Обречени на безсмъртие

28.

Седяхме на пода, сгушени един до друг, и наблюдавахме огъня.

— Гладна ли си? — попита Венсан.

— Много — признах изненадано. През последните… три седмици нямах апетит.

Докато той беше в кухнята, се обадих на баба:

— Мами, нали нямаш нищо против да пропусна вечерята? Ще хапна навън.

— По гласа ти личи, че става въпрос за едно момче.

— Да, в дома на Венсан съм.

— Радвам се. Дано си изясните отношенията, та най-сетне да се върнеш при живите. — Трепнах. Само ако знаеше.

— Трябва да поговорим за много неща — обясних аз. — Може да закъснея.

— Не се тревожи, миличка Катя, но не забравяй, че утре си на училище.

— Няма проблем, мами.

Баба мълча толкова дълго, че се запитах дали не е затворила.

— Мами — повиках я след малко.

— Катя — произнесе тя бавно името ми, сякаш мислеше над нещо. След това продължи решително: — Миличка, забрави какво казах. По-добре да си изясниш всичко, отколкото да се наспиш. Венсан с родителите си ли живее?

— Със семейството си.

— Добре. Ако решиш да останеш там, звънни, за да не се притеснявам.

— Какво? — възкликнах аз.

— Ако трябва утре да си останеш вкъщи, ще се обадим в училище, за да кажем, че си болна. Имаш разрешението ми да останеш у тях… в отделно легло, разбира се.

— Нищо няма да се случи между нас! — протестирах.

— Знам. — Долових усмивката й. — Ти си почти на седемнайсет, но мислиш и разсъждаваш като по-възрастен човек. Имам ти пълно доверие, Кейт. Само се погрижи за проблема и не се притеснявай кога ще се прибереш.

— Това е невероятно… ти си невероятна, мами — заекнах аз, напълно слисана.

— Старая се да вървя в крак с времето — пошегува се тя, след това продължи разпалено: — Живей, Катя. Бъди щастлива. Поемай рискове. Забавлявай се.

След тези думи затвори телефона.

Баба току-що ми разреши да преспя в дома на гаджето си. Това е капакът на всичко невероятно, което се случи този ден. Дори по-откачено от обещанието на Венсан да не умира, за да съм спокойна.

Той се върна с поднос, отрупан с храна.

— Жан отново се е постарала за нас — обясни той и остави подноса на масата. Беше отрупан с колбаси, saucissons22, различни видове сирене, франзели и пет или шест различни вида маслини. Имаше и минерална вода, и каничка чай. Екзотичните плодове бяха поставени в купа, а дребни сладки в различни цветове бяха натрупани като пирамида във форма за торта на високо краче.

Лапнах парченце козе сирене и сушен домат в зехтин.

— Чувствам се като невероятна глезла — заявих доволно и отпуснах глава на рамото на Венсан. Беше ми толкова приятно да го докосвам, след като три седмици бях прегръщала единствено възглавницата си.

— Радвам се. Точно така исках да се почувстваш. Единственият начин, по който мога да ти се реванширам за това невероятно положение.

— Венсан, струва ми се невероятно, че съм тук с теб. Не ми трябва нищо друго.

Той се усмихна.

— Ще видим.

Докато вечеряхме, си припомних нещо, което Жан-Батист каза одеве.

— Венсан, какво се е случило с Шарл?

Той не отговори веднага.

— Какво ти е казал Жан-Батист?

— Че Шарл е метнал нож по портрета, а след това е избягал.

— Така стана. Но да знаеш, че това е краят. Всичко тръгна от случката на корабчето и стана още по-зле.

— Разкажи ми.

— В деня след спасителната операция, когато умът му се събуди, Шарл накара Шарлот да открие майката на момиченцето, което загина. Той я последва духом, разкъсван от чувство за вина, задето не беше успял да спаси детето. Два дни по-късно, когато се събуди, започна да преследва жената. Оставяше подаръци на вратата й. Носеше цветя в погребалното бюро. Дори отиде на погребението на малката.

— Много зловещо.

Венсан кимна.

— Шарлот се разтревожи и разказа на Жан-Батист. Той повика Шарл и му забрани да се вижда с жената. Дори спомена, че ще изпрати близнаците в някоя от вилите си на юг, за да откъсне Шарл от тази работа, докато не дойде на себе си. И тогава Шарл полудя. Напълно изгуби самообладание, разкрещя се, че цялата тази работа била напълно нечестна. Не искал да бъде ревенант цял живот, не искал да бъде принуден да се жертва за хора, които дори не познава, и да го пращат в изгнание, ако се намеси в живота им. Обвини Жан-Батист, задето го е хранил и се е грижил за него, след като е възкръснал, че не го е оставил да умре след разстрела, както е „предопределила природата“. След това хвърли ножа.

— Добре че не го е хвърлил по Жан-Батист.

— Все едно че по него го хвърли, защото думите му нараниха силно Жан-Батист. След това побърза да се изнесе от къщата, а Шарлот щеше да получи нервен срив. — Венсан замълча. — Сигурни сме, че ще се върне, след като се нафучи.

— Определено нещо го тормозеше още преди инцидента с лодката — отбелязах аз.

— Да. По принцип той беше най-големият екзистенциалист от всички ни. Не че аз не съм мислил дълго и задълбочено за целта ни тук. Просто на него му беше най-трудно да приеме истината.

„Това обяснява много“ — помислих си и ми дожаля за Шарл.

— Кога си е тръгнал?

— Преди два дни.

— Тогава го видях — отвърнах. — Беше в петък вечерта, малко след полунощ.

— Същото каза и Жан-Батист. Значи… обикаляла си клубовете без мен? — Той ми се усмихна шеговито. Разбрах, че иска да разведри настроението, като смени темата.

— Опитвах се да прогоня мъката с танци.

— Получи ли се?

— Не.

— Може би щеше да е по-добре, ако бях с теб — заяви самодоволно. — Да отидем ли да потанцуваме някоя вечер?

— Не знам. Досега не бях виждала мъртвец да танцува. Ще успееш ли да следваш ритъма? — пошегувах се аз, а в отговор Венсан стисна раменете ми, наведе се напред и ме целуна.

Сетивата ми веднага се концентрираха около тези няколко милиметра, където се докосвахме. След това той се отдръпна и остави сърцето ми да блъска като обезумяло, сякаш целувката го беше изтръгнала от гърдите.

— Това „да“ ли е? — попитах задъхано.

— Липсваше ми — промълви той и се наведе за още.

— Късно е. Трябва да се прибираш — рече Венсан, след като няколко часа лежахме на канапето, прегръщахме се, а аз му разказвах за скучното си ежедневие.

— Всъщност имам специално разрешение от мами да остана тази вечер у вас, за да си оправим отношенията. — Хитра усмивка се появи на устните ми.

— Какво? — От изненадата, с която реагира, разбрах, че този път аз съм го шокирала. — Да не би да си имам съюзник в лицето на баба ти? Нямат ли край чудесата?

— Не съм сигурна, че ти е съюзник. По-скоро е мой съюзник. Може би просто се грижи за себе си. Не иска да ме гледа как се топя от мъка в дома й.

Венсан се разсмя.

— Да не се възползваме от доверието на мами. Спи на моето легло. Знаеш, че на мен не ми трябва — намигна той. — На какво ли не съм готов, за да прекарам повече време с ma belle23 Кейт.

Разтопих се на мига.

Докато той подклаждаше огъня, аз станах и обиколих стаята, за да потърся нови сведения за тайнственото си момче. Когато стигнах до нощното шкафче, застинах на място. На мястото на снимката ми беше поставена малка ваза с цветя.

— Дадох снимката ти на Шарлот — рече Венсан и застана зад мен. — Беше ми твърде трудно да я виждам всеки ден и да знам, че не си до мен.

Докоснах ръката му, за да му покажа, че не съм разстроена.

— Ще ти дам друга. И без това онази не беше от най-хубавите.

— Супер — рече той, извади фотоапарат от масата до леглото и го вдигна като трофей.

— Сега ли? — намръщих се аз и се запитах дали не изглеждам толкова смачкана, колкото се чувствах.

— Защо не? — Застана до мен, прегърна ме през раменете и постави фотоапарата пред нас. — Не мърдай. По-добре е без светкавица — рече и натисна копчето. След това обърна фотоапарата, за да видим снимката.

Сърцето ми заби по-силно, когато се видях застанала до това момче, което приличаше на бог. Очите му бяха притворени, а на сумрачната светлина в стаята кръговете под очите му го правеха още по-красив, въпреки че у него се забелязваше някакъв мрак.

А пък аз… аз буквално греех. Както бях застанала до него, изглеждах великолепно. И се чувствах великолепно.

Седнахме на леглото на Венсан и говорихме до късно през нощта. Най-сетне очите ми започнаха да се затварят сами и той ме попита дали искам да поспя.

— Не че искам, но имам нужда от сън. Жалко, че инсомнията ти на ревенант не може да се предаде и на мен — усмихнах се аз и потиснах прозявка.

Той извади тениска в светлозелено и синьо от раклата и ми я подхвърли.

— Ще ти отива на очите.

Извих очи при тази забележка, но тайно се зарадвах, че знае какъв цвят са очите ми. Тениската беше толкова голяма, че стигаше до средата на бедрата ми.

— Супер — подхвърлих и когато вдигнах поглед, забелязах, че Венсан се е обърнал към стената.

— Хайде, давай — настоя той игриво.

— Какво правиш? — попитах през смях.

— Ако трябва да гледам как Кейт Мерсие се съблича и остава по бельо в стаята ми, ще трябва да отговарям пред мами за последствията. — Дрезгавината в гласа му ме накара да пожелая — само за секунда — да изпълни заплахата си.

Облякох тениската.

— Добре, сега вече съм в приличен вид.

Той се обърна и ме погледна, след това подсвирна:

— Видът ти е много повече от приличен! Направо да те схруска човек.

— Мислех, че ревенантите не ядат човешка плът — пошегувах се аз и се изчервих.

— Не съм казвал, че никога не сме имали забежки, когато са ни докарвали до крайности.

Запитах се дали всичките ни разговори ще бъдат толкова странни, затова поклатих глава с усмивка и извадих телефона си от чантата. Пуснах есемес на Джорджия и я помолих да съобщи в училище, че ще си остана вкъщи „по семейни причини“ и във вторник ще занеса бележка от баба.

Малко след това седнах в леглото, опрях гръб на стената и отпуснах глава на рамото на Венсан. Не усетих кога съм заспала.

Когато се събудих на сутринта, бях завита с одеяла, а под главата ми беше пъхната мека, пухена възглавница. Венсан го нямаше, но на масата бе оставил бележка.

Облякох си дрехите и тръгнах като замаяна по коридора към кухнята. Щом Жан ме видя, че влизам, нададе вик, втурна се към мен, стисна бузите ми между пухкавите си длани и ме разцелува.

— Мъничката ми Кейт. Толкова се радвам, че се върна. Да знаеш само колко се зарадвах, когато Венсан ми каза, че ще дойдеш. Тази сутрин и той хапна! Мислех, че е започнал гладна стачка, но той просто не можеше да си намери място без теб… — Тя замълча и притисна устата си с ръка. — Ама и аз съм една. Ти току-що си се събудила. Хайде, сядай. Ще ти направя закуска. Кафе ли предпочиташ или чай?

— Кафе — отвърнах, поласкана от цялото това внимание.

Двете с Жан си побъбрихме, докато се хранех. Тя искаше да научи всичко за семейството ми, откъде съм, какъв е животът в Ню Йорк. Останах известно време, след като приключих със закуската, но нямах търпение да видя Венсан.

Жан разбра. Вдигна празната ми чиния и чашата и ме прогони от кухнята:

— Сигурна съм, че нямаш намерение да прекараш целия ден тук с мен. Върви да намериш Венсан. Сигурно тренира във фитнеса.

— Къде е фитнесът? — попитах, любопитна за тази страна от живота на Венсан, за която дори не подозирах.

— Ама и аз съм една глупачка. Все си мисля, че познаваш къщата, а ти си идвала едва няколко пъти. Долу е, в мазето. Лявата врата, след като излезеш от кухнята.

Чух ги още преди да ги видя — дрънчене на метал в метал, тежко дишане, пъшкане, стонове и викове. Сякаш някой подготвяше специалните ефекти за филм с бойни изкуства. Слязох по стълбите и ахнах, когато се огледах.

Помещението заемаше площта под цялата къща. Каменният таван беше във формата на арка. Високо на стените се виждаха прозорчета, очевидно на нивото на земята. В стаята проникваха слънчеви лъчи, в които си играеха прашинки и се завихряха като дим.

По стените имаше оръжия — всичко от средновековни лъкове, щитове и мечове до бойни брадви и пики. Сред тях имаше и по-съвременни мечове, богата колекция пушки и стари армейски револвери.

В средата на стаята Венсан размахваше тежък меч пред друг мъж с черна коса, вързана на опашка. Той парираше и вдигаше опасното острие, за да отбие ударите. Бързината и силата, с която се биеха, беше удивителна.

Венсан беше в широки черни панталони като за карате, бос, без риза. Когато замахваше с меча, стегнатите му коремни мусели изпъкваха, докато вдигаше и сваляше оръжието. Тялото му беше изваяно, но не напомпано като на Амброуз. Беше наистина съвършен.

След като няколко минути наблюдавах какво става, влязох в помещението и другият мъж ме погледна и ми кимна.

— Кейт! — провикна се Венсан и дойде при мен. Взе лицето ми в ръце и лепна мокра от пот целувка на бузата ми. — Добро утро, mon ange — поздрави. — Двамата с Гаспар се упражняваме. Приключваме след няколко минути.

— Гаспар! — възкликнах. — Дори не те познах! — Разрешената му коса беше прибрана и той изглеждаше почти… нормален. А докато траеше двубоят, той нито за миг не се поколеба и не показа непохватност.

— Не се подвеждай, че Гаспар прилича на разсеян поет — отбеляза Венсан, сякаш бе прочел мислите ми. — През последните сто и петдесет години е изучавал оръжията, за да може да предаде знанията си на нас, младите.

Гаспар пъхна меча в ножницата. Пристъпи към мен и се поклони.

— Госпожице Кейт, за мен е истинско удоволствие да се видим отново. — Без меча той отново стана непохватен и се превърна в нервния човечец, когото вече познавах. — Искам да кажа… при тези обстоятелства… след като Венсан беше неутешим…

— Престани — разсмях се аз, — приемам го като комплимент.

— Да, разбира се — усмихна се смутено той и кимна към меча на Венсан, оставен на земята. — Искаш ли да пробваш, Кейт?

— Ти имаш ли застраховка „Живот“? — засмях се. — Мога да убия и трима ни, ако ми сложиш в ръцете това смъртоносно острие.

— Свали си пуловера — предложи Венсан. Свалих го и останах по потник. Той подсвирна.

— Престани — прошепнах аз и се изчервих.

Гаспар вдигна меча и на лицето му се изписа спокойствие. Вирна брадичка, за да ме подкани да пристъпя напред. Венсан застана зад мен и стисна ръцете ми между своите.

Мечът приличаше на откраднат от снимачната площадка на „Ескалибур“ — точно от онези, които размахват рицарите, притиснати под тежката броня. Ефесът беше във формата на кръст, с достатъчно дълга дръжка, за да може човек да го прихване и с двете ръце и пак да остане място. Двамата с Венсан вдишахме меча. След това го пусна и той издрънча на земята.

— Леле боже, колко тежи това чудо? — попитах аз.

Венсан се разсмя.

— Тренираме с най-тежките мечове, така че когато ни попадне нещо по-леко и удобно, да ни се струва като перце. Пробвай с този — настоя той и ми подаде по-лека рапира от стената.

— Добре, с тази ще се справя — засмях се, докато изпробвах тежестта й. Гаспар беше готов и аз пристъпих напред, следвана плътно от Венсан, стиснал ръцете ми. Усетих как голото му тяло се притиска в гърба ми и топлата му кожа се отрива в ръцете ми. За момент забравих какво правя и рапирата се наклони към пода. Насилих се да се съсредоточа и я вдигнах. „Концентрирай се“ — повторих си. Трябваше да се възползвам дори от най-малкия шанс, за да не бъда подложена на крайно унижение.

Показаха ми няколко традиционни движения от фехтовката, изпълниха ги бавно, след това темпото се промени, също като в бойните изкуства с подвеждащи движения и отбягване. Пет минути по-късно бях напълно скапана. Благодарих смутено на Гаспар и предложих през останалата част от тренировката да гледам, а някой друг път да започнем.

Венсан взе рапирата, щипна ме игриво по талията и ме пусна. През следващия половин час останах да гледам отстрани, докато двамата сменяха оръжие след оръжие и показваха забележително майсторство.

По едно време чух стъпки по стълбите и в залата влезе Амброуз.

— Кажи, Гаспар, приключи ли игричките със слабака?

— Готов ли си за един истински мъж? — пошегува се той.

В следващия момент ме видя и ми отправи широка усмивка.

— Та това е самата Кейти-Лу. Значи не успяхме да те уплашим и да те прогоним завинаги?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Нямаш късмет. Май не можете да се отървете от мен.

Той ме прегърна, след това ме погледна с обич.

— Още по-добре. Имаме нужда от сладкишче като теб.

Да се озова в къща с мъже щеше да се отрази добре на самочувствието ми, реших аз, нищо че тези не бяха точно живи.

— Добре, Амброуз, дръпни се. Може и да си по-едър от мен, но аз имам меч.

— Нима? — изсмя се той и грабна бойна брадва от стената. Да те видим какво можеш, Ромео! — След тези думи тримата мъже започнаха битка, която надминаваше всичко, което бях виждала по филмите, при това без всякакви холивудски специални ефекти.

Най-сетне Венсан поиска таймаут.

— Не че не мога да се бия с теб цял ден, Амброуз, но не е възпитано да караме дамата да чака.

— Много удобно извинение. Измисли го, защото започна да се изморяваш — изсмя се Амброуз. Обърна се към треньора и продължи с по-бавно темпо.

Венсан взе кърпа от стола и попи потта по лицето си.

— Отивам да взема душ — каза. — Ще се върна след минутка. — Отиде в единия край на залата и стъпи в помещение с размерите на сауна. В горния му отворен край се виждаше голям душ.

Амброуз и Гаспар продължиха тренировката. По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш можеше да продължи часове наред без прекъсване. Наблюдавах изумена, докато двамата спираха колкото да сменят оръжията, и започнаха някакви странни стъпки, като Гаспар даваше инструкции.

Докато не вдигнах меча, не предполагах колко са трудни бойните изкуства. На филмите изглеждат лесно, оттласкват се в стени, правят какви ли не акробатични номера с мечовете си. Тук обаче с потта, пъшкането и силата, която влагаха във всеки един момент, разбрах, че съм свидетелка на наистина забележителни умения. Тези мъже притежаваха смъртоносни сили.

След малко Венсан излезе само с кърпа на кръста. Приличаше на бог, слязъл от ренесансова картина. Имах чувството, че сънувам. След това мъжът от съня пристъпи към мен и ме хвана за ръката.

— Да се качим ли горе? — предложи той.

Кимнах, тъй като не можех да произнеса и дума.