Обречени на безсмъртие

5.

Бях толкова потресена, че известно време не можах да помръдна. Най-сетне, след като оставих персонала на кафенето да използва аптечката си за първа помощ, настоях да се прибера сама и закуцуках към къщи. Имах чувството, че краката ми са гумени. Мами тъкмо излизаше, когато пристигнах.

— Миличката ми Катя! — изписка тя, след като й обясних какво се беше случило, пусна любимата си чанта от „Ермес“ на земята и ме притисна до себе си. След това взе нещата ни и ме поведе към къщи, настани ме в леглото, зави ме и настоя да се отнася към мен като към напълно парализиран инвалид вместо към посмачканата си внучка.

— Наистина ли ти е удобно, Катя? Ако кажеш, ще ти донеса още възглавници.

— Мами, добре съм, честна дума.

— Коляното още ли те боли? С какво друго да го намажа? Дали не трябва да е нависоко?

— Мами, в кафенето ме намазаха с всичко, което имаха в аптечката. Коляното ми е само ожулено, наистина.

— Милото ми детенце. Като си помисля какво можеше да се случи. — Тя притисна главата ми към гърдите си и започна да ме гали по косата, докато нещо в мен не се пречупи и аз се разплаках.

Мами ме утешаваше и прегръщаше, докато аз хлипах.

— Плача, защото съм уплашена — опитах се да обясня през сълзи, но истината бе, че тя се отнасяше към мен по същия начин като мама.

Джорджия се върна и мами й разказа как съм избегнала смъртта „на косъм“. Минута по-късно сестра ми отвори вратата и се втурна в стаята бледа като призрак. Приседна мълчаливо на крайчеца на леглото и ме погледна разтревожено.

— Всичко е наред, Джорджия, просто съм малко понатъртена и ожулена.

— Господи, Кейти Дребосъчеста, ако нещо ти се беше случило… Нямам си друг освен теб. Не го забравяй.

— Добре съм. Нищо няма да ми се случи. От сега нататък ще стоя настрани от разпадащи се сгради. Обещавам.

Тя се усмихна, протегна ръка и докосна моята, но измъченият й поглед не се промени.

На следващия ден мами не ме пусна да изляза от къщи и настоя, че трябвало да си почивам и да се „възстановя от нараняванията“. Послушах я, за да е спокойна, и прекарах почти цялата вечер във ваната, зачетена в книга. Едва след като се отпуснах в топлата вода и се потопих в разказа, усетих как нервите ме предават и се разтреперих като лист.

Не си давах сметка колко съм се уплашила от избегнатото на косъм нещастие и доливах гореща вода на няколко пъти, за да се успокоя. Накрая заспах, обгърната от парата, която се издигаше от водата.

На следващия ден кафенето се оказа затворено, а тротоарът беше ограден с жълта полицейска лента. Работници в сини гащеризони издигаха скеле за майстори, които щяха да укрепят фасадата. Налагаше се да намеря ново място, за да чета на открито. Изпитах разочарование, когато си дадох сметка, че това е единственото място, на което съм можела да виждам последното си увлечение. Кой знае колко време щеше да мине, преди да срещна Венсан отново.

Мама започна да ме води в музеи от съвсем малка. Когато идвахме в Париж, двете с мами излизахме сутрин, за да се „потопим в красота и да попием малко изтънченост“, както се изразяваше мама. Джорджия се отегчаваше още на втората картина и оставаше с татко и дядо, които предпочитаха да седнат в някое кафене и да си бъбрят с приятели, колеги или някой случаен човек. Затова пък ние с мами и мама обикаляхме парижките музеи и галерии.

Никак не се изненадах, когато няколко дни по-късно поканих Джорджия да дойде с мен в някой музей, а тя ми пробута уклончивото извинение, че имала среща.

— Джорджия, непрекъснато се оплакваш, че не правя абсолютно нищо с теб. Отправям ти официална покана!

— Все едно аз да те поканя на монстър трък шоу. Покани ме пак, когато решиш да правиш нещо наистина интересно. — За да ми покаже, че говори сериозно, тя стисна ръката ми, а след това тръшна вратата в лицето ми. Touche5.

Тръгнах сама към квартал „Маре“. Вървях по тесните, криволичещи, средновековни улици чак до подобния на палат музей „Пикасо“.

Освен алтернативната вселена, която ми осигуряваше книгата, тишината на музея ми беше любима. Веднъж мама каза, че сърцето ме тласкало да бягам от действителността… че предпочитам въображаеми светове вместо истинския. Истина е, че открай време притежавах умението да се измъкна от този свят и да се потопя в друг. А сега бях готова за сеанс по артхипноза, който щеше да ме дари със спокойствие.

Докато минавах през огромните врати на музей „Пикасо“, за да хлътна сред стерилната белота на залите, усетих как ритъмът на сърцето ми се успокоява. Оставих се на топлината и покоя да ме обгърнат като меко одеяло. Както обикновено, обикалях, докато стигнах до първата картина, която привлече вниманието ми, и седнах на пейка срещу нея.

Цветовете попиха в кожата ми. Спираловидно извитите форми на композицията ми напомниха как се чувствах и дишането ми стана по-бавно, когато се изключих за околния свят. Останалите картини в стаята, охраната до вратата, мирисът на прясна боя, дори преминаващите туристи се сляха в един общ сив фон около моето квадратче, изпъстрено със светлина и цвят.

Нямам представа колко време съм стояла, преди умът ми да се изтръгне от самоналожения транс, когато чух тихи гласове зад себе си:

— Ела. Погледни цветовете.

Последва дълго мълчание.

— Какви цветове?

— Именно. Точно както ти казах. За нищо и никакви четири години той преминава от ярката, дръзка палитра, както в „Les Demoiselles d’Avignon“6 към монотонните сиви и кафяви мазки, които приличат на пъзел. Какъв фукльо! Пабло винаги е държал да е най-добрият във всичко, с което се заеме, и както казвах онзи ден на Гаспар, това, което най-много ме дразни…

Обърнах се, обзета от любопитство, нетърпелива да разбера кой е изворът на знания, и замръзнах. На метър от мен бе застанал къдрокосият приятел на Венсан.

Виждах го съвсем отблизо и останах поразена колко е привлекателен. Имаше нещо грубовато в него — рошава коса, остра брада, едри, мазолести ръце, които жестикулираха ентусиазирано и сочеха картината. По състоянието на дрехите му, изцапани с бои, реших, че е художник.

Всичко това ми хрумна за частица от секундата, а след това впих поглед в човека до него. Беше момчето с гарвановочерната коса. Същото това момче се беше загнездило в тайните кътчета на ума ми от първия миг, в който го видях. Беше Венсан.

„Как може да си паднеш по най-невероятното и недостъпно момче в Париж?“ Беше толкова изключително красив — и надменен — че едва ли щеше да ме забележи. Отклоних поглед, приведох се напред и отпуснах лице в ръцете си. Нищо не помагаше. Образът на Венсан ме прогаряше.

Разбрах, че тъкмо онова, което му придаваше вид на студен, почти опасен, разпалва интереса ми, вместо да ме прогони. Какво ми ставаше? Никога досега не се бях увличала по лоши момчета — това беше характерно за Джорджия! Стомахът ми се сви, когато се запитах дали ще събера кураж, за да го заговоря.

Нямах възможност да проверя. Когато вдигнах глава, двамата бяха излезли от залата. Станах, и бързо приближих до входа на съседната зала и надникнах вътре. Беше празна. След това едва не получих удар, когато чух тих глас, непосредствено зад себе си:

— Здрасти, Кейт.

Венсан се беше привел към мен, лицето му на нищо и никакви петнайсетина сантиметра от моето. Притиснах стреснато ръка към гърдите си.

— Благодаря ти, че ми докара сърдечен удар.

— Да не би това да е коронният ти номер? Оставяш си чантата, за да накараш някой да те заговори. — Той се ухили и кимна към пейката, на която седях допреди малко. Под нея лежеше чантата, в която обикновено разнасях книги. — Не е ли по-лесно просто да се приближиш до момчето и да го поздравиш?

Шеговитият му тон прогони нервното ми напрежение. У мен пламна толкова силно възмущение, че ни изненада и двамата.

— Добре! Здрасти — изръмжах аз, гърлото ми беше стегнато от ярост. Отидох до пейката, взех си чантата и се измъкнах от залата.

— Чакай! — провикна се той и затича след мен, за да ме догони. — Не исках да прозвучи така. Исках само да кажа…

Спрях и го зяпнах в очакване.

— Извинявай — рече той и въздъхна дълбоко. — Блестящите разговори не са силната ми страна.

— Защо се пробваш тогава? — заядох се аз.

— Защото така. Ти си… не знам… забавна си.

— Забавна ли? — произнесох всяка сричка бавно и го погледнах като истинска откачалка. Свитите ми юмруци сами се вдигнаха и се подпряха на кръста. — Я кажи, Венсан, да не би да си дошъл да ме обиждаш или искаш нещо друго?

Венсан притисна длан към челото си.

— Моля те, прости ми. Голям съм глупак. Може ли… нека започнем отначало.

— Кое трябва да започнем отначало? — попитах аз, без да крия съмнението си.

Отначало той се поколеба, след това подаде ръка.

— Здравей. Казвам се Венсан.

Присвих очи, докато преценявах доколко е искрен. Стиснах ръката му в своята и я разтърсих малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Аз съм Кейт.

— Приятно ми е, Кейт — отвърна съсредоточено той. Последва четири секунди мълчание и през това време не спрях да го гледам лошо. — Често ли идваш тук? — зашепна неуверено той.

Не се стърпях и избухнах в смях. Той се усмихна, очевидно облекчен.

— Всъщност да. Имам слабост към музеите, не към Пикасо.

— Слабост ли?

Английският на Венсан беше толкова добър, че лесно забравих, че не му е роден език.

— Означава, че харесвам музеите. При това много — обясних.

— Добре. Разбрах. Обичаш музеите, но не си почитателка на Пикасо. Значи… идваш тук, когато искаш да медитираш.

Усмихнах му се и си помислих, че получава червена точка, задето толкова се стараеше.

— Къде изчезна приятелят ти? — попитах аз.

— Тръгна си. Жул не обича да се среща с нови хора.

— Върхът.

— Ти англичанка ли си? Американка? — попита той, за да смени темата.

— Американка.

— А момичето, с което съм те виждал в квартала?

— Сестра ми — отвърнах бавно аз. — Ти да не би да ме шпионираш?

— Какво да направя, след като две готини момичета идват в квартала?

При тези думи изпитах задоволство. Значи мислеше, че съм готина. Същото обаче се отнасяше и за Джорджия, напомних си аз. Задоволството ми се стопи.

— Слушай, в кафенето на музея имат машина за еспресо. Искаш ли да си вземем по чаша, докато ми разказваш по какво друго имаш „слабост“. — Той ме докосна по ръката. Тръпката на задоволство се върна.

Седнахме на малка масичка пред две чаши горещо капучино.

— След като разкрих името и националността си пред напълно непознат, какво друго искаш да научиш? — попитах и разбърках кафето.

— Не знам… Защо не ми кажеш кой номер обувки носиш, кой е любимият ти филм, обичаш ли спорта, моментът, когато си изпитвала най-голям срам.

Разсмях се.

— Нося четирийсет и втори номер, „Закуска в Тифани“, спортовете изобщо не са за мен, а ако започна да ти разказвам колко пъти съм се срамувала, няма да успея да приключа до затварянето на музея.

— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма да ми кажеш? — пошегува се той.

Усетих как се отпускам, когато той разкри тази очарователна и съвсем неопасна своя страна. Венсан започна да ме разпитва за стария ми живот в Бруклин с Джорджия и родителите ни, за летата, които прекарвахме в Париж, за приятелите ми у дома, с които поне за момента бях прекъснала връзка. Разкрих му безграничната си любов към изкуството и пълното ми отчаяние, когато разбрах, че не притежавам абсолютно никакъв талант на творец.

Той продължи да ме разпитва и аз попълних празнотите за любими музикални банди, филми, книги и всичко под слънцето. За разлика от повечето момчета на моята възраст, които познавах у дома, той се интересуваше живо от всички подробности.

Не му казах обаче, че родителите ми са починали. Говорех за тях в сегашно време и обясних, че двете със сестра ми сме се преместили при баба и дядо, за да учим във Франция. Не беше точно лъжа. Само че в момента нямах желание да му разкривам цялата истина. Не исках съжалението му. Предпочитах да ме приеме като напълно нормално момиче, което не е прекарало последните седем месеца в пълна изолация от света, потънало в скръб.

Задаваше въпросите си бързо и аз така и не успях да го попитам нищо. Затова, когато най-сетне си тръгнахме, му се скарах:

— Добре, сега вече съм напълно разголена — научи всичко за мен, а аз не знам нищичко за теб.

— Това беше подлият ми замисъл — усмихна се той, докато охраната на музея заключваше след нас. — Как иначе ще те убедя да се срещнем отново, ако научиш всичко още първия път, когато поговорим?

— Това не е първият път — поправих го аз, като се опитах да пренебрегна факта, че той ме канеше на среща.

— Добре, де, първия път говорихме, без да те обидя неволно — поправи се той.

Минахме през парка на музея към езерата, където пищящи деца празнуваха факта, че в шест вечерта е все още горещо и слънчево, и се плискаха възторжено във водата.

Венсан вървеше леко прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. За пръв път долових у него някаква уязвимост. Веднага се възползвах:

— На колко години си?

— На деветнайсет — отвърна той.

— С какво се занимаваш?

— Студент съм.

— Наистина ли? Защото приятелят ти каза, че работиш за полицията — не се въздържах аз.

— Какво? — възкликна той и спря.

— Двете със сестра ми те видяхме, когато спаси момичето.

Венсан ме наблюдаваше в пълно недоумение.

— Момичето, което скочи от моста „Карузел“, докато бандите се биеха. Приятелят ти ни изпрати да си ходим и ни каза, че ставало въпрос за полицейски дела.

— Така ли е казал? — измърмори Венсан и лицето му потъмня както първия път, когато го видях. Отново напъха ръце в джобовете и продължи напред. Приближавахме спирката на метрото. Забавих крачка, за да спечеля малко време.

— С какво се занимавате, момчета, да не би да сте полицаи под прикритие? — Не вярвах, че е възможно, въпреки това се постарах гласът ми да прозвучи искрено. Неочакваната промяна в настроението му разбуди любопитството ми.

— Нещо такова.

— Какво, да не би да сте в някой отряд за борба с тероризма?

Той не отговори.

— Много смело постъпи — настоях аз, — когато се хвърли в реката след нея. А това момиче какво общо имаше с бандите, които се биеха под моста?

— Не мога да говоря по този въпрос — отвърна Венсан, забол поглед в цимента на няколко сантиметра пред краката си.

— Да, разбира се. Трябва да имаш наистина младежки вид, за да станеш ченге. — Не успях да удържа закачливата си усмивка.

— Вече ти казах, че съм студент — отвърна той с неуверена усмивка. Беше наясно, че не му вярвам.

— Да, ясно. Не съм видяла нищо. Не съм чула нищо — заявих театрално.

Венсан се разсмя и доброто му настроение се върна.

— Кажи, Кейт, какво ще правиш този уикенд?

— Нямам планове — отвърнах и мислено се проклех, задето се изчервих.

— Искаш ли да излезем? — попита той с такава очарователна усмивка, че сърцето ми забрави да бие.

Кимнах, защото не можех да говоря.

Той прие мълчанието ми за колебание и побърза да добави:

— Не ти говоря за официална среща, просто да се помотаем. Можем да се разходим и да пообиколим „Маре“.

Кимнах отново, след това успях да проговоря:

— Супер.

— Добре, какво ще кажеш за събота следобед? По това време още е светло. Ще бъдем сред хората, а ти в пълна безопасност с един почти напълно непознат. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да ми покаже, че не крие нищо.

Разсмях се.

— Не се притеснявай. Дори да си в някой отряд за борба с тероризма, не се страхувам от теб. — В мига, в който изрекох думите, разбрах, че всъщност се страхувам. Съвсем малко. Запитах се отново дали не бях привлечена към него тъкмо затова. След смъртта на родителите ми инстинктът ми за самосъхранение никакъв го нямаше и опасностите ме привличаха. Или може би бях привлечена от надменността и недостъпността му. А може би го приемах като предизвикателство. Независимо от причината той наистина ми харесваше. Исках да го видя отново. Нямаше значение дали е през нощта или през деня. Щях да отида на срещата.

Той изви вежда и се разсмя.

— Не се страхувала от мен. Това вече е забавно.

Не се сдържах и се разсмях с него.

Той кимна към булеварда.

— Жул сигурно ме чака. Ще се видим в събота. Ще те чакам в три на спирката на метрото на Рю дьо Бак.

— Събота в три — повторих аз, обърнах се и си тръгнах. Дали ще преувелича, ако кажа, че летях през целия път към нас.