Обречени на безсмъртие

26.

Когато на следващия ден се прибрах след поредното четене в кафене „Сан Луси“, мами тъкмо излизаше с един гост. Повечето й клиенти — търговци на картини и куратори на музеи — се отбиваха през седмицата, през работно време. Уикендите бяха запазени за частните колекционери.

Добре облеченият мъж в коридора беше застанал с гръб към мен, стиснал в ръка продълговат, тънък пакет, увит в амбалажна хартия, и чакаше мами да заключи вратата.

— Можете да вземете асансьора, а аз ще кача картината — предложи тя. Мъжът се обърна и пред мен застана Жан-Батист.

— Я! — възкликнах аз. Замръзнах на място, докато се чудех как ли ще премине сблъсъкът между двата ми свята: кланът на немъртвите, с които се бях забъркала, и моето семейство, съставено от смъртни.

— Мило момиче, изплаших ви. Моля за извинение! — Гласът му прозвуча спокойно, монотонно, сякаш четеше сценарий. Беше облечен както първия път, когато го видях — скъп костюм с шарено копринено шалче на врата, сивата му коса беше грижливо напомадена и пригладена назад, така че аристократичното му лице да остане открито.

— Катя, мила, това е мой нов клиент. Господин Гримо дьо ла Рение. Господин Гримо, внучката ми Кейт. Прибираш се тъкмо навреме, миличка. Би ли отнесла картината в ателието? Прекалено голяма е, за да я кача в асансьора.

Жан-Батист продължаваше да ме наблюдава развеселено, докато мами отваряше вратата на малкия асансьор. Усетих как гневът ми се надига, когато той самодоволно вдигна вежда. Нахлуването му в моя свят бе истинско престъпление.

Както в много парижки сгради, и нашият асансьор беше съвсем малък. В него едва се побираха двама, застанали един до друг, а трети или голяма картина нямаше как да се поберат.

Прихванах внимателно картината и започнах да се изкачвам бавно нагоре. Картината беше наполовина колкото мен, но поне рамката беше махната и не тежеше.

Качих се тъкмо когато мами отключваше вратата на ателието и бъбреше оживено с Жан-Батист, докато влизаха. Погледнах изправения му гръб и се запитах какво точно търси „чичото“ на Венсан в дома ми. Първо Жул, а сега и Жан-Батист! Как да продължа напред, ако „семейството“ на Венсан непрекъснато ми се натрапваше? Лутах се между какви ли не противоречиви чувства след разговора с Жул, но бях твърдо решена да се придържам към първоначалното си решение — рискувах сърцето си, ако се виждах и в бъдеще с Венсан.

Влязох. Вдъхнах дълбоко познатия мирис на маслени бои и лак. Ателието на баба открай време беше едно от любимите ми убежища.

Стаите на шест прислужници, разположени на цял етаж, бяха събрани заедно за новото работно помещение и по-голямата част от покрива и тавана бяха избити, за да се сложат оберлихти от матирано стъкло, благодарение на което всичко тук бе обляно в мека светлина.

Проектите, над които мами работеше в момента, бяха пръснати в цялото ателие, поставени на триножници. Картина на стар майстор, потъмняла с годините — изобразяваше стадо крави на ливада — бе разположена непосредствено до постимпресионистична картина на момичета, вдигнали високо крака и поли, докато изпълняваха танца си, и очевидно шокираха испанка, облечена в черно, скрила пуритански устните си с ветрило.

— Сега искам да погледна — настоя мами, пое пакета от мен и го положи върху широк работен плот в средата на помещението. Свали внимателно хартията, след това обърна картината и я заразглежда. Беше портрет на млад мъж в тъмносиня униформа на Наполеон и висока, черна шапка с пера. Очевидно това бе самият Жан-Батист.

— Семейната прилика се забелязва веднага — отбеляза изпълнената със страхопочитание мами, вдигна поглед от картината, обърна се към клиента, след това отново се наведе.

Той се приближи и докосна скъсано местенце на платното, на нивото на челото на мъжа.

— Ето го скъсаното място — посочи той.

— Чист разрез, лесно ще се реставрира. Ще се захване откъм гърба и може дори да не се наложи да докосвам боите. С какво казахте, че е срязана?

— Не съм казал, но е с нож.

— О! — възкликна изненадано мами.

— Няма защо да се притеснявате. Нали знаете как е, когато се разлудуват внуците. Вече им е забранено да си играят в кабинета — рече той и ме погледна съвсем спокойно.

— Изчакайте ме, ако обичате. Оставих си разписките долу в апартамента. Кейт, би ли направила на господин Гримо кафе? — Тя кимна към кафеника, оставен на масичка в ъгъла, и забърза към вратата. Дори не я затвори, когато излезе.

Двамата с възрастния ревенант останахме неподвижни, докато не чухме, че старият асансьор потегли. След това той пристъпи към мен.

— Какво правите тук?

— Трябва да поговорим — заяви той и властният му тон силно ме подразни. — Жул ми каза, че си видяла Шарл. Моля те, кажи ми къде.

Прецених, че колкото по-скоро разкажа на Жан-Батист каквото го интересуваше, толкова по-скоро той щеше да се разкара.

— Беше застанал пред един клуб близо до „Оберкампф“. Беше петък, около полунощ.

— С кого беше? — Макар на пръв поглед да бе съвсем спокоен, аз забелязах потрепване в ъгълчето на устата му и разбрах, че положението е зле.

— Стори ми се, че е сам. Защо?

Той погледна към вратата, сякаш преценяваше дали имаме време да поговорим.

— Дойдох поради две причини. — Говореше тихо и бързо. — Първата беше да те разпитам за Шарл. Той изчезна преди няколко дни, след… — погледна портрета с неприязън — след като упражни умението си да хвърля нож. Втората беше да посетя дискретно семейството ти. Трябваше да разбера откъде си.

Гневът ми пламна отново.

— Какво? Да не би да ме шпионирате? Какво трябва да означава това „откъде съм“? Проверявате дали баба и дядо имат пари ли? — Поклатих отвратено глава. — Имат, макар и не толкова много, колкото вас. И не разбирам защо се интересувате. — Тръгнах към вратата.

— Спри! — нареди той и аз се подчиних. — Парите нямат значение за мен. Характерът обаче има. Баба ти и дядо ти са честни, уважавани хора. И сигурни.

— Какво означава това? Че са достатъчно честни и уважавани, за да ви реставрират картината ли?

— Не. Достатъчно честни и уважавани, за да им се доверя, ако се наложи.

Когато най-сетне разбрах значението на думите му, изпънах гръб. Той шпионираше семейството ми, за да разбере дали съм достатъчно добра за Венсан. Изглежда, не беше разбрал, че всичко между нас е приключило.

— Няма да се наложи. Не се притеснявайте, господин Гримо, няма да се натрапя отново в безценния ви дом. — Вбесих се на себе си, когато усетих, че по бузата ми се стича сълза, и я избърсах с гневен замах.

Острите линии на лицето му омекнаха. Докосна леко ръката ми.

— Но, мило момиче, трябва да се върнеш. Венсан има нужда от теб. Той е неутешим.

Сведох поглед и поклатих глава.

Жан-Батист повдигна брадичката ми със съвършено поддържаните си ръце, така че очите ни се срещнаха.

— Той е готов на невероятна жертва, за да бъде с теб. Не ни дължиш нищо — нито пък на него — наистина не ни дължиш нищо, но те моля да го изслушаш.

Решителността ми започна да се топи.

— Ще си помисля — прошепнах най-сетне.

Той кимна доволно.

— Благодаря ти. — Гласът му прозвуча дрезгаво, докато произнасяше думите, с които очевидно не беше свикнал. Тръгна бързо към вратата и заслиза по стълбите, когато чу, че асансьорът се качва.

Мами слезе, навела глава над книгата. Огледа празното ателие.

— Той къде отиде?