Познай кой се върна

14. Разпит с лек нюанс на шпиониране

Вторник следобед, след кратка среща във връзка с годишника и един час тренировки по хокей, Спенсър сви по алеята, която водеше към дома й. До бронирания сив рейндж роувър на майка й беше паркирана една полицейска кола.

Сърцето й се качи в гърлото, както й се беше случвало често през последните няколко дни. Дали не беше направила грешка, като бе признала на Мелиса случилото се с Али? Ами ако Мелиса само на думи смяташе, че Спенсър няма инстинкт на убиец? Ами ако се беше обадила на Уайлдън и му беше разказала какво беше направила Спенсър?

Тя отново се замисли за онази нощ. Когато сестра й каза, че Спенсър не би могла да убие Али, на лицето й имаше много странна усмивка. Изборът й на думи също беше много странен — тя беше казала, че човек трябва да е уникален, за да убие. Защо не беше казала луд или безсърдечен? Уникален звучеше някак си специално. Спенсър се беше изумила толкова много, че през следващите дни гледаше да избягва Мелиса, като се чувстваше неудобно и несигурно в нейно присъствие.

Спенсър се шмугна през входната врата и окачи мантото си на закачалката в коридора. Тогава забеляза, че Мелиса и Иън седят на дивана в хола на семейство Хейстингс толкова сковано, сякаш се намираха в кабинета на директора и той ги мъмреше. Срещу тях, на една кожена табуретка, седеше полицай Уайлдън.

— 3-здрасти — заекна изненаданата Спенсър.

— О, Спенсър — Уайлдън й кимна. — Ще ни извиниш ли, искам само да поговоря със сестра ти и Иън за момент.

Спенсър отстъпи назад.

— 3-за какво разговаряте?

— Ще им задам няколко въпроса за нощта, когато изчезна Алисън Дилорентис — каза Уайлдън, без да отмества очи от бележника си. — Опитвам се да събера гледните точки на всички.

В стаята цареше абсолютна тишина, с изключение на шума от йонизатора, който майката на Спенсър беше купила, след като нейният алерголог й беше казал, че от организмите в домашния прах се появяват бръчки. Спенсър бавно излезе от стаята.

— На масата в коридора има писмо за теб — извика Мелиса, докато Спенсър се скриваше зад ъгъла. — Мама го остави там.

На масичката в коридора до теракотената ваза във формата на кошер, подарена на пра-пра бабата на Спенсър от Хауърд Хюз, наистина имаше купчина писма. Писмото за Спенсър се намираше най-отгоре, във вече разпечатан кремав плик с нейното име, написано с ръкописни букви напречно на плика. Вътре имаше покана, отпечатана върху твърд кремав картон. В нея с позлатени букви бе отпечатано:

Към поканата с кламер бе прикрепена бележчица върху розова хартия. Майка й бе написала:

Спенсър поднесе хартията към лицето си. Тя леко ухаеше на одеколон „Поло“, или пък може би уханието се носеше от Уайлдън. Независимо от това, което знаеха, родителите й всъщност я окуражаваха да се състезава! Това й изглеждаше толкова невероятно. И грешно.

Или пък… не беше? Тя прокара пръст по гравираните златисти букви на поканата.

Спенсър мечтаеше още от трети клас да спечели „Златната орхидея“ и може би родителите й я възнаграждаваха за това. Може би, ако не беше толкова притеснена от случилото се с Али и А., тя би била напълно способна да напише свое есе, достойно за „Златната орхидея“. Тогава защо да не се опита? Тя се замисли върху онова, което й беше казала Мелиса — че родителите й ще я възнаградят богато, ако спечели. Точно сега тя се нуждаеше от награда.

Бабиният часовник в дневната удари шест пъти. Спенсър предположи, че Уайлдън ще изчака, за да се увери, че тя се е качила на горния стаж, преди да продължи с разпита. Тя шумно изтропа по първите няколко стъпала, след това спря и замарширува на място, за да създаде илюзията, че се е изкачила чак до горе. Оттам имаше идеален изглед през перилата към Иън и Мелиса, но нея никой не можеше да я види.

— Добре. — Уайлдън се прокашля. — Да се върнем към Алисън Дилорентис.

Мелиса сбърчи нос.

— Все още не мога да разбера това какво общо има с нас. По-добре поговорете със сестра ми.

Спенсър затвори очи и ги стисна. Започва се.

— Просто отговаряйте на въпросите ми — бавно каза Уайлдън. — Вие искате да ми помогнете да намеря убиеца на Али, нали?

— Разбира се — надуто произнесе Мелиса и лицето й пламна.

— Добре — каза Уайлдън. Той извади малка черна тетрадка със спирала и Спенсър бавно си пое дъх. — И така — продължи Уайлдън. — Вие сте били в хамбара с Алисън и нейните приятелки в същия ден, преди да изчезне, нали?

Мелиса кимна.

— Те дойдоха при нас. Спенсър беше помолила родителите ни да й позволят да използва хамбара за тяхното парти с преспиване. Мислеше си, че тръгвам за Прага още същата вечер, но всъщност аз щях да тръгна на сутринта. Но ние се махнахме оттам, всъщност. Оставихме ги да използват хамбара. — Тя се усмихна толкова гордо, сякаш бе проявила невероятно благородство.

— Добре… — Уайлдън надраска нещо в тетрадката си. — И онази нощ не сте видели нищо странно в двора? Някой да се промъква или нещо такова?

— Нищо — тихо каза Мелиса. Спенсър бе признателна за думите й, но се почувства и силно объркана. Защо студенокръвната Мелиса този път не я беше издала?

— И къде отидохте след това? — попита Уайлдън.

Мелиса и Иън изглеждаха изненадани.

— Отидохме в кабинета на Мелиса. Ей там — Иън посочи с пръст надолу по коридора. — Просто… убивахме време. Гледахме телевизия. Не помня.

— И цялата нощ прекарахте заедно?

Иън погледна към Мелиса.

— Ами оттогава минаха четири години, така че ми е малко трудно да си спомня, но да. Мисля, че бяхме заедно.

— Мелиса? — попита Уайлдън.

Мелиса се заигра с един от пискюлите на декоративните възглавнички. За части от секундата Спенсър зърна как по лицето й премина сянка на страх. След миг вече я нямаше.

— Бяхме заедно.

— Добре. — Уайлдън ги изгледа така, сякаш нещо го притеснява. — Освен това… Иън. Имаше ли нещо между теб и Алисън?

Лицето на Иън изведнъж увехна. Той се прокашля.

— Али си падаше по мен. Само флиртувах с нея, това е.

Спенсър изненадано раздвижи челюстта си. Иън лъже… полицай? Тя погледна към сестра си, но Мелиса просто се беше вторачила напред и се усмихваше леко. Знаех, че Иън и Али са заедно, беше казала тя.

Спенсър се сети за онзи ден, който Хана беше споменала в болницата, когато те четирите бяха отишли в къщата на Али в деня преди изчезването й. Спомените и за този ден бяха неясни, но Спенсър помнеше, че бяха видели Мелиса, която се бе запътила към хамбара на семейство Хейстингс. Али извика на Мелиса и я попита дали не се притеснява, че Иън може да си намери друго гадже, докато тя е в Прага. Спенсър беше плеснала Али и я беше предупредила да си затваря устата. Откакто беше признала само на Али за целувката с Иън, Али непрекъснато я заплашваше, че ако Спенсър не си признае какво е направила, самата Али ще каже на Мелиса. Затова Спенсър си мислеше, че подмятанията на Али имаха за цел да навредят на Спенсър, а не на Мелиса.

Нали това е искала да направи Али? Тя вече не беше съвсем сигурна.

Тогава Мелиса сви рамене и промърмори нещо под носа си, след което се устреми към хамбара. Спенсър помнеше, обаче, че сестра й спря за миг, за да погледне към дупката, която работниците копаеха в задния двор на Али. Сякаш се опитваше да запамети размерите й.

Спенсър покри устата си с ръка. Предишната седмица, докато седеше пред грамадното си огледало, тя беше получила съобщение от А. То гласеше: Убиецът на Али е пред очите ти. Точно след като Спенсър го прочете, Мелиса се беше появила на вратата й, за да каже, че репортерите от „Филаделфия сентинъл“ са дошли. Мелиса също се намираше пред очите й, както собственото й отражение.

Докато Уайлдън подаваше ръка на Мелиса и Иън и се приготвяше да си тръгва, Спенсър тихичко се изкачи нагоре по стълбите с препускащи в главата й мисли. В деня, преди да изчезне, Али беше казала: „Знаете ли какво, момичета? Мисля, че това ще бъде лятото на Али.“ Тя изглеждаше толкова убедена в това, толкова уверена, че всичко ще стане по начина, по който тя го иска. Но въпреки че Али можеше да накара и четирите да направят всичко, което им каже, то никой, абсолютно никой, не можеше да прилага такива номера на сестрата на Спенсър. Защото Накрая Мелиса Винаги Печели.