Обречени на безсмъртие

8.

Когато се събудих, усетих аромата на силно кафе и вдигнах глава, отпусната между свитите ми колене. Бях навън, седях на тротоара, гърбът ми беше опрян на стената на сградата. Венсан беше коленичил пред мен с чашка горещо кафе и го поднасяше пред лицето ми, после го отдръпваше, сякаш бе бурканче с ароматни соли.

— Венсан — започнах аз, без да мисля. Името му прозвуча съвсем естествено, като на стар приятел.

— Значи си ме проследила? — отбеляза мрачно.

Главата ми се замая, когато усетих пулсираща болка над врата.

— Ох! — изпъшках, вдигнах ръка и разтърках врата си.

— Изпий го, след това наведи глава между коленете си — настоя Венсан. Поднесе чашата към устните ми и аз изпих кафето наведнъж.

— Така вече е по-добре. Отивам да върна чашата в кафенето. Стой тук, веднага се връщам — нареди той и аз затворих очи.

Не можех да помръдна дори да исках. Не си чувствах краката. „Какво стана? Как се озовах тук?“ В следващия миг си спомних и ми се стори, че ме връхлита кошмар.

— Имаш ли сили, за да повикаме такси? — Венсан се беше върнал. Коленичи отново и лицето му се озова пред моето. — Преживя огромен шок.

— Но… приятелят ти! Жул! — напомних му ужасено.

— Да, знам. — Той свъси вежди. — Сега обаче не можем да направим абсолютно нищо. Трябва да те отведа далече оттук. — Той се изправи и повика такси. Помогна ми да стана, прегърна ме със силните си ръце през раменете, взе чантата ми и ме поведе към автомобила.

Помогна ми да седна, настани се до мен и даде на шофьора адрес надалече от нас.

— Къде отиваме? — попитах аз. Бях много уплашена. Разумът ми напомни, че съм в една кола с човек, който не само че стана свидетел как приятелят му умира, смазан от влак, но се държеше толкова спокойно, сякаш това се случваше всеки ден.

— Мога да те заведа и у вас, но е по-добре да останем у нас, докато се успокоиш. Само на няколко пресечки е.

„Със сигурност ще се «успокоя» по-добре вкъщи, отколкото у вас.“ Мислите ми бяха прекъснати от значението на казаното.

— Значи знаеш къде живея? — ахнах аз.

— Вече си признах, че съм забелязал новопристигналите в квартала американки. Не помниш ли? — Той ми отправи обезоръжаваща усмивка. — А я кажи, кой кого преследваше днес в метрото?

Изчервих се, докато се питах колко ли пъти ме е наблюдавал, без да подозирам.

В следващия миг си припомних какво стана с Жул в метрото и потреперих.

— Недей да мислиш. Просто недей — прошепна Венсан. В този момент чувствата ми бяха разкъсани в две противоположни посоки. Бях уплашена и объркана от безразличието, с което той се отнасяше към смъртта на Жул, същевременно отчаяно ми се искаше да ме утеши.

Ръката му беше отпусната небрежно на коляното ми и на мен ми се прииска да я притисна към студеното си лице. Искаше ми се да остана с него, за да не се задуша, когато ме залееше поредната вълна от страх. Съдбата на Жул напомняше за катастрофата на родителите ми. Имах чувството, че смъртта ме е последвала и отвъд Атлантика. Следваше ме неотлъчно и заплашваше да прибере всички, които познавах.

Венсан сякаш прочете мислите ми, защото се протегна и измъкна ръцете ми, притиснати между коленете. Когато пръстите ми се отпуснаха в неговите, веднага ме заля спокойствие. Отпуснах глава назад и до края на пътуването останах със затворени очи.

Таксито спря пред триметрова каменна стена с тежка порта от ковано желязо с плътни, черни, метални пана, така че вътре не се виждаше нищо. Гъсто избуяла вистерия се виеше по края на стената, а навътре се виждаха две стари дървета.

Венсан плати на шофьора, след това заобиколи от моята страна и ми отвори вратата. Тръгнахме към колона, на която беше монтирана аудио-визуална охранителна система, последен писък на техниката.

Ключалката щракна, след като той въведе кода за достъп. Той отвори вратата с една ръка и ме привлече внимателно с другата. Ахнах, когато забелязах какво ме заобикаля.

Бях попаднала във вътрешния двор на hotel particulier9, един от онези градски замъци, които богатите французи са строили през седемнайсети и осемнайсети век. Този бе издигнат от масивни, медни на цвят каменни блокове, покривът беше с черни плочки от аспид, капандури бяха разположени по цялата му дължина. Само веднъж бях виждала отблизо подобна сграда и това бе, когато мама и мами ме заведоха на туристическа обиколка.

В средата на вътрешния двор се виждаше кръгъл фонтан от гранит, тъмносивият басейн беше достатъчно голям, за да направиш няколко замаха с ръце, ако решиш да поплуваш. Над бълбукащата вода се бе изправила каменна фигура на ангел в естествен ръст, който носеше заспала жена на ръце. Тялото й се очертаваше през тъканта на дрехата, изработена толкова фино, та създаваше впечатление, че е прозрачна. Крехката прелест на жената се подчертаваше от силното лице на ангела, който я носеше. Масивните му криле бяха свити, за да защитят двете фигури. Символът съчетаваше красота и опасност и създаваше усещане за нещо зловещо в двора.

— Тук ли живееш?

— Къщата не е моя, но да, тук живея — отвърна Венсан и ме преведе през двора към входната врата. — Да влезем вътре.

Щом си припомних защо сме тук, отново чух хрущенето, когато тялото на Жул беше смазано от тон метал. Сълзите, които едва сдържах досега, закапаха.

Венсан отвори богато гравираната врата и ме въведе в просторно фоайе с двойно стълбище, което се виеше покрай стените към балкон, от който се виждаше входът. Над главите ни беше закачен кристален полилей с размерите на фолксваген костенурка, персийски килими покриваха мраморния под с инкрустации от каменни цветя и лози. „Каква е тази къща?“ — питах се аз.

Последвах го през друга врата в малка стая с висок таван, която изглеждаше така, сякаш не бе докосвана от седемнайсети век, и седнах на старинно канапе с твърда облегалка. Притиснах главата си в ръце, приведох се напред и затворих очи.

— Връщам се веднага — рече Венсан и аз чух как вратата се хлопна, когато той излезе от стаята.

Няколко минути по-късно усетих, че силите ми се връщат. Отпуснах глава на канапето и заразглеждах впечатляващата стая. Тежките завеси на прозореца не позволяваха на слънцето да влиза в стаята. Красив полилей, изглежда, навремето предвиден за свещи вместо за сегашните електрически крушки във формата на пламъчета, разпръскваше достатъчно светлина по стените, отрупани с картини. Десетки лица на кисели френски аристократи ме гледаха неодобрително.

Отвори се скрита врата за прислугата и на прага се показа Венсан. Постави на масичката пред мен до чинийка с фини сладки огромен порцеланов чайник във формата на дракон и чашка, очевидно от същия комплект. Ароматът на силен чай и бадеми се понесе от сребърния поднос.

— Захар и кофеин. Най-доброто лекарство на света — рече той, когато се отпусна в креслото отстрани.

Опитах се да вдигна тежкия чайник, но ръцете ми трепереха толкова силно, че той издрънча в чашката.

— Дай на мен — рече Венсан, наведе се напред и ми наля. — Жан, икономката, прави най-хубавия чай. Поне така съм чувал. Аз лично предпочитам кафе.

Пребледнях, докато го слушах как говори за незначителни неща.

— Стига, престани. Престани веднага. — Зъбите ми тракаха. Не можах да преценя дали причината бяха изопнатите ми до скъсване нерви или пораждащият се страх, че има нещо, което никак не е наред. — Венсан… или който и да си ти. — „Дойдох в тази къща, а дори не знам фамилията му“, сетих се аз, след това продължих: — Приятелят ти току-що загина, а ти ми говориш за… — гласът ми пресекна — за… за кафе!

На лицето му се изписа отбранително изражение, но той не каза и дума.

— Господи! — промълвих и отново заплаках. — Какво ти става?

В стаята се възцари гробно мълчание. Чувах как огромният старинен часовник в ъгъла отмерва секундите. Аз се поуспокоих, избърсах очи и се опитах да се стегна.

— Така е. Не умея да показвам чувствата си — призна най-сетне Венсан.

— Да не показваш чувствата си е едно, но да избягаш, след като приятелят ти е смазан на релсите в метрото, е съвсем друго.

Той заговори спокойно и разумно:

— Ако бяхме останали, щеше да се наложи да разговаряме с полицията. Щяха да ни разпитат и двамата, както става винаги със свидетелите, които са останали на мястото. Исках да избегна всичко това… — той замълча за няколко секунди — на всяка цена.

Студенината му се беше върнала или просто аз започнах да я забелязвам отново. И ръцете ми, и цялото ми тяло изтръпнаха, когато разбрах какво казва.

— Значи ти си… — Вече бях разбрала какво ми казва. — Какво? Престъпник?

Тъмните му замислени очи ме привличаха към него, докато разумът ми нашепваше да бягам. Да избягам надалече.

— Какво става? Търсят ли те? Защо те търсят? Да не би да си откраднал всичките картини в тази стая? — Усетих, че крещя, и се постарах да се овладея и да сниша глас. — Да не би да е нещо по-лошо?

Венсан прочисти гърлото си:

— Нека просто кажем, че майка ти никак не би се зарадвала, ако научи, че излизаш с някого като мен.

— Мама е мъртва. Също и татко. — Думите ми се изплъзнаха.

Той затвори очи и притисна ръце към челото си, сякаш бе прорязан от остра болка.

— Скоро ли се е случило?

— Да.

Кимна сериозно, сякаш всичко си идваше на мястото.

— Моите съболезнования, Кейт.

„Независимо колко лош човек е, той държи на мен.“ Мисълта ме порази толкова бързо, че не успях да възпра реакцията си. Очите ми се напълниха със сълзи. Посегнах към чашата чай и я вдигнах към устните си.

Горещата течност се плъзна по гърлото ми към стомаха и аз веднага усетих как се успокоявам. Мислите ми се проясниха. Колкото и да беше странно, почувствах, че владея положението. „Сега вече знае коя съм, пък аз нямам представа кой е.“

Разкритието ми изглежда го потресе. „Венсан или се старае да се владее — помислих си аз, — или крие нещо.“ Реших да се възползвам от моментната му слабост, за да измисля нещо.

— Венсан, ако си в чак толкова… опасно положение, защо, за бога, се сприятели с мен?

— Вече ти казах, Кейт, че съм те виждал в квартала. — Той преценяваше внимателно думите си. — Искаше ми се да те опозная. Вероятно съм сбъркал. Очевидно съм постъпил неправилно.

Докато говореше, гласът му се превърна от топъл в леденостуден. Не можах да преценя дали е ядосан на себе си, задето ме е въвлякъл в кашата, в която се намираше, или задето повдигнах въпроса. Нямаше значение. Ефектът от неочакваното му ледено отношение беше същият. По тялото ми плъзна неприятна тръпка.

— Готова съм да си тръгвам — заявих аз и се изправих.

Той също се изправи и кимна.

— Добре, ще те изпратя до вас.

— Няма нужда. Знам пътя. Предпочитам… ще се прибера сама. — Сега вече говорех разумно и разумът ми нашепваше да се махна от тази къща по най-бързия възможен начин. Същевременно съжалих в мига, в който изрекох думите.

— Както искаш — отвърна той, поведе ме през внушителното фоайе и отвори вратата към вътрешния двор. — Наистина ли си добре? — попита, застана на прага, препречи ми пътя и зачака отговора ми, преди да ме пусне. Наведох се и се шмугнах под ръката му, минах на сантиметри от него.

Грешката ми беше, че си поех въздух, докато се опитвах да избягам от него. Той ухаеше на дъб, трева и дим от огън. Ухаеше на спомени и години, на много години спомени.

— Май няма да се справиш сама. — Студенината му отново отстъпи на загрижеността.

— Добре съм. — Опитах се да говоря убедително и щом забелязах колко е спокоен и невъзмутим, продължих: — Наистина съм добре, но не и ти. Току-що изгуби приятеля си в ужасна катастрофа, а се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Пет пари не давам кой си, нито пък какво си направил, след като предпочете да избягаш по този начин, но щом случилото се не ти подейства, мога единствено да кажа, че наистина не си наред.

По мургавото му лице премина сянка. Той ми се стори развълнуван. Е, и това беше нещо.

— Не те разбирам. И изобщо не искам да разбера. — Присвих възмутено очи. — Надявам се да не те видя никога повече — троснах се аз и забързах към портата.

Силната му ръка стисна моята, обърнах се и се озовах пред Венсан. Наведе се и устните му се озоваха до ухото ми.

— Нещата невинаги са такива каквито изглеждат, Кейт — промълви той и внимателно пусна ръката ми.

Затичах към отворената порта. Щом се озовах на улицата, тя започна да се затваря. Чух трясък, сякаш нещо от порцелан се разби в мрамора вътре в къщата.

Застинах на място, след това се озърнах към металната порта. Интуицията ми подсказа, че съм допуснала грешка, че не съм преценила правилно Венсан. Всичко сочеше към факта, че той е престъпник. А трясъкът издаде, че е склонен към насилие. Поклатих глава и се запитах как съм могла да изгубя способността си да мисля разумно заради красивото му лице.