Обречени на безсмъртие

14.

Най-сетне останахме сами и онова, което трябваше да възприема като нещо ужасно страшно — сама, в стар замък, седнала до създание, което преди малко научих, че е чудовище — се оказа, че никак не ме плаши. Колкото и да беше невероятно, почувствах се неловко.

Седнах на леглото срещу него. Имах чувството, че това момче е на прага на смъртта. Дори изнемощял, както сега, пак беше красив. Имах пълно основание да се страхувам, вместо това ме обзе странно чувство. Прииска ми се да го защитя.

— И така… — започна Венсан.

— Значи… безсмъртен си, така ли?

— Май да.

Стори ми се уморен, притеснен и за пръв път много уязвим. Неочаквано ми се стори, че цялата власт е в ръцете ми. Така си беше, поне по отношение на нас.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Ами, твърде много ми се насъбра. Но поне имам някакво обяснение. — Усетих как пръстите му стиснаха моите. — Затова не ме е страх, докато държиш ръката ми.

— Какво имаш предвид? — попита той с крива усмивка.

— Това е една от суперсилите ти, нали? Какво представлява? Докосване за даряване на спокойствие ли?

— Суперсили ли? — изсмя се той. — Ами, да, госпожице Чувствителност. Как разбра?

— Шарлот направи същото одеве. Едва ли щях да издържа това неофициално събрание без вашата подкрепа.

— Ясно. Не е това. Въпреки че те докосвам, не прилагам „докосване за даряване на спокойствие“, както го наричаш. Не се случва всеки път, когато те докосна. Трябва да го пожелая. В момента обаче ти се справяш блестящо и сама.

Погледнах към нощното шкафче и видях, че снимката ми е захлупена на плота. Върху нея беше поставено писмото, което му написах вчера. Имах чувството, че оттогава са минали години.

— Получил си бележката ми — отбелязах аз.

— Да.

— Помогна ми да разбера защо си решила да ме потърсиш отново. — Той се разсмя. — Още не мога да повярвам, че Жан-Батист те е пуснал. Той е също толкова виновен, че си ме заварила в онова състояние, колкото и моя, че те доведох тук. Няма да му позволя да ми натяква. Просто не разбирам как си успяла да го убедиш да ти отвори портата.

В смеха на Венсан прозвуча задоволство.

— Невероятна си — призна той. От очите му струеше топлота.

Радвах се на изражението му дори когато затвори очи и отпусна глава на възглавницата.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Да, супер. Просто се чувствам слаб. Ще ми подадеш ли нещо от масата? — Той посочи с брадичка подноса, оставен до горната табла на леглото, в който имаше различни плодове и ядки.

Взех чиния с фурми и отново седнах до него.

— Благодаря — въздъхна той и докосна ръката ми, преди да си вземе една.

— Значи висулката е била за Шарлот — напомних му аз, докато го наблюдавах внимателно.

Той се ухили.

— Видя ли. Момичето ми е просто приятелка. Не ми е гадже. Познавам я от половин век.

— Не че има значение — отвърнах бързо аз, за да скрия неудобството си.

— Не, разбира се — отвърна Венсан, престори се на сериозен и кимна.

Сведох поглед към ръцете си.

— Каза, че трябвало известно време, за да се възстановиш след… каквото е там. Кога ще можеш да ставаш?

— Зависи в какво състояние съм бил, когато съм заспивал. Не бях нито ранен, нито нищо, така че до довечера ще мога. Ще бъда като нов. Дори по-добре.

Не можах да определя дали се опитваше да разведри настроението, но ми се стори толкова изтощен, че го съжалих.

— О, Венсан.

— Не е толкова зле, Кейт. Хубаво е, че понякога се налага да полежиш… така се презареждаш, защото оттук нататък няма да спя седмици наред.

Той забеляза, че се мръщя, и замълча за секунда.

— Не е нужно да говорим точно сега. Не се притеснявай за мен. Аз съм този, който трябва да се притеснява за теб. Кажи ми как… как се чувстваш?

Засмях се.

— След като не ми прилагаш докосването за даряване на спокойствие и след като още не съм изперкала и не съм хукнала да бягам с писъци от дома ти, смея да твърдя, че се справям доста добре.

— Направо невероятно — призна той.

— Добре, престани с ласкателствата — пошегувах се аз. — Запази ги за следващата нищо неподозираща жертва, която затвориш в бърлогата си.

Смехът му бе прекъснат от трясъка, с който се отвори вратата. Обърнах се към Жан-Батист, който нахлу в стаята, следван неотлъчно от Гаспар.

— Кейт, върви да намериш Шарлот и останалите — нареди тихо Венсан, — а след като ти кажат, че можеш да си вървиш, първо ела да се видим. Моля те.

Гаспар ме изпроводи до отворената врата.

— В кухнята са — посочи той към края на коридора. Остави ме сама и затвори вратата след себе си.

Ориентирах се къде е кухнята по апетитния аромат на прясно опечен хляб. Пред летящата врата се поколебах. Поех си нервно дъх, отворих и влязох вътре. Цялото братство се беше настанило около масивна дъбова маса. Вдигнаха погледи като един в очакване да кажа или да направя нещо.

Амброуз разчупи леда.

— Влизай, човешко създание! — заговори той като герой от „Стар Трек“, малко глухо, защото устата му беше пълна.

Шарлот и Шарл се разсмяха, а Жул ми даде знак да седна на празния стол до него.

— Значи преживя гнева на Жан-Батист — отбеляза той. — Много смело.

— И много глупаво да дойдеш тук — добави Шарл, без да вдига поглед от чинията си.

— Шарл! — скара му се Шарлот.

— Какво? Така си е! — опита се да се защити той.

— Какво искаш, миличка? — прекъсна ги грижовен глас над рамото ми.

Обърнах се към закръглена жена на средна възраст, препасала престилка. Имаше меки, румени бузи, а прошарената й руса коса бе прибрана на кок.

— Вие ли сте Жан? — попитах аз.

— Да, мила Кейт — потвърди тя. — Аз съм. Научих за изпълнената ти с приключения вечер. Съжалявам, че не сме се виждали досега, но за разлика от другите в този дом, аз имам нужда нощем да поспивам.

— Значи не сте… — поколебах се аз.

— Не, тя не е една от нас — отвърна Жул. — Само че Жан е част от семейството и работи за Жан-Батист от…

— Над двеста години — довърши вместо него Жан, докато сипваше камара бъркани яйца в чинията на Амброуз.

Той й се усмихна лъчезарно.

— Омъжи се за мен, Жан. — Наведе се и целуна ръката, стиснала лъжицата за сервиране.

— Мечтай си — разсмя се тя и го перна игриво с лъжицата.

Сложи ръка на кръста и вдигна поглед към тавана, сякаш се опитваше да си припомни наизустено стихотворение.

— Прапрапрадядо (и още няколко пъти пра) бил личен прислужник на господин Гримо дьо ла Рение и го е придружавал по време на войните на Наполеон. Въпросният ми роднина, петнайсетгодишен по онова време, бил спасен от господин Гримо, който го изблъскал от пътя на оръдието, което отнело живота му. Добре че момчето било твърдо решено да върне тялото на господаря си от Русия, за да бъде погребан, защото три дни по-късно бил до него и се погрижил, когато господинът се събудил. Оттогава семейството ми служи на господина.

Разказваше тази невероятна история, сякаш описваше как сутринта е отскочила до пазара. Вероятно това бе нещо напълно естествено за нея, след като бе отгледана от майка и баба, които са й разказвали същата история, докато аз се чувствах смазана, тъй като се опитвах да си представя възможните последствия.

— Благодаря ги, Жан. Кейт изглежда почти нормално, откакто ти заговори — обади се Жул.

— Добре съм — уверих го и се усмихнах на жената: — Ще хапна хляб и ще пия кафе, благодаря.

Жан пъхна кафеена капсула в супермодерна кафеварка и я включи, преди да заситни към фурната и да извади поднос с кроасани.

— Аз съм дотук — заяви Шарл, блъсна стола под масата и след като удари юмруците на Жул и Амброуз, се измъкна от кухнята без дори да ме погледне.

Обърнах се към останалите:

— Нещо лошо ли казах?

— Кейт — разсмя се Амброуз, — запомни, че макар тялото на Шарл да е на осемдесет и две, манталитетът му е на петнайсетгодишен.

— Отивам с него — изчурулика Шарлот. Изглеждаше смутена от невъзпитаното поведение на близнака си. — Чао, Кейт. — Наведе се и ме целуна и по двете бузи. — Сигурна съм, че ще се видим в най-скоро време.

— И сега какво? — попитах аз, когато вратата се затвори след нея. Най-странното беше, че се почувствах разкъсана между желанието да се върна в дома на баба и дядо, да се потопя в истинския живот, да се отпусна сред истинското си семейство и желанието да остана тук, сред тези хора, които само за няколко часа изглежда ме бяха приели. Поне повечето от тях. Нямаше никакво значение, че не са хора.

Преди да получа отговор, рошавата глава на Гаспар се показа на вратата.

— Можеш да тръгваш, Кейт. Венсан помоли до се отбиеш при него на излизане. — Той отново се скри в коридора.

Станах, а след мен стана и Жул.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

Амброуз кимна и заговори с пълна уста.

— Изпрати я до тях.

— Няма нужда. И сама мога да се прибера.

— Тогава ще те изпратя до вратата — реши Жул и прибра стола си под масата.

— Довиждане, Жан. Благодаря за закуската. Чао, Амброуз — провикнах се аз, докато Жул любезно ми отваряше вратата, за да мина първа по дългия празен коридор до стаята на Венсан. Влязох, той затвори вратата след мен и зачака в коридора.

— Какво казаха? — попитах, докато пристъпвах към леглото. Венсан беше по-блед и по-слаб от одеве, но се усмихна спокойно.

— Всичко е наред. Обещах да поема пълна отговорност за теб.

Тъй като нямах представа какво означават тези думи, се разкъсвах между мисълта, че не ми трябва бавачка, и завладяващото желание да остана и да се грижа за Венсан.

— Можеш да се прибереш — продължи той, — но както подчерта одеве Жан-Батист, не бива да споменаваш за нас пред никого. Не че някой ще ти повярва, но се опитваме да не се набиваме на очи.

Погледнах го любопитно.

— Чувала ли си за вампири? — попита той и се усмихна тайнствено.

Кимнах.

— А за върколаци?

— Разбира се.

— А за нас?

Поклатих глава.

— На това му се казва „да не се набиваш на очи“, скъпа Кейт. Много ни бива в тази работа.

— Ясно. — Поех протегнатата му ръка.

— Може ли да се видим отново след няколко дни? — попита той.

Кимнах и се почувствах несигурна, когато се запитах какво ми готви бъдещето. Спрях пред вратата.

— Да се пазиш. — Едва изрекла тези думи и се почувствах глупаво. Та той беше безсмъртен. Не му се налагаше да се пази. — Исках да кажа да си починеш добре — поправих се аз.

Той се усмихна, развеселен от объркването ми, и ми помаха с ръка.

— Милейди. — Жул пристъпи напред, поклони се като портиер от филм на „Мърчант-Айвъри“10 и положи ръката ми върху своята. — Тръгваме ли? — Не се сдържах и се разсмях. Очевидно искаше да ми се реваншира, задето ме изплаши толкова много.

Чантата ми беше в огромното фоайе. Щом излязохме навън, той докосна ръката ми.

— Слушай, извинявай, че се държах толкова грубо одеве, а и в ателието, и в музея. Не беше нищо лично. Само се опитвах да защитя и Венсан, и теб… и всички останали. Вече е твърде късно за това, така че, моля те, приеми извинението ми.

— Напълно те разбирам — отвърнах аз. — Нямаше как иначе да постъпиш.

— Леле, тя ми прости — отвърна той с ръка на сърцето и закачливото му държание отново се върна. — Значи всичко е наред? — попита и пристъпи по-близо с изражение, в което ми се стори, че мярнах нещо повече от приятелска загриженост. Той разбра, че съм забелязала, усмихна се и изви вежда, сякаш задаваше въпрос.

— Наред е. Благодаря ти — отвърнах, изчервих се и излязох на улицата.

— Венс ще намине да те види веднага щом може — обясни той, напъха ръце в джобовете на дънките и кимна за довиждане.

Помахах му с ръка и излязох бавно от двора на улицата, обзета от чувството, че сънувам.