Обречени на безсмъртие

15.

Уикендът премина като в мъгла. Тялото ми правеше едно, а умът ми непрекъснато се връщаше към къщата на улица „Дьо Гренел“.

Не знаех кога да очаквам известие от Венсан. В понеделник сутринта, когато двете с Джорджия тръгвахме към училище, забелязах плик, залепен със скоч на входа на сградата. На него беше написано името ми с красиви старомодни букви. Отворих го и извадих дебела бяла картичка, на която бе написано с едри букви: „Скоро. В.“.

— Кой е В.? — изви вежди Джорджия.

— Едно момче.

— Кое е това момче? — продължи да ме разпитва тя, спря и ме стисна за ръката. — Престъпникът ли?

— Да — разсмях се аз, изтеглих ръка от нейната и я подръпнах към метрото. — Само че той не е престъпник. Той е… — Той е ревенант, нещо средно между немъртъв ангел-пазител и чудовище, което спасява хората. — Просто се мотае с разни шантави хора.

— Хм… Трябва да ме запознаеш с него.

— Няма начин, Джорджия. Не знам дали ще продължа да се виждам с него. Не трябва да се намесваш и да усложняваш нещата, преди да съм решила дали наистина го харесвам.

— А, харесваш го, при това много.

— Добре де, харесвам го. Просто не съм решила дали да продължа да се виждам с него.

Тя ме погледна скептично.

— Не мога да го обясня, Джорджия. Нека не говорим повече по този въпрос. Обещавам да ти кажа, ако стане нещо интересно.

Повървяхме мълчаливо цели две секунди, преди тя да заговори:

— Не се страхувай, няма да ти го открадна.

Ударих я с чантата и затичах по стълбите на метрото.

Венсан беше казал, че иска да ме види „след няколко дни“, но вече бе четвъртият ден и аз започвах да се питам кога ще го видя и дали изобщо ще го видя отново. Дали пък не беше размислил, след като се беше позакрепил? Оставаше и възможността Жан-Батист да му е повлиял. Замислих се за бележката, която ми беше оставил, и отново ме изпълни надежда, че ще се появи.

След последния звънец във вторник излязох от двора на училището и тръгнах към автобусната спирка. Забавих крачка, когато забелязах позната фигура на отсрещния тротоар. Беше Венсан.

Черната му коса блестеше на следобедното септемврийско слънце, а той излъчваше енергия и живот. Заприлича ми на съвършено създание от митологията. „Та той е съвършеното създание от митологията“ — напомних си аз. Усетих, че не ми достига дъх. Очите му бяха скрити зад огледални очила, но забелязах как се усмихва, когато забеляза, че излизам.

Червен винтидж скутер „Веспа“ бе паркиран пред него и докато пресичах улицата, той вдигна каска в същия цвят. След като бях чакала цели четири дни, ми се прииска да го прегърна от облекчение, но когато бях на крачка, се разколебах и си напомних как го бях заварила последния път.

Беше съвсем близо до смъртта. Лежеше почти безжизнен на леглото, а на мен ми се струваше, че гледам сцена от стар черно-бял филм. Ето че четири дни по-късно от всяка пора на тялото му лъхаше на здраве. Какво ми ставаше? Трябваше да избягам далече от него, а не да отивам при него. „Той е чудовище, не човек“ — напомних си аз.

Венсан забеляза, че се колебая, и макар че бе готов да ме поздрави, отстъпи крачка назад и зачака аз да поема инициативата.

— Здрасти. Изглеждаш… по-жив — отбелязах аз и му отправих напрегната усмивка, докато в гърдите ми продължаваше да се води битка между желания и предпазливост.

Той се ухили и се почеса по врата, а изражението му издаваше и неудобство, и желание да се извини.

— Да. Ходя, говоря… — Гласът му заглъхна, докато наблюдаваше внимателно изражението ми.

„Хайде, решавай“ — помислих си аз, защото бе крайно време да направя нещо. Протегнах ръка и взех втората каска от ръката му.

— Да знаеш, че тази работа с връщането от света на мъртвите е… страхотен номер — отбелязах аз, докато си слагах каската.

Венсан изглеждаше облекчен.

— Някой път трябва да ти покажа как става — разсмя се той, прехвърли единия си крак над скутера и ми подаде ръка.

Поех я колебливо. Беше топла. Мека. Ръка на смъртен. Настаних се зад него и прогоних всички съмнения.

— Къде отиваме? — попитах, когато най-сетне си позволих да изпитам напълно вълнението, което напираше да избликне.

— Просто ще пообиколим града — отвърна той, запали веспата и избръмча по улицата.

Беше истински рай да се притискам до Венсан и да обикаляме Париж на скутера. Имах чувството, че това е първото ми приключение от години. Пресякохме моста над Сена и продължихме покрай реката. Водата блестеше под есенното слънце.

След двайсет и пет минути стигнахме до Сен Луи, един от двата естествени острова в средата на Сена, свързани с мостове със сушата и помежду си.

Венсан заключи скутера за една врата, след това ме хвана за ръката и ме поведе по дълго каменно стълбище към брега.

— Извинявай, че не дойдох по-рано, но нямаше как — обясни той, докато вървяхме покрай кея, хванати за ръце.

— Трябваше да свърша нещо, което Жан-Батист беше поръчал. Дойдох веднага щом успях.

— Няма нищо — отвърнах и се постарах да не го разпитвам. Предпочитах да забравя всичко за ужасите от предишния уикенд, достойни за някое фентъзи. Предпочитах да си представя, че сме просто момче и момиче, които прекарват следобеда край реката. Само че ме измъчваше чувството, че тази идилия няма да продължи дълго.

Когато приближихме към острова, тясната алея се разшири в просторна, калдъръмена тераса.

— През лятото тук е винаги пълно с народ, но никой не припарва насам през останалото време от годината. Тъкмо ще бъдем сами — рече Венсан и ме поведе към северната част.

Приведе се в самия край, постла палтото си върху камъните и протегна ръка към мен. Имах чувството, че сме последните хора на света. Този рицар в бляскави доспехи ме бе пренесъл на малкия си остров насред големия град, беше ме обградил със спокойствие и искаше да седна до него за няколко кратки мига като от вълшебна приказка. Не бе възможно всичко това да е истина.

Наблюдавах как вълните блещукаха и трепкаха като огледала на слънцето, надвиснало над бързата зеленикава река. Огромни бухнали облаци се носеха по ширналото се небе, което човек рядко забелязваше, докато вървеше между градските сгради. Вълните се плискаха тихо в основата на стената и звукът им се превръщаше в замайващо кресчендо, когато наблизо минаваха моторници. Затворих очи и оставих спокойствието да нахлуе в мен.

Венсан докосна ръката ми и прекъсна магията. Челото му беше смръщено и угрижено, докато очевидно търсеше думи. Най-сетне заговори:

— Знаеш какво представлявам, Кейт. Поне знаеш най-основното.

Кимнах и се запитах какво следва.

— Работата е там, че искам да те опозная. В теб има нещо, което не ме е карало да се чувствам по този начин от много отдавна. Тъй като съм… по-особен — отново замълча, — всичко се усложнява.

Докато наблюдавах измъченото му лице, ми се прииска да го докосна, да го уверя, че всичко ще бъде наред, но впрегнах цялата си воля и стиснах зъби. Очевидно бе мислил какво да ми каже, а аз не исках да го разсейвам.

— Наскоро си преживяла огромна загуба. Последното, което искам, е да ти причиня още болка. Ако бях нормално момче, което живееше съвсем обикновен живот, дори нямаше да повдигна този въпрос. Щяхме да продължим да излизаме, да видим как ще потръгнат нещата и ако се получеше, щеше да е страхотно. В противен случай всеки щеше да си тръгне по пътя. Само че този път не може да стане така. Не и с теб. Не мога да допусна човек, на когото държа, да поеме напред, без да знае какви са последствията. Вече знаеш, че съм различен, но държа да ти призная, че нямам никаква представа докъде ще стигнем и как ще се развият нещата… — Стори ми се колкото ужасен от собствените си думи, толкова и решен да каже всичко. — Много ми е неприятно, че разговаряме по този начин. Отношенията ни се развиха прекалено бързо и всичко това ми идва малко в повече.

Той спря за момент и сведе поглед към ръцете ни.

— Кейт, не успявам да си наложа да стоя далече от теб. Казвам ти всичко това, за да размислиш. Трябва да решиш какво искаш. Аз искам да опитам. Нека видим какво ще излезе. Но те уверявам, че ще си тръгна още сега, ако ти така искаш. Ти най-добре знаеш с какво можеш да се справиш. От тук нататък всичко зависи от теб. Не е нужно да решаваш веднага, но би било хубаво, ако ми кажеш какво мислиш за всичко, което ти разкрих досега.

Вдигнах краката си, които досега висяха над водата, и обгърнах коленете си с ръце. Няколко минути се люлях напред и назад, после сторих нещо, което рядко си позволявах. Замислих се за родителите си. За мама.

Тя се шегуваше, че съм била импулсивна, въпреки това ми повтаряше да следвам сърцето си. „Ти притежаваш стара душа“ — заяви веднъж тя. — „Не мога да кажа същото за Джорджия и много те моля, в никакъв случай не споменавай пред нея какво съм казала. Само че тя не притежава твоята интуиция. Не умее да вижда нещата каквито са. Не се страхувай да преследваш онова, което наистина ти е на сърцето, защото знам, че когато пожелаеш нещо, то ще бъде правилното.“

Ако можеше сега да види какво искам, щеше да си върне думите назад.

Откъснах очи от преминаващите плавателни съдове и погледнах Венсан, който седеше до мен, без да помръдва, и заразглеждах профила му, докато той рееше поглед към водата, унесен в собствените си мисли. В случая дори не ставаше въпрос за избор. Кого заблуждавах? Бях взела решение още първия път, когато го видях, въпреки че разумът ми се опитваше да ме убеди, че греша.

Наведох се към него. Докоснах топлата му кожа. Той обърна глава и ме погледна с копнеж, който накара сърцето ми да подскочи. Докоснах с устни бузата му и се стегнах, за да изрека думите, които той трябваше да чуе:

— Не мога, Венсан. Не мога да кажа „да“.

В очите му се появи болка, отчаяние дори, но изненада нямаше. Бе очаквал подобен отговор.

— Не казвам и „не“ — продължих и той не скри облекчението си. — Имам нужда от някои неща, ако ще продължаваме да се виждаме.

Той се засмях тихо:

— Значи имаш изисквания, така ли? Казвай.

— Искам неограничен достъп.

— Това ми се струва интересно. Достъп до какво?

— До информация. Няма да мога да се справя, ако не знам в какво се забърквам.

— Веднага ли искаш да разбереш всичко?

— Не, но не искам да се чувствам така, сякаш ти непрекъснато криеш нещо.

— Добре. Стига същото да важи и за двамата.

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на съвършено изваяните му устни. Извърнах поглед, преди да изгубя кураж.

— Трябва да знам кога няма да се виждаме за известно време, за да се наспиваш. Така няма да се тръшкам, че съм те прогонила с разюздания си морал или че не съм спряла да те бомбардирам с въпроси.

— Съгласен съм. Това е съвсем лесно, когато нещата са нормални. Само че ако се случи нещо, което… което обърка събитията…

— Какво например?

— Помниш ли, че ти разказахме как се запазваме млади?

— А, да. — Ужасният спомен как Жул скочи пред приближаващия влак отново се върна. — Говориш за случаите, когато „спасявате“ някого.

— Тогава някой от братството ще ти съобщи.

Бях чувала тази дума и преди.

— Защо казваш „братство“?

— Така се наричаме.

— Звучи доста средновековно, но нищо.

— Друго има ли? — попита той и ми заприлича на непослушен ученик, който очаква наказанието си.

— Да. Не е нужно да става още сега, но… трябва да се запознаеш със семейството ми.

Венсан избухна в смях, дълбок смях, който ме стресна, защото в него имаше радост, облекчение. Наведе се към мен и ме прегърна.

— Знаех си, че си старомодно момиче, Кейт. Точно както ми харесва.

Отпуснах се в прегръдката му за няколко секунди, след това се отдръпнах и го погледнах строго и сериозно, поне доколкото можах.

— Това не е обвързване, Венсан. Да изчакаме следващата среща, за да видим как ще върви.

Неочаквано почувствах, че старата „аз“ — момичето отпреди катастрофата, което живееше в Бруклин — бе напуснало тялото ми и наблюдаваше новата „аз“, онази „аз“, която преди по-малко от година бе принудена да порасне много бързо. Ставаше въпрос за онази „аз“, която беше белязана от трагедията. Останах удивена, че имам сили да седя до този поразителен красавец и да редя изисквания. Как бе възможно толкова бързо да се превърна в разсъдлив човек? Как бе възможно да седя и да поставям условия за нещо, което изгарях от желание да имам?

Самосъхранение. Думата се вряза в ума ми и аз разбрах, че онова, което правя, е правилно. Бях сломена, когато изгубих нашите. Не исках да си позволя да хлътна по Венсан, а след това да изгубя и него. Дълбоко в себе си знаех, че едва бях оцеляла след „изчезването“ на родителите си. Съмнявах се, че ще имам сили да преживея втора подобна трагедия.