Обречени на безсмъртие

25.

Не съм чула кога се е прибрала Джорджия, а на следващата сутрин спах до късно. Събудих се с очакването, че нещо предстои да се случи. Още в просъница си припомних лицето на Венсан от вчера. Докато оглеждаше кафенето със замислено изражение, ме обзе копнеж и гордост. Високото красиво момче беше мое. При тази мисъл в тялото ми се разля великолепно чувство и аз бавно отворих очи.

В същия момент съзнанието ми заработи и сърцето ми се сви. Венсан не беше мой. Вече беше на друга. Аз отново се озовах в черната дупка, притисната от самота и съжаление, която бе затворът ми през последните три седмици.

Реших да поизляза и да закуся в кафене „Сан Луси“, което предишния ден забелязах, че отново работи.

Когато минавах покрай хола, забелязах, че деди се е настанил в любимото си кресло, за да чете вестник. Беше истинско по-възрастно копие на баща ми. На седемдесет и една все още имаше гъста коса. Притежаваше благородно излъчване, наследено от Джорджия, което за съжаление ме беше подминало.

Той надникна над вестника.

— Как е моята принцеска? — попита той и вдигна очилата за четене на челото.

— Супер, деди. Отивам да закуся с Джей Ди20. — Показах му „Спасителят в ръжта“ и я натъпках в чантата. Той пое ръката ми в своята и я постави на подлакътника на стола, като по този начин се опитваше да каже: „Остани мъничко“.

Деди заговори тихо:

— Мами се притеснява за теб. Искаш ли да поговорим?

Поклатих глава и му се усмихнах с благодарност.

— Знаеш, че съм на твое разположение винаги, когато имаш нужда от мен — рече той и върна очилата на носа си.

— Благодаря, деди — прошепнах, стиснах ръката му, след това тръгнах към вратата.

Не можех да им разкажа за проблемите си. Дори да бях скъсала с най-обикновено човешко момче, деди нямаше да разбере. Двамата с мами бяха живели в истински приказен свят. Все още бяха лудо влюбени и правеха нещата, които доставяха удоволствие и на двамата. Водеха нормален живот, държаха на сигурността и спокойствието. Двамата имаха тъкмо това, което ми се искаше да имам и аз.

Собственикът на кафенето ме посрещна лично и ме настани в предната част на заведението, където можех да остана сама. Пиех cafe creme21, хапвах кроасан и четях книгата. Около половин час по-късно разбрах, че на стола срещу мен е седнал някой. Беше се настанил Жул, хитро усмихнат, а кафявите му очи искряха весело.

— И така, госпожице Америка, изглежда, реши, че можеш да се покриеш и да ни изоставиш всички. Никакъв шанс!

Едва се сдържах да не се изсмея радостно, но реших да се правя на безразлична.

— Ама какво ви става на вас, мъртвите? Да не би да ме преследвате, а? Снощи Шарл, сега пък ти.

— Виждала си се с Шарл?

— Да, в един клуб, близо до „Оберкампф“. — Гласът ми затихна, когато забелязах удивлението на Жул.

— Кой клуб?

— Да ти призная, нямам представа как се казва. Нямаше нито надпис, нито нищо.

— Той каза ли ти нещо?

— Не, тъкмо си тръгвах, когато го видях отвън. Защо питаш?

Той се замисли над онова, което му бях казала, след това поведе разговора в нова посока.

— Кажи, кога ще се върнеш?

Усмивката ми се стопи.

— Не мога, Жул.

— Какво не можеш?

— Не мога да се върна. Не мога да си позволя да остана с Венсан.

— Тогава с мен — намигна прелъстителю той и аз се разсмях. — Само пробвам — поясни, стисна ръката ми през масата и преплете пръсти с моите. Погледнах го смутено.

— Ти си непоправим.

— А ти изчерви ли се?

Извих очи към тавана.

— Ти си млад, невероятно талантлив художник, Жул, и съм сигурна, че момичетата се редят на опашка пред вратата ти.

— Така си е, ние мъртвите момчета забиваме безпроблемно момичетата. — Пусна ръката ми и се отпусна назад на стола със самодоволно изражение. — След като така категорично отхвърли вниманието ми, ще ти кажа, че въртя няколко гаджета, за да съм сигурен, че отношенията ми с нито една няма да се задълбочат.

— Да не би една от тях да е полуголият модел, който видях в ателието ти?

— С нея отношенията ми са чисто професионални, за разлика от нашите, стига да ми дадеш шанс. — Той нацупи устни, готов за целувка.

— Стига, Жул, спри — изпъшках аз и го пернах шеговито по ръката.

— Ох! — изпъшка той и потри мястото с пръсти. — Леле, не само си красива, ами удряш като мъж!

— Ако имаш намерение да ме тормозиш, тогава по-добре си заминавай в онзи мавзолей, където живееш — срязах го аз.

— Лелеее! Тя се осмелява да прогони нещастното зомбясало момче. Ами ако ти нося новини?

Вдигнах поглед.

— Какви новини?

— Че Венс чезне по теб. Неутешим е — заговори сериозно той. — В момента не е само образно казано „жив мъртвец“, ами е и емоционално сринат.

Сърцето ми се сви, а аз се постарах да говоря спокойно:

— Виж, Жул, наистина съжалявам. Много исках връзката ни да се получи, но след като видях как откараха Шарл в чувал за трупове… — Замълчах. Жул ме наблюдаваше предизвикателно и това ми вдъхна сили: — Не мога да си позволя да хлътна по Венсан, ако по този начин непрекъснато ще бъда в досег със смъртта. Достатъчно смърт преживях през последната година.

Той кимна.

— Знам какво ти е. Моите съболезнования за родителите ти.

Поех си дълбоко дъх и наложих на тръпнещото си сърце да се стегне.

— Освен това не си искрен с мен. Вчера видях Венсан с великолепна блондинка, с която се държеше изключително нежно.

Все едно не бях казала нищо. Той обърна хартиената подложка за сервиране, извади въглен от джоба на ризата си и замахна. Докато рисуваше, говореше:

— Венс ме помоли да проверя как си. Не смее да се доближи до теб. Казва, че не желае да ти причинява повече мъка. След като вчера те е видял как си изфучала от „Палет“, се страхуваше, че може да си извадиш погрешен извод. Очевидно е станало точно така.

Усетих как кипвам:

— Жул, знам какво видях. Какво повече от това?

Той ме погледна.

— Кейт, очевидно е, че не си глупава, затова смея да предполагам, че просто си сляпа. Женвиев е една от нас. Тя ни е стара приятелка, почти като сестра. Венсан е влюбен, но не в нея.

Едва успявах да дишам.

Доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието ми, той сведе очи към подложката и отново започна да рисува. След малко продължи:

— Той се опитва да намери изход. Помоли ме да ти го кажа.

Жул ме стрелна с поглед, след това отново се наведе над подложката за сервиране.

— Не е зле — рече. Откъсна ъгълчето, изправи се и ми го подаде.

Беше скица, на която бе нарисувал как седя в кафенето. Приличах на Венера от Ботичели, излъчвах спокойствие и естествена красота.

— Колко красива си ме нарисувал — отбелязах аз, изпълнена със страхопочитание, и погледнах сериозното му лице.

— Защото си красива — отвърна той, наведе се и ме целуна нежно по челото, а след това се обърна и излезе от кафенето.