук няколко минути след като Гаспар му докладва.

— Нека остана с теб дотогава — помолих аз. — Ще те намеря, след като Жан-Батист ме изрита — обещах на Шарлот.

— Добре — съгласи се тя, усмихна се мило и затвори вратата след себе си.

Обърнах се към Венсан. Преди да успея да отворя уста, той изрече онова, което аз възнамерявах да кажа:

— Знам. Трябва да поговорим.