Обречени на безсмъртие

3.

Животът без родители не ставаше по-лесен.

Вече имах чувството, че съм обгърната от лед. От сърцето ми бликаше студ. Независимо от всичко съхранявах ревностно студа. Кой знае какво щеше да се случи, ако допуснех ледът да се разтопи и чувствата ме връхлетяха отново! Най-вероятно щях да рухна и да се превърна в цивреща глупачка, в развалина, също както през първите месеци след смъртта на нашите.

Татко ми липсваше. Струваше ми се непоносимо, че вече не е част от живота ми. Той бе красивият французин, който допадаше на всички от мига, в който срещнеха засмените му зелени очи. Когато ме видеше и лицето му грейваше от обожание, знаех, че каквато и глупост да направя в живота, винаги ще имам фен, който да ме аплодира.

Смъртта на мама изтръгна сърцето ми, сякаш тя бе физическа част от мен, изрязана със скалпел. Тя беше моята сродна душа, „половинката“ ми, както тя се изразяваше. Не че винаги се разбирахме. Сега обаче, след като нея вече я нямаше, ми се налагаше да се науча да живея със зейналата пареща дупка, която остана в мен след смъртта й.

Ако имаше начин да избягам от действителността само за няколко часа през нощта, може би новият ден щеше да е по-поносим. Сънят се беше превърнал в кошмар. Лежах в леглото, докато усетех как кадифените пръсти на съня докосват лицето ми, и аз си казвах: „Най-сетне!“. Половин час по-късно отново бях будна.

Една нощ бях отпуснала глава на възглавницата и наистина не знаех какво да направя. Часовникът показваше един след полунощ и щом се замислих за безкрайно дългата нощ, станах, напипах дрехите, с които бях облечена през деня, и ги намъкнах. Излязох в коридора и видях светлината, която се процеждаше изпод вратата на Джорджия. Почуках и натиснах бравата.

— Здрасти — прошепна тя и ме погледна. Лежеше напълно облечена, отпуснала глава в долната част на леглото. — Току-що се прибрах — добави.

— И ти ли не можеш да спиш? — рекох аз. Не беше въпрос. Двете с нея се познавахме твърде добре. — Искаш ли да излезем да се поразходим? — попитах. — Няма да изтърпя цяла нощ да лежа будна. Юли е, а аз прочетох всички книги, които имам. При това два пъти.

— Ти луда ли си? — Джорджия се претърколи по корем. — Посред нощ е.

— По-точно, началото на нощта. Едва един е. Хората са още по улиците. Освен това Париж е най-безопасният…

— … град на света — довърши изречението ми тя. — Любимият лаф на деди. Трябва да си намери работа в туризма. Добре. Защо пък не? И аз скоро няма да заспя.

Излязохме на пръсти в антрето, отворихме тихо вратата и я затворихме с тихо прищракване. По стълбите си събухме обувките и се измъкнахме навън.

Над Париж блестеше кръгла луна и заливаше парижките улици със сребриста светлина. Двете с Джорджия се отправихме към реката. Там бяха съсредоточени всичките ни лудории, откакто започнахме да идваме като деца, и пътят ни бе познат до болка.

На брега на реката се спуснахме по каменни стъпала към дългата много километри алея покрай водата, която води на изток. Внушителната сграда на Лувъра се очертаваше на отсрещния бряг.

Наоколо не се мяркаше жива душа — нито на кея, нито по улицата. Градът бе загърнат в тишина, долавяха се единствено плисъкът на вълните и бръмченето на някой автомобил. Вървяхме мълчаливо вече няколко минути, когато Джорджия спря рязко и стисна ръката ми.

— Виж — прошепна тя и посочи към моста Карусел, високо над пътя ни, на около петнайсет метра пред нас. Момиче, приблизително на нашата възраст, се опитваше да запази равновесие на широкия каменен парапет, леко приведена над водата. — Боже господи, ще скочи! — промълви сестра ми.

Мислех трескаво, докато се опитвах да преценя разстоянието.

— Мостът не е достатъчно висок, за да се самоубие.

— Зависи какво има под водата и колко е дълбоко. Стъпила е на ръба — отвърна Джорджия.

Бяхме твърде далече и не виждахме изражението на момичето, но то беше обгърнало корема си с ръце, докато се вглеждаше към студената, тъмна вода.

Насочихме вниманието си към тунела под моста. Там беше страшничко дори през деня. Когато беше студено, долу спяха бездомници. Никога не бях виждала хора, тъй като минавах бързо през вонящата влага, за да изляза час по-скоро на слънце от другата страна. Само че старите, мръсни дюшеци и оградите, вдигнати от разкъсани кашони доказваха, че имаше нещастници, превърнали парижкия тунел в чудесно място за живеене. Сега откъм непрогледния мрак отдолу се разнасяше шум като от борба.

Забелязахме движение на моста. Девойката продължаваше да стои напълно неподвижно на парапета, но към нея се беше отправил мъж. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш се стараеше да не я стресне. Спря на крачка от нея и протегна ръка. Чух тихия му глас — очевидно се опитваше да я придума да слезе.

Момичето рязко се обърна към него и мъжът протегна и другата си ръка, без да спира да я моли да се отдръпне от ръба. То поклати глава. Той направи нова крачка. Момичето притисна ръце по-здраво и скочи.

Не беше точно скок. Като че ли падна. Сякаш принасяше тялото си в жертва на гравитацията и й позволяваше да прави каквото пожелае с нея. Описа дъга напред и няколко секунди по-късно главата й удари вълните.

Усетих подръпване и разбрах, че двете с Джорджия сме се притиснали една в друга докато наблюдавахме ужасната сцена.

— О, боже, о, боже, о, боже! — мълвеше ритмично сестра ми.

Движение на моста ме накара да откъсна очи от лунната пътека във водата, където очаквах да се появи момичето. Мъжът, който го уговаряше, бе застанал на самия ръб, разперил широко ръце, така че тялото му заприлича на кръст, преди да се хвърли напред. Времето сякаш спря, докато той прелиташе като огромна хищна птица от моста към черната вода.

За частица от секундата светлината от уличната лампа на брега заблестя по лицето му. Трепнах, когато го познах. Беше момчето от кафене „Сан Луси“.

Какво, за бога, правеше тук, защо се опитваше да спаси една тийнейджърка от опит за самоубийство? Познаваха ли се? Дали беше случаен минувач, решил да се намеси.

Тялото му проряза водата и се скри от поглед.

Изпод моста се разнесе вик и от тъмния тунел изникна превита фигура.

— Какво, по… — възкликна Джорджия. Прекъсна я блясък на светкавица и дрънчене на метал, които съпроводиха двамата непознати от тунела. Мечове. Дуелираха се с мечове.

В този момент и двете си спомнихме, че имаме крака и хукнахме към стъпалата, от които бяхме дошли. Още преди да се доберем до тях, от мрака изникна мъж. Не ми остана време дори да извикам, когато той ме стисна за раменете, за да не се блъсна в него. Джорджия се закова на място.

— Добър вечер, дами — поздрави ни спокойно.

Насилих се да откъсна поглед от целта — стълбите — и да погледна човека, който ми пречеше да продължа напред.

— Пуснете ме — успях да изпискам, обзета от страх, и той веднага се подчини. Отстъпих крачка назад и се оказах на сантиметри от друго познато лице. Косата му беше скрита под ниско нахлупена черна шапка, въпреки това щях да го позная навсякъде. Пред мен беше мускулестият приятел на момчето, което току-що се хвърли в Сена.

— Нямате работа тук съвсем сами посред нощ — рече той.

— Там става нещо — избъбри задъхано Джорджия. — Бият се.

— Полицейски дела — отвърна той, обърна се и ни побутна в гръб към стълбите.

— Полицейски дела с мечове ли? — възразих аз, неспособна да повярвам на чутото, докато подтичвахме към нивото на улицата.

— Така е с бандите — отвърна бързо, обърна ни гръб и затича по стълбите. — На ваше място бих се махнал колкото е възможно по-далече оттук — провикна през рамо, докато прескачаше по две стъпала. Хукна към тунела тъкмо когато от водата близо до брега се показаха две глави. Изпитах облекчение, че и двамата са живи.

Момчето, което ни беше накарало да си вървим, се хвърли към водата и изтегли самоубийцата от реката.

Вой на болка раздра нощта и Джорджия стисна ръката ми.

— Да се махаме оттук.

— Чакай — колебаех се аз. — Не трябва ли да направим нещо?

— Какво например?

— Да повикаме полиция!

— Нали те са от полицията — отвърна колебливо тя.

— Да бе, сигурно. По нищо не приличат на полицаи. Мога да се закълна, че тези двамата съм ги засичала в квартала. — Гледахме се напълно безпомощно цяла секунда, докато се опитвахме да осмислим видяното.

— Може кварталът ни да е под специалното наблюдение на някой специален отряд за борба с тероризма — отвърна Джорджия. — Нали знаеш, че Катрин Деньов живее на тази улица.

— Да бе, сигурно. Да не би да искаш да кажеш, че Катрин Деньов си има собствен отряд за борба с тероризма, съставен от разни готини момчета, които разгонват вманиачените фенове с мечове?

Не се въздържахме и избухнахме в смях.

— Няма нищо смешно. Работата е сериозна! — изкиска се сестра ми и избърса потеклата по бузата й сълза.

— Знам — подсмръкнах аз и се опитах да се стегна.

Девойката и спасителят й бяха изчезнали от брега, а шумът от схватката се чуваше от по-далече.

— Ето, виждаш ли, всичко приключи — заяви сестра ми. — Вече е късно да се намесваме, дори да искаме.

Тръгнахме към пешеходната пътека тъкмо когато две фигури се втурнаха по стълбите зад нас. С периферното си зрение забелязах как приближиха, сграбчиха ръката на Джорджия и я блъснаха настрани. Притичаха покрай нас, профучаха на сантиметри — двама едри мъже, облечени в тъмни дрехи, лицата им почти скрити от ниско нахлупените шапки. Под дългото палто на единия проблесна метал. Скочиха в един автомобил и след секунда двигателят изрева. Преди да отпрашат, запълзяха покрай нас със сестра ми. Усетих погледите им през черните стъкла.

— К’во зяпате, бе? — изкрещя Джорджия и те дадоха газ. Бяхме напълно слисани. Светофарът светеше зелено, сестра ми ме хвана под ръка и стъпихме на пешеходната пътека.

— Откачена нощ — наруши тя мълчанието.

— Откачена и още как — потвърдих аз. — Ще кажем ли на мами и деди?

— Какво — избухна в смях Джорджия. — И да разваля заблудата на деди, че Париж бил безопасен? Нали след това няма да ни пуснат да припарим навън!

4.

Когато на следващата сутрин излязох, окуражена от блесналия ден, събитията от нощта ми се сториха напълно нереални. В новините не споменаха нищо, но двете с Джорджия не можехме да отминем случката просто така.

Обсъдихме видяното няколко пъти, макар така и да не успяхме да си обясним какво точно се беше случило. Теориите ни варираха от банални предположения, като например, че става въпрос за фанатизирани почитатели на играта „Подземия и дракони“, решили да пренесат действието навън за повече драматизъм (и смях), до сценария, който включваше спасяването на безпомощни девици-пътешественички във времето и рицари.

Въпреки че продължих да ходя в кафене „Сан Луси“, повече не се засякох със страхотните момчета. Две седмици по-късно познавах както сервитьорите, така и собствениците, знаех кои са повечето редовни посетители — двете възрастни дами с миниатюрните им йоркширски териери, които разнасяха в ръчните си чанти и ги хранеха от собствените си чинии. Имаше и бизнесмени с прескъпи костюми, които не спираха да говорят по мобилните си телефони, но не пропускаха да огледат красивите момичета, които минаваха покрай кафенето. Двойки на различна възраст бяха преплели пръсти под масите.

Един неделен следобед се бях настанила на обичайната си маса в най-отдалечения ляв ъгъл на терасата и четях „Да убиеш присмехулник“. Четях романа за трети път, въпреки това имаше места, на които се просълзявах. В момента бях на такъв пасаж.

Забих нокти в дланта си, убедена, че ако ме заболи достатъчно, няма да ревна пред хората. За съжаление днес номерът не проработи. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. „Само това ми липсва — да се разрева в кафенето, в което идвам всеки ден, и то тъкмо когато опознах хората“ — помислих си аз и вдигнах поглед, за да се уверя, че никой не ме наблюдава.

Тогава го видях. Беше седнал няколко маси встрани, приковал в мен напрегнатия си поглед, също както първия път. Беше момчето с черната коса. Сцената на реката, когато скочи от моста, за да спаси живота на момичето, приличаше на сюрреалистичен сън. Ето го сега, посред бял ден, докато пиеше кафе с един от приятелите си.

„Защо?“ — едва се въздържах да не изрека на висок глас. Защо трябваше да цивря над някаква книга, докато този суперготин французин не откъсваше очи от мен.

Затворих книгата и оставих пари на масата. Тъкмо тръгвах към изхода, когато възрастната дама на съседната маса се изправи и започна да подрежда огромна купчина пликове с покупки. Пристъпвах от крак на крак, почувствах се неловко, докато едната най-сетне се усети.

— Извинявай, миличка, няма да се бавим. Просто ни заобиколи. — Тя буквално ме избута към масата на момчетата.

Тъкмо бях подминала масата им, когато чух глас.

— Не забрави ли нещо? — попита някой на френски.

Обърнах се и забелязах, че момчето е застанало съвсем близо до мен. Беше дори по-красив отколкото изглеждаше отдалече, въпреки че у него имаше някаква студенина, която забелязах още първия път. Потиснах нервната тръпка в гърдите си.

— Чантата — уточни той и ми подаде чантата, в която бях пъхнала книгата.

— Ъъъ — измучах аз, напълно объркана от близостта му. Щом забелязах кривата му усмивка, се стегнах. Сигурно е решил, че съм пълна глупачка, след като си зарязвам така нещата. — Много благодаря — отвърнах нервно и посегнах към чантата в отчаян опит да спася остатъците от самообладанието си.

Той отдръпна ръка и аз улових въздуха.

— Какво? — попита развеселено. — Да не би да ми се сърдиш? Не съм я свил.

— Не, разбира се — отвърнах и зачаках.

— Значи… — подкани ме той.

— Значи… ако нямаш нищо против, ще си взема чантата — заявих аз, протегнах ръка и успях да хвана дръжките. Той обаче не ги пускаше.

— Какво ще кажеш да се спазарим? — предложи момчето и на устните му затрепка усмивка. — Връщам ти чантата, а ти ми казваш името си.

Зяпнах го, неспособна да повярвам, след това дръпнах силно чантата тъкмо когато той я пусна. Съдържанието й се изсипа на тротоара. Поклатих глава, неспособна да повярвам.

— Браво! Много ти благодаря!

Грациозно, поне доколкото можех, се отпуснах на колене и започнах да тъпча червило, спирала, портфейл, телефон и поне един милион химикалки и хвърчащи листчета в чантата си. Обърнах се и забелязах, че разглежда книгата.

— „Да убиеш присмехулник“. En anglais!3 — отбеляза той, а в гласа му прозвуча нескрита изненада. След това заговори на английски с лек акцент: — Страхотна книга. Гледала ли си филма, Кейт?

Ахнах.

— Ама… Откъде знаеш името ми? — избъбрих.

Той вдиша другата си ръка и ми показа шофьорската книжка, на която снимката ми беше наистина кошмарна. Унижението ми беше пълно и аз не намерих сили да го погледна в очите, въпреки че неговите ме прогаряха.

— Извинявай — наведе се към мене той. — Много се извинявам. Не ти изпуснах нарочно чантата.

— Венсан, престани да упражняваш езиковите си умения и помогни на момичето да стане, а след това го остави намира — рече някой на френски. Обърнах се към приятеля на мъчителя си — момчето с къдравата коса, което ми подаваше четката за коса. Чертите на необръснатото му лице бяха смекчени от лека усмивка.

Не обърнах никакво внимание на ръката, която Венсан протегна, за да ми помогне, изправих се неуверено и си изтупах дрехите.

— Заповядай — подаде ми той книгата.

Взех я и кимнах смутено.

— Благодаря — отвърнах и едва се сдържах да не хукна по улицата. Докато чаках на светофара, допуснах грубата грешка да се обърна. И двете момчета гледаха след мен. Приятелят на Венсан му каза нещо и поклати глава. „Нямам никаква представа какво говорят за мен“ — помислих си аз и изпъшках. Почервенях също като червения светофар и пресякох улицата, без да погледна назад.

През следващите няколко дни виждах Венсан навсякъде. В бакалията на ъгъла, излизаше от метрото, седеше във всяко кафене, покрай което минавах. Отблизо обаче разбирах, че това не е той. Дразнех се, защото не спирах да мисля за него, а още повече се дразнех, защото се разкъсвах между несигурност, която беше като защита, и неовладяно увлечение.

Честно казано, нямах нищо против, че се е появило нещо, което да ме поразсее. Поне сега мислите ми не се въртяха около ужасната катастрофа и въпросът какво ще правя през остатъка от живота си. Преди нещастието си въобразявах, че съм измислила всичко, но сега вече бъдещето ми беше като въпросителен знак, дълъг цял километър и половина. Хрумна ми, че увлечението ми по „тайнственото момче“ е просто начин умът ми да избяга от объркването и мъката. Най-сетне реших, че нямам нищо против.

Измина почти цяла седмица от срещата ми с Венсан в кафене „Сан Луси“ и макар всеки ден да ходех там, за да чета, от него и приятелите му нямаше и следа. Бях се настанила на моята маса и дочитах поредния роман на Уортън от списъка (очевидно бъдещата ми учителка по английски беше голяма почитателка на Едит Уортън), когато забелязах двама тийнейджъри, седнали на терасата срещу мен. Момичето беше с късо подстригана руса коса и срамежлив смях, а от начина, по който се навеждаше към момчето, реших, че са двойка. Когато насочих вниманието си към него, забелязах, че си приличат, въпреки че неговата коса беше златисточервена. Вероятно бяха брат и сестра. В мига, в който ми хрумна тази мисъл, разбрах, че съм права.

Момичето неочаквано вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи, и заоглежда терасата, сякаш търсеше някого. Спря очи на мен. За момент се поколеба, след това ми помаха настойчиво. Погледнах я въпросително. Тя кимна и ме повика.

Питах се какво ли иска, станах и бавно се отправих към тяхната маса. Тя стана уплашено и ми даде знак да побързам.

Тъкмо се бях отдръпнала от закътаното си убежище до стената и заобиколих масата, когато зад мен се разнесе трясък, който ме събори на земята. Усетих болка в коляното, вдигнах глава и видях кръвта по земята под лицето ми.

— Mon Dieu!4 — извика един от сервитьорите и се втурна покрай преобърнатите маси и столове, за да ми помогне да се изправя. Очите ми се напълниха със сълзи от шок и болка.

Дръпна кърпата, подпъхната под престилката на кръста, и попи лицето ми.

— Имате малка рана на веждата. Не се тревожете. — Насочих поглед към пламналото от болка коляно и забелязах, че дънките ми са скъсани, а коляното — обелено.

Докато се оглеждах за други наранявания, усетих, че на терасата цари тишина. Вместо да обърнат внимание на мен, потресените клиенти бяха насочили очи зад мен.

Сервитьорът престана да попива веждата ми, също погледна през рамо и се ококори от уплаха. Проследих погледа му и видях, че масата ми е смазана от огромно парче мазилка с орнаменти, откъртила се от фасадата на сградата. Чантата ми беше отхвръкнала на една страна, а „Къщата на радостта“ се подаваше изпод огромния камък, паднал точно там, където седях допреди малко.

„Ако не бях станала, щях да съм мъртва“ — помислих си аз и сърцето ми заблъска с такава сила, че усетих болка в гърдите. Обърнах се към масата, където седяха братът и сестрата. Освен бутилка „Перие“ и две пълни чаши, между които бяха изсипани монети, масата беше празна. Спасителите ми си бяха отишли.