Обречени на безсмъртие

2.

— Къде отиваш? — попита мами и надникна от кухнята тъкмо когато отключвах вратата.

— Джорджия каза, че дробовете ми имали нужда от мръсния парижки въздух — отвърнах и метнах чантата на рамо.

— И е права — заяви тя, пристъпи напред и застана пред мен. Челото й стигаше едва до брадичката ми, но съвършената поза и задължителните седемсантиметрови токчета я правеха по-висока. След две години щеше да навърши седемдесет, но благодарение на младежкото си излъчване изглеждаше поне десет години по-млада.

Била студентка по изкуство, когато се запознала с дядо, преуспяващ търговец на антики, който се грижеше за нея, сякаш бе една от безценните му старинни статуи. Сега запълваше дните си, като реставрираше стари картини в ателието със стъклен покрив на последния етаж на жилищната сграда.

— Allez, Me!1 — подкани ме тя и застана пред мен, изпънала гордо и предизвикателно гръб, като истинска грандама. — Заминавай. Този град има нужда от една малка Катя, която да го поосвежи.

Целунах баба по нежната, мека буза, ухаеща на рози, грабнах ключовете си от масичката в антрето, отворих тежката дървена врата и заслизах по витото мраморно стълбище към улицата.

Париж е разделен на двайсет района или арондисмани и всеки си има номер. Нашият, седми, е стар, пълен с богати хора. Който държи да живеете в най-модерната част на Париж, не би и помислил да се премести в седми. Тъй като от апартамента на баба и дядо се стигаше пеша до булевард „Сен Жермен“, където е пълно с кафенета и магазини, и за петнайсет минути до брега на Сена, аз не се оплаквах.

Излязох на слънце и минах покрай парка пред блока на баба и дядо. Между клоните на старите дървета се виждаха зелени дървени пейки, които създаваха впечатлението, че Париж е малък град, а не столицата на Франция.

Продължих по Рю дьо Бак, покрай бутици с неприлично скъпи дрехи, бюра за вътрешен дизайн и антикварни магазини. Дори не забавих крачка, докато минавах покрай кафенето на деди, в което ни водеше още от деца, за да пием вода с ментов аромат, докато деди бъбреше с всички, които минаваха. Нямах абсолютно никакво желание да седна близо до група негови приятели или дори в другия край на заведението, далече от него. Налагаше се да си намеря свое кафене.

Бях набелязала други две местни заведения. Първото се намираше на един ъгъл, вътре беше мрачно, а навън на тротоара бяха изкарани масички, подредени в редица. Изглежда беше по-тихо от другата възможност. Когато влязох вътре, видях старците, насядали един до друг на бара, надвесени над чаши червено вино. Извиха бавно глави към новодошлата и щом ме видяха, ме изгледаха шокирани, сякаш бях облякла костюм на гигантско пиле. „Все едно са сложили надпис «Само за старци» на вратата“, помислих си аз и забързах към второто заведение: оживено кафене през няколко пресечки на същата улица.

Кафене „Сан Луси“ беше с остъклена фасада, светло и изглеждаше просторно. Облените в слънце двайсет и пет масички навън бяха почти винаги пълни. Когато се насочих към празната в най-отдалечения ъгъл, разбрах, че съм намерила своето кафене, че мястото ми е тук. Пъхнах чантата с книгите под масата и седнах с гръб към сградата, така че да виждам терасата, улицата и тротоара.

Щом се настаних, повиках сервитьор, поръчах си лимонада и извадих издание с меки корици на „Невинни години“2, включена в списъка със задължителни за лятото четива, който ми бяха дали от училището, където започвах през септември. Обгърната от аромата на кафе, който се носеше отвсякъде, аз се потопих в далечния свят на романа.

— Още една лимонада? — Гласът ме изтръгна от улиците на Ню Йорк от деветнайсети век, за да ме върне в парижкото кафене. Сервитьорът беше застанал до мен, вдигнал подноса над рамото си с изражение на скакалец със запек.

— Да, разбира се. Само че… всъщност предпочитам чай — отвърнах аз. Бях наясно, че ме е прекъснал, защото чета повече от час. Има едно неписано правило във френските кафенета, че човек може и цял ден да седи на някоя маса, стига на всеки час да си поръчва по нещо. Все едно масата е взета под наем.

Вдигнах с нежелание очи, преди отново да се наведа над страницата, но се обърнах, когато забелязах, че някой ме наблюдава от другия край на терасата. Светът около мен застина, когато погледите ни се срещнаха.

Завладя ме напълно необяснимото чувство, че познавам човека. И преди ми се беше случвало, сякаш бях прекарала часове, седмици, дори години с някого. Само че досега не бе имало взаимност. Другите дори не ме бяха забелязвали.

Този път обаче не беше така. Готова съм да се закълна, че и той почувства същото.

От спокойния му поглед се досетих, че ме наблюдава от известно време. Беше забележителен, със сравнително дълга черна коса, която откриваше високо чело и падаше на вълни. Маслинената му кожа ми подсказа, че или прекарва доста време навън, или идва някъде от юг, където има повече слънце, отколкото в Париж. Очите, които се вглеждаха в моите, бяха морскосини, обрамчени с гъсти черни мигли. Сърцето ми трепна, сякаш някой беше изсмукал въздуха от дробовете ми. Така и не намерих сили да откъсна поглед.

Изминаха няколко секунди, след това той се обърна към двамата си приятели, които се смееха гръмко. И тримата бяха млади, красиви, притежаваха обаяние, което въздействаше на всички жени наоколо. Дори да бяха забелязали този факт, те с нищо не се издаваха.

До първото момче седеше невероятен красавец с тяло като канара, късо подстригана коса и шоколадова кожа. Докато го оглеждах, той се обърна и ми отправи многозначителна усмивка, сякаш бе наясно, че не мога да устоя на чара му. Изтръгнах се от воайорския си унес, сведох очи над книгата за няколко секунди, а когато най-сетне се осмелих отново да го погледна, вниманието му беше насочено другаде.

Момчето до него, жилаво, с леко загоряла кожа, бакенбарди и къдрава кестенява коса, не беше с лице към мен.

Разказваше някаква история и другите двама се превиваха от смях.

Заразглеждах първия, който привлече вниманието ми. Може и да беше две-три години по-голям от мен, но със сигурност не беше навършил двайсет. Отпусна се назад на стола по типично френски начин. Лицето му обаче излъчваше студенина и непреклонност, които издаваха, че небрежната му поза е просто за заблуда. Не че имаше вид на жесток човек. Просто нещо издаваше, че е… опасен.

Бях заинтригувана, но умишлено прогоних мислите за тъмнокосия, убедена, че съвършеният външен вид и излъчването за опасност са равносилни на неприятности. Отново се приведох над книгата и насочих вниманието си към по-безопасния чар на Нюланд Арчър. Не успях да се въздържа и отново погледнах, когато сервитьорът донесе чая ми. Подразних се, защото така и не успях да се задълбоча отново в книгата.

Половин час по-късно момчетата станаха. Докато си тръгваха, женското внимание вече беше насочено към тях. Сякаш група манекени, които рекламират бельо на „Армани“, бяха влезли в кафенето и едновременно си бяха свалили дрехите.

Възрастната жена близо до мен се наведе към приятелката, с която пиеха кафе.

— Изведнъж стана неестествено горещо за сезона. — Приятелката се изкиска и си повя с ламинираното меню, докато оглеждаше момчетата. Поклатих възмутено глава — нямаше начин тези момчета да не са усетили десетките похотливи погледи, които ги изпроводиха.

Неочаквано, сякаш за да докаже теорията ми, чернокосият се обърна към мен, вероятно за да се увери, че го наблюдавам, и самодоволно ми се усмихна. Усетих как лицето ми пламна и се скрих зад книгата, за да не му доставя и удоволствието да види как се изчервявам.

Още няколко минути се опитвах да се съсредоточа над книгата, но накрая се отказах. Не успях да си събера мислите, затова платих, оставих бакшиш на масата и тръгнах по Рю дьо Бак.