Обречени на безсмъртие

29.

Върнахме се в стаята му и Венсан извади чисти дрехи от вграден шкаф. Ухили се.

— Да не би да имаш намерение да гледаш?

Изчервих се и побързах да се обърна.

— И така, Венсан — рекох, докато се преструвах, че разглеждам колекцията от снимки, а той се обличаше зад мен. — Можеш ли този уикенд да дойдеш на вечеря у нас, за да се запознаеш с баба и дядо?

— Най-сетне се сети да ме поканиш. За съжаление трябва да откажа.

— Защо? — попитах изненадано. Обърнах се и видях, че се приближава, без да крие, че е развеселен.

— Защото няма да съм в състояние да се запозная със семейството ти този уикенд, камо ли да водя разговор, да седя, дори подпрян на масата.

— Аха — досетих се аз, — ще бъдеш в латентно състояние. — Гласът ми заглъхна, когато изрекох странния израз.

Той посегна към мобилния си телефон, оставен на нощното шкафче, и провери календара.

— Четвъртък, двайсет и седми.

— Това е Денят на благодарността — уточних аз. — В четвъртък и петък няма да ходим на училище. Жалко, че няма да те има.

— Часовникът не спира заради никого, още по-малко за такива като мен. Жалко.

— Ами преди това? Днес е понеделник. Какво ще кажеш за утре вечер?

Той кимна.

— Става. Разбрахме се. Значи ми предстои да се запозная с баба ти и дядо ти. Какво да облека? — пошегува се той.

— Като изключим чувала за трупове, всичко става — засмях се и се обърнах към колекцията му от снимки.

Сред снимките, на които се виждаха сладки дечица, ветерани и навъсени тийнейджъри с качулки, видях черно-бяла снимка на момиче. Тъмната й коса беше в стила на четирийсетте, беше облечена с рокля с флорален десен. Ръцете й бяха вдигнати над едното ухо. Тъмните й устни бяха отворени в игрива усмивка. Беше забележително красива.

— Коя е тази? — попитах, въпреки че знаех отговора.

Венсан застана зад мен и пое ръцете ми в своите. Имаше аромат на влага, лавандулов сапун и някакъв мускусен шампоан. Отпуснах се назад, а той ме прегърна.

— Това е Елен — отвърна тихо.

— Много е красива — прошепнах.

Той отпусна брадичка на рамото ми и ме целуна нежно.

— Допреди да те видя, не си позволявах да мисля за други жени освен за нея. Животът ми след смъртта й беше посветен на отмъщение.

Когато долових болката в гласа му, попитах:

— Откри ли войниците, които са го сторили?

— Да.

— А…

— Да — отвърна преди още да изрека думите. — Само че това не беше достатъчно. Трябваше да погна всички мръсни негодници, които открих, и дори след като най-противните окупатори и колаборационисти вече ги нямаше, аз не се бях наситил на отмъщението си.

Не можех да си представя как Венсан убива, независимо дали ставаше въпрос за хора или ревенанти. След като вече го бях видяла как се бие, знаех, че и той, и останалите от братството са способни да сразят армия. Що за човек би посветил повече от половин век на отмъщение?

Оказваше се, че за студенината му, която ме бе привлякла и уплашила, когато се запознахме, имаше основание и аз знаех причината. Представих си лицето му разкривено от ярост и потръпнах.

— Какво има, Кейт? — попита Венсан. — Ако искаш, ще махна снимката. — Усетих, че продължавам да гледам снимката на Елен.

— Не! — отвърнах и се обърнах към него. — Недей, Венсан. Тя е част от миналото ти. Не се чувствам застрашена от факта, че все още мислиш за нея.

В мига, в който изрекох думите, осъзнах, че лъжа. Със сигурност се страхувах от тази красива жена. Та тя бе голямата любов на Венсан, единствената му любов. Прическата и дрехите разкриваха, че е жена отпреди седемдесет години, но той пазеше толкова ревниво спомена за нея, че беше повлиял на всяко негово решение, откакто тя беше загинала.

— Оттогава мина много време, Кейт. Понякога имам чувството, че всичко се е случило вчера, но обикновено усещам, че е било отдавна. Беше наистина отдавна. Елен вече я няма и аз се надявам, че ми вярваш, когато те уверявам, че нямаш съперница, че нито тя, нито която и да било друга е заплаха за теб.

Стори ми се, че той иска да каже още нещо, но не знаеше как. Нямах нищо против да се отклоним от темата за стари любови. Стиснах го за ръката и го поведох настрани. Въпреки че загърбихме снимките, напрежението ми не се разсея.

— Настани се удобно. Ей сега ще се върна — рече той и излезе от стаята. Насочих вниманието си към полиците, пълни с книги на няколко езика, наредени без всякаква система. Повечето от английските ми бяха познати. „Имаме подобен вкус към четивата“ — помислих си с усмивка.

Забелязах дебели фотоалбуми, изтеглих един и го отворих. 1974–1978 пишеше от вътрешната страна на корицата и аз се изкисках, когато разгърнах страниците и видях снимки на Венсан в хипарски дрехи, дълга коса и бакенбарди. Имаше нещо смешно в тази мода, въпреки това той беше не по-малко красив от днес. Нищо не се беше променило освен аксесоарите му.

Обърнах една страница и видях Амброуз и Жул, застанали един до друг с огромни афропрически. На друга страница Шарлот беше сресана и гримирана като манекенката Туиги, със символична рокличка, беше застанала до Шарл, който приличаше на Джим Морисън като тийнейджър — рошава коса, без риза, с няколко наниза мъниста. Не се въздържах и се изсмях, когато видях снимката.

— Какво смешно видя! — попита Венсан и затвори вратата. Остави бутилка вода и две чаши на масата и се обърна към мен. — Аха, открила си тайните ми изнудвачески снимки.

— Покажи ми още, тези са направо невероятни — ухилих се аз и прибрах албума на мястото му.

Когато се изправих, открих, че е застанал непосредствено до мен.

— Не знам, Кейт. Дали да преглътна гордостта си, за да ти покажа снимки, на които приличам на клоун през почти целия двайсети век, без да получа нищичко в замяна?

— Колко искаш? — попитах на един дъх, полупарализирана от близостта му. Неволно навлажних устни.

— Да видим — прошепна той, отпусна ръка на кръста ми и ме притисна до себе си. Пръстите му пареха на кръста ми и аз усетих как коленете ми се подкосяват.

— Може да ти струва няколко целувки тук…

Наведе глава и притисна устни към врата ми на сантиметри от ухото и аз усетих топлия му дъх по кожата си. Цялата настръхнах, когато той бавно се наведе напред.

Потръпнах и въздъхнах инстинктивно, когато проправи пътечка от целувки по врата ми. Когато стигна до ямката между ключиците, спря.

— Или може би тук… — Усетих го как внимателно докосна с върха на езика си меката кожа.

Простенах и го прегърнах през врата. Той ме привлече по-близо и по вече познатия ми бавен начин започна да целува шията ми чак до брадичката. Отметнах глава и той ме прихвана с една ръка, докато устните му се изкачваха към моите.

— Или тук — продължи той и аз усетих как цялото ми тяло потръпва от нетърпение. Чаках, но не последва нищо.

Отворих очи и забелязах, че неговите са затворени, челото му е смръщено, сякаш се е съсредоточил. Понечи да се отдръпне и ръцете му се отпуснаха.

Изчаках цяла една секунда. След това, обзета от отчаяние, привлякох лицето му към своето. Когато устните ни се срещнаха, аз се притиснах в него и го прегърнах през врата. Той се олюля напред и вдигна ръка, за да се подпре на стената.

— Внимавай! — рече най-сетне, когато се изскубна от прегръдката ми. Отстъпи крачка назад, задъхан, и ме отдръпна от себе си. — Кейт, тук съм, няма да избягам — рече шеговито. — Държа да те предупредя, че спалнята ми не е най-подходящото място, на което да ме нападаш. Тук съм най-безволев, след като леглото е на една крачка.

Опитах се да осмисля думите му, но така и не успявах да се върна в истинския свят.

— А ти изглеждаш толкова изкусително — отвърна той, докато дишаше на пресекулки, — че едва се въздържам да не те отнеса в леглото на мига.

Обърна се и бързо отстъпи от мен, дръпна завесите и отвори прозореца, за да влезе студеният ноемврийски въздух. Ледените пръсти на зимата прогониха мъглата в главата ми и както бях подпряна на библиотеката, се плъзнах надолу, за да седна на пода.

— Ще ни бъде по-удобно тук — настоя Венсан, пое ме в силните си ръце и ме пренесе на канапето. Остави пред мен чаша вода. — Това ще ви поохлади, mademoiselle — прошепна и се усмихна весело.

Кимнах с благодарност и отпих. След това му подадох чашата и се превъртях на канапето, така че да заровя глава във възглавницата. „Господи. Какво направих?“ — помислих си и се свих при мисълта как му скочих, след като се беше отдръпнал.

— Какво има, Кейт? — разсмя се Венсан и свали ръцете ми от поруменялото лице.

— Извинявай — изрекох нещастно. Прочистих гърлото си: — Извинявай за… ъъъ… че ти скочих така. Обикновено не…

— Няма нищо — отвърна той и изражението му издаде, че всеки момент ще прихне.

— Има. Обикновено не се нахвърлям така върху хората. Целувала съм само трима досега и за пръв път се държа по този начин. Чувствам се неловко и съм изненадана от себе си.

Венсан престана с опитите да се овладее и избухна в смях. След това се наведе и ме целуна по челото.

— Изненадата беше чудесна, Кейт. Нямам търпение да дочакам следващия път. Само че няма да бъде тук. Ще отидем на някое сигурно място. Като например на Айфеловата кула, където ще ни зяпат стотици японски туристи.

Кимнах, облекчена, че е съгласен да не избързваме, но същевременно учудена защо.

Венсан изглежда прочете мислите ми.

— Не че не искам да продължим… напред. Искам, при това много. — Очите му горяха. Сърцето ми блъскаше неудържимо. — Просто още не е дошло времето. Искам да те опозная с удоволствие, без да прибързваме със… събитието. — Прокара пръсти по челюстта ми и ги спусна по врата. — Чакането ще бъде наистина забавно, но няма да е никак лесно.

Когато се наведе, за да докосне устните ми със своите, имах чувството, че съм спечелила състезанието за най-готиното гадже. Никой да не припарва. В момента обаче ми се искаше да не беше чак толкова съвършен. Усетих как пламвам от допира му. Когато той се отдръпна, се опитах да се разсея с нещо, за да не пламна като факла. Оправих дрехите си и пригладих косата си.

— Да изчезваме оттук, преди да забравя какво ти казах току-що — предложи той, взе палтата ни и чантата ми. Отвори вратата и изчака да изляза.

— Трябва да призная, че имах известни подозрения — заяви.

— Какви подозрения? — учудих се аз.

— Че зад фасадата на добро, старомодно момиче се е притаил звяр — засмя се той.

Прехапах устни и изфучах покрай него в коридора.