Обречени на безсмъртие

30.

По пътя към къщи същата вечер имах чувството, че се будя от дълъг сън. Докато бях с Венсан, се случваше да забравя странната история с ревенантите, въпреки това ми се струваше, че съм попаднала на някое от платната на Салвадор Дали. Светът на мами и деди ми донесе невероятно спокойствие след двайсет и четирите часа, прекарани в сюрреалистична картина.

— Казвай! — започна Джорджия, когато седнахме да вечеряме. — Докъде стигнахте с Венсан? Малкото пижамено парти даде ли ви достатъчно време да изгладите проблемите? — Тя се ухили закачливо.

Мами я побутна неодобрително по ръката.

— Катя ще ни разкаже каквото иска, когато прецени.

— Няма нищо, мами — отвърнах аз. — Джорджия няма търпение да научи, защото си няма собствен живот!

— Ха! — възкликна сестра ми.

Деди забели очи. Очевидно се питаше кога спокойният му дом се бе превърнал в момичешко общежитие.

— Хайде, казвай! — настоя Джорджия.

— Разбрахме се — отвърнах и се обърнах към мами: — Може ли да дойде на вечеря утре вечер?

— Разбира се — отвърна тя с усмивка.

— Иха! — възкликна Джорджия. — Значи Кейт няма вече да страда в стаята си. Трябва да отида до тях, за да му благодаря.

— Престани веднага, Джорджия — сряза я деди.

— Ще му благодариш утре вечер — отвърнах и побързах да сменя темата.

В седем и половина на следващата вечер получих есемес от Венсан. „Добър вечер, ma belle. Би ли ми казала кода?“

Изпратих му четирите цифри и минута по-късно на вратата се звънна. Натиснах копчето и отворих вратата на входа.

— Трети етаж, вляво — предупредих го аз.

Пулсът ми се ускори, когато отворих и останах в коридора да го чакам. Той бързо се изкачи, понесъл огромен букет в едната ръка и плик в другата.

— За баба ти — посочи той цветята и се наведе, за да ме целуне по устните.

Сърцето ми блъскаше шумно. Венсан любопитно вдигна вежди.

— Ще ме поканиш ли или пробваш докога ще остана на прага без покана? — След това прошепна: — Аз съм ревенант, не вампир, cherie. — Шеговитото му изражение ми помогна да забравя колко съм нервна и аз си поех дълбоко дъх, за да се овладея, стиснах ръката му и го въведох вътре.

— Мами е тук — посочих вратата тъкмо когато тя излезе от кухнята. Сутринта беше ходила в козметичния център и изглеждаше удивително елегантна във вълнена дреха в черно и бяло и осемсантиметрови токчета.

— Ти сигурно си Венсан — рече тя и пристъпи напред, за да го целуне по бузите, а парфюмът й с аромат на гардения ни обгърна като любяща прегръдка. Тя отстъпи крачка назад и го погледна. Изглежда го преценяваше и по изражението й реших, че той получава шестица.

— За вас — подаде той огромния букет.

— О, от „Кристиан Тортю“ — отбеляза тя, когато забеляза етикета на магазина. — Прекрасни са.

— Дай си палтото — предложих аз и Венсан свали якето, а отдолу се показа светла синьо-зеленикава памучна риза.

Не можех да повярвам, че това забележително красиво момче се е облякло с такова внимание и е купило цветя специално, за да впечатли семейството ми. Беше направил всичко това заради мен.

— Деди, запознай се с Венсан Дьолакроа — заговорих аз, когато дядо ми излезе от кабинета си.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — рече официално Венсан и двамата си подадоха ръце. Той вдигна плика. — За вас.

Деди извади бутилка и ми се стори силно впечатлен, докато оглеждаше етикета.

— „Шато Марго“, 1947? Откъде го намерихте?

— Подарък от чичо е, който вече е имал удоволствието да се запознае с вас, мадам — рече Венсан и погледна отново мами.

— Така ли? — попита тя любопитно.

— Донесъл е картина за реставрация. Господин Гримо дьо ла Рение.

Мами се ококори.

— Жан-Батист Гримо дьо ла Рение ти е чичо?

Той кимна.

— Живея с него, откакто родителите ми починаха.

— О! — възкликна мами и погледът й омекна. — Искрено съжалявам, че тъкмо това е общото между вас с нашата Катя.

Тъй като се страхувах да не последват още въпроси, стиснах ръката на Венсан и бързо се обърнах към хола.

— Искате ли нещо за пиене? Малко шампанско? — предложи деди, когато се настанихме пред камината.

— С удоволствие. Благодаря — отвърна Венсан.

— Да, благодаря — кимнах аз на деди. Той тъкмо излизаше от стаята, когато Джорджия влезе.

Беше зашеметяваща в зелената копринена рокля, в сравнение с която семплата ми черна рокля изглеждаше направо проста. Венсан стана.

— Джорджия — започна той, — знам, че Кейт ме е извинила, след като те оставихме в заведението, но исках да ти се извиня лично. Много съжалявам. Никога не бих направил подобно нещо, ако Амброуз не беше толкова зле. Въпреки това постъпката ми беше непростима.

— Смятам се за разбран човек — отвърна тя с фалшивия си южняшки акцент. — Ако не беше толкова готин обаче, не съм сигурна дали щях да позволя да ти се размине. Но при тези обстоятелства… — Тя замълча и се наведе, за да го целуне по бузите.

— За бога, Джорджия! Би ли оставила няколко трошички и за мен? — възкликнах аз и поклатих глава.

— Значи ми прости — разсмя се Венсан.

Храненето във Франция може да продължи часове, особено когато има гости. Добре че беше делничен ден и отделихме само по половин час за всяко ястие. Не исках баба и дядо да подминат етапа с любезните общи приказки и да започнат по-задълбочен разпит на тайнствения гост.

— Венсан, разбрах, че си студент — отбеляза деди по едно време, докато се заемахме с ордьоврите. Венсан отвърна, че учи право. — На тази възраст? Не че искам да подпитвам, но на колко… — Дядо не довърши изречението, сякаш не искаше да зададе въпроса докрай.

— На деветнайсет, но чичо ми преподаваше вкъщи, затова съм няколко години напред.

— Момче с късмет! — кимна одобрително деди.

След това Венсан реши да предотврати нови лични въпроси, като започна да задава свои. Деди с удоволствие му разказа за бизнеса си, за пътуванията, когато се опитвал да се сдобие с някои по-специални предмети от Близкия изток и Северна Африка.

Венсан сподели, че се интересува от антични и древни оръжия, и разговорът продължи чак до основното ястие — крехък говежди бут. Мами го заразпитва за колекцията картини на чичо му и веднага забеляза богатите му познания за художници и творчески периоди.

Докато стигнем до десерта, Венсан и семейството ми се смееха и разговаряха, сякаш се познаваха от години. Двамата с Джорджия се шегуваха с мен и аз забелязах как мами поглежда ту Венсан, ту мен и се радва.

Най-сетне, след като се настанихме на удобните столове в хола с безкофеиново еспресо и шоколадови трюфели, мами покани Венсан на вечерята след две седмици.

— На девети декември Кейт навършва седемнайсет и тъй като ни забрани да й организираме парти, решихме да вечеряме вкъщи.

— На това му се казва полезна информация — рече Венсан и ми се усмихна широко.

Поклатих глава и изпъшках:

— Не искам да се вдига много шум около рождения ми ден.

Венсан рече:

— Жалко, защото тъкмо това смятаме да направим.

— Разбрахме се, нали? — попита мами и ме погледна.

Намръщих се и кимнах.

— След като отправяме покани наляво и надясно, какво ще кажеш, Венсан, да излезете с мен в петък вечерта? — предложи Джорджия.

— С удоволствие, но вече имам планове за петък вечерта. — Той ми намигна.

— Които не включват Кейт! — заядливо рече сестра ми. — Обещала е на приятеля ми Люсиен да отиде на партито в клуба му. Няма да е зле да я придружиш, защото той ще доведе готините си приятели, за да няма нито една самотна дама… — Джорджия спря по средата на изречението, щом забеляза мрачното лице на Венсан.

— Да не би да говориш за Люсиен Поатевен? — попита той.

Тя кимна.

— Познаваш ли го?

За няколко секунди лицето на Венсан стана алено. Заприлича на тенджера под налягане, която щеше да гръмне всеки момент.

— Чувал съм за него. Честно да ти кажа, дори да нямах планове, щях да откажа. — Забелязах, че използва цялата си воля, за да се овладее.

— Венсан! — прошепнах аз. — Какво… — Той ме прекъсна, като стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Ставаше адски зле.

— Кой е този Люсиен Поатевен? — попита строго деди и се намръщи към Джорджия.

— Мой добър приятел! — отвърна тя и погледна злобно Венсан.

В стаята се възцари тишина. Най-сетне Венсан се наведе към нея и внимателно заговори:

— Не бих го казал, ако не бях сто процента сигурен в думите си, но Люсиен Поатевен не заслужава дори да бъде в едно помещение с теб, Джорджия, камо ли да го смяташ за свой приятел.

Всички ахнаха. За пръв път виждах Джорджия шокирана. Сякаш някой я беше ударил или пък бе изсипал лед върху нея.

Мами и деди се спогледаха и стана ясно, че са притеснени от нощните похождения на сестра ми.

Джорджия погледна навъсено мен, след това и Венсан, накрая скочи от мястото си и изфуча от стаята.

Мами наруши мълчанието:

— Венсан, би ли обяснил защо мислиш, че Джорджия не трябва да има нищо общо с въпросния човек?

Венсан беше забол поглед в масичката за кафе.

— Моля да ме извините, че развалих прекрасната вечеря. Просто съм чувал за въпросния тип и не искам човек, на когото държа, да има нещо общо с него. Вече казах достатъчно. Бих искал да се извиня още веднъж, задето разстроих внучката ви в собствения й дом.

Деди поклати глава и вдигна ръка, сякаш да покаже, че не е станало нищо, а мами стана, за да вдигне чашите. Станах и аз, за да й помогна.

— Не се притеснявай, Венсан — обърна се тя към госта. — В този дом се стараем да говорим открито, така че забележката ти беше добре дошла. Сигурна съм, че Джорджия ще се извини за избухването си следващия път, когато те види.

— Не разчитай — измърморих аз.

Венсан ме чу и кимна. Беше мрачен.

— Трябва да вървя — рече. — Всички ни чака натоварен ден.

— Ще те изпратя — казах. Исках да го разпитам, когато излезем навън.

Деди стана, за да вземе палтото на Венсан. След като благодари на баба и дядо за вечерята, Венсан излезе в коридора. Последвах го, взех си палтото и затворих вратата след нас.

— Какво… — започнах.

Той притисна пръст към устните си и ние замълчахме, докато не излязохме навън. Щом вратата се затвори зад нас, той стисна раменете ми и се взря в очите ми:

— Сестра ти е в смъртна опасност.

Объркването ми се превърна в страх.

— Какви ги говориш? Какъв е този Люсиен?

— Заклетият ми враг. Водачът на парижките нума.

Имах чувството, че някой ме вдигна и ме запокити към тухлената стена.

— Сигурен ли си, че говорим за същия човек? — попитах аз, неспособна да повярвам. — Когато се запознахме…

— Запознала си се с него? — Той едва не се задави. — Къде?

— В клуба, където отидох да потанцувам с Джорджия.

— На същото място, където си видяла Шарл ли?

— Да, всъщност Шарл говореше с него, когато си тръгвах. Не разбирам…

— О, не! Това е ужасно!

Венсан затвори очи.

— Венсан, кажи ми какво става — настоях аз и усетих как започва да ми прилошава. Ако Люсиен беше чудовище, какво означаваше това за сестра ми? Потръпнах, когато си припомних целувката на Джорджия и Люсиен в клуба. Бе очевидно, че тя не знае нищо за черната му страна. Джорджия никога не виждаше по-далече от носа си. Не притежаваше грам прозорливост. Както мама се оплакваше навремето, когато едно от гаджетата на Джорджия беше арестувано за влизане с взлом: „Тя не вижда лошото у хората. Не че сестра ти е глупава, просто не притежава дори зачатък на интуиция“. Този път обаче подобен недостатък можеше да се окаже фатален.

Венсан извади мобилния си телефон.

— Жан-Батист? Люсиен е спипал Шарл. Сигурен съм. Да… След минутка.

— Моля те! Кажи ми какво става! — настоях аз.

— Трябва да се прибера. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Не — поклатих глава. Трябваше да се върна и да оправя това, което ураганът Венсан беше сътворил в семейството ми.

— Трябва да вървя — заяви той.

— Тогава ще те изпратя до вас — настоях. — Ще ми разкажеш по пътя.

— Добре — съгласи се той и тръгнахме по осветената улица към тях. — Кейт, знаеш, че във всяка приказка има по един лош.

— Да.

— Е, Люсиен е лошият в моята приказка.

— Защо в твоята? — попитах неуверено. — Не сте ли просто от двете страни на барикадата добро — зло?

Венсан поклати глава.

— Не, става въпрос за него и мен. Не се познаваме от вчера.

— Чакай малко — настоях аз, докато обмислях чутото и нареждах парченцата от пъзела. — Да не би той да е онзи, когото наричате „Агента“ или както там беше? — Замълчах и се замислих. — Люсиен ли видя в Сен Пол… Него ли беше забелязал Жул, когато наръгаха Амброуз?

Венсан кимна.

— Кой е той? — продължих да питам.

— Човек е. През Втората световна война беше част от френската милиция, паравоенна част, създадена от контролираното от германците френско правителство, чиято цел беше да смаже Съпротивата.

— Говориш за режима на Виши ли?

Той кимна.

— Освен че екзекутираше и избиваше членовете на Съпротивата, милицията помагаше при депортирането на евреите. Бяха известни с методите си на мъчение. Умееха да измъкват информация и признания почти от всеки, когото успееха да заловят. Честно казано, бяха по-опасни дори от Гестапо и СС, защото бяха наши сънародници. Говореха езика, познаваха градовете и бяха приятели и съседи на хората, които предаваха. — Венсан ме погледна в очите. — Бяха черни времена за страната ми.

Кимнах мълчаливо. Пресякохме булеварда и продължихме към тях.

— Люсиен предаде хиляди свои сънародници, изпрати ги на смърт, измъчваше ги и ги убиваше наред, за да си проправи път в йерархията на организацията. Бързо стана един от най-сигурните кадри на режима на Виши и на Министерството на пропагандата. През юни 1944 година група от Съпротивата, облечени като членове на милицията, нахлули в Министерството на информацията, където били настанени Люсиен и съпругата му заради безопасността им. Било късно вечерта. Съпрузите си били легнали и те ги убили.

Останах с отворена уста. Имах чувството, че разказва нещо, което е преживял лично.

— Ти с тях ли беше?

Венсан кимна.

— И още двама ревенанти. Останалите бяха човеци, които нямаха представа какво представляваме.

— Но по онова време Люсиен е бил човек. Нали ми каза, че ревенантите не убивали хора?

— Заповедите ни бяха да заловим Люсиен, за да бъде осъден за извършените престъпления. Само че Люсиен беше избил цялото семейство на един от групата и той не успя да се въздържи. Застреля ги и двамата.

Потръпнах, когато си представих кървавата сцена. В подобни разкази винаги ти се иска някой да ликвидира лошите. Замислих се обаче за стореното — той бе застрелян заедно със съпругата си… в собственото си легло. Беше наистина ужасно.

— Люсиен запомнил лицата ни онази нощ и когато се завърна като ревенант, започна да ни преследва. Успя да убие повечето хора, участвали в убийството му, а след време унищожи и двама от ревенантите, които участваха. Аз съм последният. На няколко пъти сме се изправяли един срещу друг, но той така и не успя да ме убие. Нито пък аз него.

— А Шарл за какво е говорил с него?

— Прояви разбиране към Шарл. Той не е лошо момче. Просто е объркан. Казах ти, че му е много трудно да приеме съдбата ни. Това е коренно различен начин на съществуване — ту живееш, ту умираш. Когато спасиш някого и видиш, че води стойностен живот след това, се чувстваш удовлетворен. Понякога обаче не се получава точно така. Човекът, когото спасиш от опит за самоубийство, опитва отново и успява. Детето, което спасиш от дрогата, решава, че няма защо да променя начина си на живот, и отново започва да се друса. Това е една от причините, поради които Жан-Батист не иска да следим отблизо живота на спасените. Само че едно от най-ужасните чувства е, когато опиташ и се провалиш. Шарл не успя да спаси момиченцето. Спаси другото дете, но това не го зарадва. Не спира да се тормози за бъдещето му и как ще се отрази всичко на майката на детето. Значи има добро сърце — продължи тихо той. — Може би прекалено добро. Само че тази случка беше последната капка. Единствената причина, поради която Шарл би отишъл при Люсиен, е, защото не може повече да издържа на този начин на живот. Иска да умре. Ако се остави в ръцете им, трябва да ги помоли да го убият и да изгорят тялото му. А те ще го сторят с радост.

— Искаш да кажеш, че ще се самоубие ли? — Спрях се, ужасена от мисълта, че Шарл сам ще предизвика смъртта си.

— Така изглежда. — Венсан стисна ръката ми. Бяхме почти пред тях.

— След като Люсиен е безжалостен убиец… какво ще стане с Джорджия?

Историята на Шарл беше трагична, но в този момент мислех единствено за опасността, която грозеше сестра ми.

— Близки ли са?

— Мисля, че излизат.

— Според теб сериозно ли е?

— При Джорджия няма такова понятие като сериозно.

Венсан се замисли.

— Люсиен винаги е заобиколен от жени и няма причина да убие момиче като Джорджия. Ако тя не се остави да бъде всмукана в клана му и тяхната дейност, тогава рискува да бъде използвана и след време зарязана.

„Това е успокояващо“ — помислих си аз, макар че не се успокоих. „Заменила е дребните престъпници с вманиачен убиец, но ако не хлътне по него, всичко ще бъде наред.“

Въпреки че все още се страхувах, обяснението на Венсан потуши донякъде паниката, защото Джорджия никога не се обвързваше емоционално.

Пристигнахме пред портата на Жан-Батист. Венсан пое ръката ми в своята.

— Извинявай, че скапах нещата със сестра ти. Само че не успях да се въздържа, когато спомена онова… чудовище.

— Не, прав беше. Няма значение, че го каза пред всички. Джорджия щеше да реагира по същия начин, независимо от времето и мястото.

— Трябва да поговориш с нея — настоя той. — Дори отношенията им с Люсиен да не стигнат далече, тя се движи с опасни хора.

Кимнах.

— Ще се постарая.

Опасностите непрекъснато дебнеха Венсан и братството му. Сега обаче, след като човек от моето семейство беше в опасност, всичко ми се стори много по-истинско. Вече имахме общ враг. Надявах се Джорджия да ме послуша и да избегне опасността.

— Какво смяташ да правиш? — попитах.

— Ще събера другите и ще открием Люсиен. — Гласът му стана една октава по-нисък и очите му заблестяха от гняв.

— Нали ще внимаваш? — попитах и страхът ме сграбчи, когато осъзнах какво означава това.

— Щях да го ликвидирам още тази вечер, ако можех. Има причина, че досега не съм успял да го унищожа. Ако той не иска да бъде намерен, няма как да стане. Всички карти са у него.

Когато забеляза изражението ми, остротата се стопи.

— Не се тревожи, Кейт. Мини утре следобед, след часовете.

— Ще бъдеш ли жив утре след училище?

— Да — промълви. Само че очите му говореха друго. Беше готов на всичко, за да унищожи врага си. Беше ясно, че собствената му безопасност не го интересува особено.

— Извинявай, че ще те оставя — рече Венсан, привлече ме към себе си и ме целуна лекичко. Всеки негов допир ме възпламеняваше. Да не би опасността да е афродизиак? — питах се аз. Предпочитах той да е в безопасност, вместо нервните ми окончания да потръпват от удоволствие. Тъй като нямах право на глас, го притиснах до себе си и отвърнах страстно на целувката.

Той се отдръпна бързо.

— Трябва да тръгвам.

— Знам. Лека нощ, Венсан. Моля те, пази се.

— Лека нощ, mon ange.

Почуках тихичко на вратата на Джорджия. Секунда по-късно тя отвори със замах и се появи на прага като една от фуриите.

— Какви, по дяволите, ги дрънка онзи? — разфуча се и хлопна вратата зад гърба ми.

Настаних се на леглото й, а тя се просна по корем върху пухкавия бял килим на пода и ме зяпна.

— Извинявай, че Венсан те засече така пред мами и деди. От онова, което ми каза, Люсиен ми се струва наистина кофти тип.

— Нима? И какво точно каза той?

— Каза, че Люсиен бил нещо като… мафиот. — Опитах се да си припомня как Венсан описа нума вечерта, когато бяхме в ресторанта в Маре. — Приятелите му се занимавали с нелегална дейност.

— Каква е тази нелегална дейност?

— Проституция, наркотици…

— Я стига простотии! — извика Джорджия. — Нали видя Люсиен. Той е предприемач. Притежава барове и клубове в цяла Франция. Защо му е да се занимава с подобни дивотии? — Тя ме погледна с неприязън.

— Според мен Венсан не си измисля — отвърнах.

— Да бе — изсъска тя с горчивина. — А той откъде го познава?

— Не го познава — излъгах. Последното, което ми трябваше, бе двете с Джорджия да попаднем между Венсан и Люсиен. — Знае обаче каква слава му се носи.

Замълчах и се поколебах докъде да стигна с признанията.

— Дори се говорело, че Люсиен бил свързан с разни убийства.

В първия момент Джорджия ми се стори шокирана, след това обаче поклати глава.

— Сигурна съм, че в света, в който се движи Люсиен, има и съмнителни сделки. При големите играчи е така. Но да ми пробутваш, че има нещо с убийства… Извинявай, но просто не вярвам.

— Всичко е наред — отвърнах. — Не е нужно да ми вярваш. Налага ли се да се виждаш отново с него?

— Кейт, ние почти не се виждаме. Няма нищо сериозно. При това, когато се виждаме, е винаги сред хора. Сигурна съм, че излиза с други момичета, както и аз излизам с други. Няма нищо особено.

— След като няма нищо особено, а му се носи славата на проблемен тип, защо… нали знаеш… защо не го зарежеш? Моля те, Джорджия. Не искам да се тревожа за теб.

За частица от секундата, след като долови умолителната нотка в гласа ми, тя изглежда се поколеба, след това на красивото й лице се изписа познатото ми инатливо изражение.

— Не те карам да се виждаш с него, но аз имам намерение да го видя отново. Освен това не вярвам нито на една дума от приказките на Венсан. А и от къде на къде двамата с гаджето ти се месите в живота ми?

Знаех, че тя няма да отстъпи, каквото и да кажех. А и как да й обясня? „Гаджето ми мрази твоето, защото Венсан е от добрите зомбита, а Люсиен е от лошите.“ Можех единствено да се надявам, че интересът й към Люсиен ще угасне, преди да се е случило нещо лошо.

Тя наистина побесня. Луничките по лицето й изпъкнаха, когато по кожата й избиха червени петна. Познавах сестра си и когато се стигнеше до този момент, нямаше никакъв смисъл да се опитвам да й набия разум в главата. Понечих да се изправя, но тя скочи и ме изпревари. Отвори вратата и протегна ръка към коридора.

— Изчезвай.