Обречени на безсмъртие

34.

Влизала съм в катакомбите на туристическа обиколка. Прокопаните през средновековието мини са пълни с костите на мъртви от столетия парижани.

Париж е бил населен от хилядолетия, така че през седемнайсети век тесните дворове на църквите вече били препълнени. Някои хроникьори твърдят, че всеки път, когато Сена прелеела, градът се пълнел с трупове. Най-сетне правителството решило въпроса с тесните гробища, изкопало телата от съществуващите гробове и преместило костите в подземните шахти, точно под парижките улици.

Стените на катакомбите били осеяни с костите на древните жители на града, подредени в декоративни форми като сърца, кръстове и други. Това бе най-ужасната гледка, която бях виждала. А щом си помислих, че някой прекарва времето си там… Потръпнах, тъй като не можех да предположа що за чудовище би било привлечено на подобно място.

— А той каза ли на кое място в катакомбите да отидем? — попита Жан-Батист. — Тунелите са дълги много километри.

Поклатих глава.

Гаспар излезе от стаята и се върна с навит пергамент.

— Ето я картата на каналите и катакомбите.

— Добре — отвърна Жул. — Ако Люсиен иска да се срещнем с него в катакомбите, докато тече великото му парти, значи има вход от клуба, който притежава. Почти всяко мазе в квартала има стълби, които водят до катакомбите. Един от нас трябва да наблюдава мястото.

— Искам и аз да дойда.

Всички от групата замълчаха и ме зяпнаха в пълно изумление.

— И защо? — попита Жан-Батист.

— Сестра ми е в опасност. — Гласът ми потрепери от вълнение.

Жул ме прегърна нежно.

— Кейт, сестра ти не е в опасност. Тази вечер Люсиен и бандата му са тръгнали на лов за по-едър дивеч. Ще мислят как да ни унищожат. Едва ли ще обърнат внимание на някое човешко същество.

Амброуз кимна.

— Не се обиждай, Кейти-Лу, но като знам бойните ти умения, по-скоро ще ни пречиш, отколкото да ни помогнеш. — Той погледна Жан-Батист. — Не трябва да оставяме тялото на Венсан без надзор, в случай че нума знаят къде е.

Жан-Батист погледна Гаспар и кимна.

— Ще остана — съгласи се той, след това разтвори картата на масата. Групата се скупчи над рамото му и всички допринесоха за създаването на план за действие.

— Жан е приготвила вечеря в кухнята — заяви най-сетне Жан-Батист. — Хапнете или поне вземете нещо със себе си. Ще ви трябват сили, за да се биете.

Настроението бе мрачно, когато излязоха от стаята. Обсъждането на положението не им отне повече от час. Въпреки това бе станало почти девет и крайният срок наближаваше.

С Жул излязохме последни от стаята.

— Венсан ме помоли да говоря с теб от негово име, защото все още ви е трудно да общувате.

Кимнах.

— Каза, че трябва да дойде с нас. Ще ни бъде необходима помощта му, за да открием Шарл. Настоява да се върнеш в дома на баба си и дядо си и да чакаш там.

— Няма — заявих инатливо аз, след това заговорих на въздуха: — Няма да стане, Венсан. Притеснена съм за всички, също и за Джорджия, и искам да съм тук, когато се върнете.

Жул ме изслуша.

— Той е съгласен, че тук, с Гаспар, си на сигурно място, също както у дома си. Настоява да не се притесняваш за Джорджия. Не и тази вечер. Докато е на партито, за нея няма никаква опасност. Никога няма да започнат бой пред стотици хора.

„Повярвай ми“ — отекнаха в главата ми думите му.

— Вярвам ти — отвърнах.

През следващия половин час се възцари нещо като контролиран хаос. Жан сложи масата, след това се скри в мазето. Последвах я във фитнеса оръжейна и останах да я наблюдавам, докато отваряше и затваряше вратите на шкафовете. Извади тежки кутии за инструменти и ги подреди на пода със същата опитност, с която вадеше кроасани от фурната.

— Да ти помогна ли? — попитах я.

— Няма какво. Всичко е готово — отвърна тя, докато вадеше огромен калъф за контрабас. Отворих го и вътре видях поне десет вградени отделения. Като знаех какви са формата и размерът на оръжията по стените, веднага се сетих за какво се използва калъфът.

Шарлот слезе първа и започна да сваля оръжия от стената. Избра си два меча, кама, странни предмети, подобни на звездички, които изглежда бяха от снаряжението на някой нинджа, и бързо ги подреди в калъфа на електрическа китара.

Съблече дрехите си, остана по сутиен и бикини и започна да облича пластове дрехи — първо тясна черна блуза с дълги ръкави, след това черни кожени панталони, които напъха във високи кожени ботуши. Жан й помогна да закопчае нещо като бронежилетка от кевлар и най-отгоре сложи черен пуловер с цип. Черно яке от пухкава изкуствена кожа с черна маска в джоба довърши тоалета. Приличаше на дясната ръка на вожда на хуните Атила. Имаше вид на момиче, което носи смърт.

Подготовката на оръжията и преобличането отнеха по-малко от пет минути и когато приключи, Амброуз и Жул също бяха долу и подготвяха своите оръжия.

Амброуз взе калъфа от контрабас и натъпка вътре бойни брадви, боздуган, мечове и други страховити на пръв поглед остриета. Жан извади дрехите на момчетата, след това потри ръце и се огледа гордо, също като баба, която изпраща внуците си на училище.

— Значи цялата тази подготовка е за война с нума — обърнах се аз към застаналата до мен Шарлот.

В мен се загнезди страх, също като миниатюрна анаконда, която присвиваше вътрешностите ми. Не се страхувах за Венсан, защото се съмнявах, че докато спи, Люсиен или бандата му могат да го наранят. Когато обаче видях жилетките от кевлар и пластовете защитно облекло, разбрах, че новите ми приятели са в смъртна опасност.

— Вижте кой е пръв. Както обикновено — провикна се Шарлот подигравателно към Амброуз и Жул, след това се обърна към мен, за да ми отговори на въпроса: — Не, Кейт. Не е единствено заради нума. Спасяването на човешки живот не означава просто да скочиш пред куршума или да изблъскаш самоубиеца настрани от приближаващия влак. Работили сме в екипи за бързо реагиране и борба с тероризма, били сме бодигардове… — Разсмя се, когато забеляза недоверието ми. — Да, дори аз. Веднъж стигнах до седемнайсет и с грим и подходяща прическа изглеждах по-възрастна.

Жул беше прехвърлил през рамо лък, а стрелите бяха прибрани в огромен калъф и отгоре трупаше ками и мечове. Вдигна поглед от заниманието си, забеляза погледа ми и ми намигна закачливо.

— Защо не използвате огнестрелни оръжия? — попитах, удивена от небрежното им отношение.

— Когато трябва, използваме — отвърна Шарлот, — ако се бием заедно с хора в случаите, които вече споменах… ако охраняваме някого или нещо подобно. Само че куршумите не убиват ревенанти. — Тя замълча за момент. — Нито пък други като нас.

Преди да я помоля да уточни какво има предвид под „други“, Амброуз приключи с връзването на ботушите си с метални носове и извика:

— Освен това, Кейти-Лу, не можеш да отречеш, че ръкопашният бой е много по-готин.

Не се сдържах и се разсмях. Бе очевидно, че той страшно си пада по боя.

— Колко пъти сте се изправяли срещу Люсиен и бандата му? — полюбопитствах аз.

— Безброй. Нашето е битка без край — отвърна Шарлот.

— Значи печелите, след като всички сте налице.

Никой не отговори. Тогава Жул наруши мълчанието:

— Ще ти кажа само, че бяхме доста повече.

Змията вътре в мен се нави на толкова стегнато руло, че не можех да дишам.

— И те бяха значително повече — провикна се Жан-Батист, който влезе с Гаспар. Шарлот, Амброуз и Жул застанаха мирно, докато Жан-Батист обикаляше от един към друг и проверяваше както облеклото, така и калъфите с оръжия. — Всичко е готово — заяви накрая и кимна одобрително.

Извади два напълно обикновени бастуна от стойката за чадъри и подхвърли единия на Гаспар. Ръката на Гаспар се стрелна напред, той извади със замах меча от бастуна и огледа острието.

Наистина приличаха на армия, водена от свиреп генерал. Поотделно можеха да минат за музиканти, облечени като за представление — музикална банда със слабост към кожените дрехи.

Тръгнаха към двойната врата в дъното на фитнес центъра и излязоха в задния двор, където бяха паркирани няколко автомобила, мотори и скутери. Жан-Батист се качи зад волана на тъмносин седан, а Жул и Шарлот се качиха в тъмен джип. Амброуз върза калъфа към огромен „Дукати“, завъртя ключа и двигателят изрева.

Щом останалите запалиха, аз скръстих ръце и стиснах зъби. „Тази битка не е моя — помислих си, — тяхна е.“ Въпреки това се почувствах безпомощна — също като изпаднала в беда дама от стари времена, образ, който никак не ми допадаше.

Чух гласа на Венсан: „Когато приключим, ще се върна при теб“.

— Внимавай — прошепнах.

„Нищо не може да ми се случи — долетяха следващите му думи. — Тялото ми е при теб.“

— Пази останалите — помолих аз.

„Довиждане, Кейт, mon ange.“

Автомобилите дадоха на заден и излязоха един след друг в тъмната нощ. След малко изчезнаха от погледа ми.