Познай кой се върна

36. Едно предложение, което Спенсър не може да отхвърли

Мона измъкна телефона на Спенсър от ръцете й, натисна бутона КРАЙ и го хвърли през прозореца, без да намалява скоростта на хамъра. След това направи остър обратен завой, върна се по неравния, тесен „Бейнард роуд“, и се качи на магистралата, която водеше на юг. Изминаха около пет мили и свиха по отсечката край клиниката за изгаряния „Бил Бийч“ Край тях прелитаха конни ферми и строителни площадки, докато накрая пътят не навлезе в гората. Едва когато стигнаха до старата разнебитена квакерска църква, Спенсър разбра къде всъщност са се запътили — към каменоломната „Плаващия човек“. Някога Спенсър обичаше да си играе в голямото езеро край сградите на каменоломната. Децата скачаха от скалите, но миналата година, по време на сухото и горещо лято, едно момче от общинското училище беше скочило от скалите и се беше убило, което донесе пророческо звучене и зловеща слава на името „Плаващия човек“.

Днес се носеха легенди, че духът на момчето обитава околностите на каменоломната и охранява езерото. Спенсър дори бе чувала слухове, че скривалището на роузуудския воайор е тук. Тя погледна към Мона и усети как настръхва. Имаше усещането, че именно роузуудският воайор шофира този хамър.

Спенсър стискаше юмруците си толкова силно, че бе повече от сигурна, че ноктите й ще оставят постоянни белези. Обаждането на Уайлдън и разкриването на местоположението им бе единственият й план и сега тя се чувстваше като в капан.

Мона я погледна с крайчеца на очите си.

— Какво, Хана си е спомнила, така ли.

Спенсър кимна едва забележимо.

— Не трябваше да си спомня — пропя Мона. — Тя знаеше, че ако си спомни, това ще застраши всички ви. Точно както Ариа не трябваше да казва на ченгетата. Изпратих я в „Хутърс“, за да проверя дали се вслушва в моите предупреждения — все пак „Хутърс“ се намира точно до полицията. Там винаги е пълно с ченгета — така че тя щеше да бъде изкушена да им разкаже всичко. Което и направи. — Мона вдигна ръце във въздуха. — Момичета, защо продължавате да вършите глупости?

Спенсър затвори очи, като си пожела да припадне от страх.

Мона въздъхна драматично.

— Но пък вие вършите глупости от години, нали? Като се започне с добрата стара Джена Кавана. — Тя намигна на Спенсър.

Спенсър зяпна от изненада. Мона… знае!

Разбира се, че знае. Нали е А.

Мона хвърли един бърз поглед към ужасеното лице на Спенсър и в отговор направи изненадана физиономия. Когато свали страничния цип на роклята си, Мона разкри черен копринен сутиен и доста голяма част от корема си. Там имаше един огромен, сбръчкан белег от разкъсване, който започваше отдолу и стигаше до ребрата й. Спенсър остана вторачена в него за няколко секунди, докато не се насили да отмести поглед.

— Бях там в нощта, когато наранихте Джена — прошепна Мона с дрезгав глас. — Двете с Джена бяхме приятелки, което може би щяхте да знаете, ако не бяхте толкова погълнати от себе си. Онази нощ отидох при Джена, за да я изненадам. Видях Али… видях всичко… и дори получих малък сувенир. — Тя посочи към белезите от изгаряне. — Опитах се да кажа на хората, че Али е виновна за всичко, но никой не ми повярва. Тоби пое вината толкова бързо и родителите ми решиха, че обвинявам Али, защото й завиждам. — Мона поклати глава, а русата й коса се развя напред-назад. Щом изпуши цигарата си, тя веднага запали втора, като дърпаше здраво през филтъра. — Дори се опитах да говоря с Джена за това, но тя отказа да ме слуша. Не спираше да повтаря, „Не си права. Виновен е доведеният ми брат.“ — Мона се опита да наподоби гласа на Джена, като го вдигна с една октава.

— След това двете с Джена вече не бяхме приятелки — продължи Мона. — Но всеки път, когато застана пред огледалото у дома и погледна към иначе перфектното ми тяло, аз си спомням какво направихте, кучки такива. Знам какво видях. И Никога Няма Да Го Забравя.

Устата й се изкриви в зловеща усмивка.

— А това лято намерих начин да си върна за всичко. Сред нещата, които новодомците изхвърлиха на боклука, открих дневника на Али. Веднага разбрах, че е нейният — в него беше написала всичките ви тайни. Някои наистина бяха опасни. Сякаш тя е искала дневникът й да попадне във вражески ръце.

Спенсър си припомни нещо — в деня преди Али да изчезне, Спенсър я беше намерила в стаята й седнала на леглото, вперила алчен поглед в някаква тетрадка, с весела усмивка на лицето.

— Защо ченгетата не откриха дневника й, след като тя изчезна? — избоботи тя.

Мона навлезе под гъстите корони на няколко дървета и спря. Около тях беше пълна тъмнина, но Спенсър чуваше плискането на вода и надушваше мъх и мокра трева.

— Кой знае. Но се радвам, че не го откриха, а го намерих аз. — Мона вдигна ципа на роклята си и се обърна към Спенсър с блестящи очи. — Али е записала всяко ужасно нещо, което сте сторили. Как сте измъчвали Джена Кавана, как Емили я целунала в къщичката на дървото, как ти Спенсър, си целунала гаджето на сестра ти. Беше толкова лесно просто да… знам ли, да се превърна в нея. Нуждаех се само от втори телефон със скрит номер. В началото почти успях да ви излъжа, че всъщност Али се свързва с вас, нали? — Мона хвана Спенсър за ръката и се разсмя.

Спенсър потръпна от отвращение при докосването й.

— Не мога да повярвам, че през цялото време си била ти.

— Нали? Сигурно неведението е било адски дразнещо. — Мона щастливо запляска с ръце. — Беше толкова забавно да ви наблюдавам как откачате… след това се появи трупът на Али и вие наистина се побъркахте. Но най-великата идея беше сама да си изпратя съобщения. — Тя се пресегна и се потупа по рамото. — Трябваше доста да търча насам-натам, да предугаждам действията ви, преди самите вие да знаете какво следва. Но всичко беше изпълнено с такава елегантност, почти като рокля от висшата мода, не мислиш ли?

Мона внимателно изгледа Спенсър, за да види реакцията й. След това протегна бавно ръка и закачливо я щипна по ръката.

— В момента изглеждаш тотално откачила. Все едно очакваш да те нараня или нещо такова. Обаче не е нужно да става така.

— Как? — прошепна Спенсър.

— В началото те мразех, Спенсър. Теб най-много от всички. Ти беше най-близката приятелка на Али и си имаше всичко. — Мона запали поредната цигара. — Но след това… двете станахме приятелки. Беше толкова забавно да планираме купона на Хана, да прекарваме времето заедно. Не ти ли беше забавно, когато шашнахме онези момчета в ресторанта? Не беше ли хубаво да можем наистина да разговаряме? Затова реших… че мога да се проявя като филантроп. Като Анджелина Джоли.

Спенсър примигна втрещена.

— Реших да ти помогна — обясни Мона. — Онова със „Златната орхидея“ си беше абсолютен късмет. Но аз наистина искам да направя живота ти по-добър, Спенсър. Защото наистина ме е грижа за теб.

Спенсър сбърчи вежди.

— За какво говориш?

— За Мелиса, глупаче! — възкликна Мона. — Да я изкараме убийца. Това е идеално. Не си ли го искала цял живот? Сестра ти в затвора за убийство, завинаги изхвърлена от живота ти. В сравнение с нея ти ще изглеждаш перфектна!

Спенсър се втренчи в нея.

— Но… Мелиса е имала мотив.

— Така ли? — ухили се Мона. — Или просто ти искаш да повярваш, че е така?

Спенсър отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито звук. Мона й беше изпратила есемес, в който пишеше: Убиецът на Али е пред очите ти. Съобщението в чата гласеше: Да знаеш, че тя го направи. Мона беше подхвърлила снимката в чантата на Спенсър.

Мона я погледна дяволито.

— Можем да променим всичко. Да се върнем в полицията и да кажем, че Хана не е разбрала съвсем — че не си е спомнила точно. Можем да обвиним А. или някой, който не ти харесва. Какво ще кажеш за Андрю Кембъл? Винаги си го мразела, нали?

— Аз… — заекна Спенсър.

— Можем да вкараме сестра ти в затвора — прошепна Мона. — И двете можем да бъдем А. Можем да контролираме всички. Спенсър, ти си също толкова добра в убеждаването, колкото и Али. Освен това си по-красива, по-умна и по-богата. Ти трябваше да бъдеш лидер на групата, не тя. Сега ти давам шанса да бъдеш онова, за което си родена. Да бъдеш лидер. Животът ти у дома ще бъде идеален. Животът ти в училище ще бъде идеален. — Устните и се разтеглиха в усмивка. — Освен това знам колко отчаяно желаеш да бъдеш идеална.

— Но ти нараняваш приятелите ми — прошепна Спенсър.

— А ти сигурна ли си, че са ти приятели? — очите на Мона проблеснаха. — Знаеш ли кого бях нагласила за убиец на Али преди Мелиса? Теб, Спенсър. Подадох на приятелката ти Ариа всякакви улики, че ти си го сторила — през вашата ограда чух как двете с Али се скарахте в нощта преди тя да изчезне. И какво направи Ариа, твоята най-добра приятелка? Веднага клъвна. Беше готова да те предаде на полицията.

— Ариа не би го направила — извика Спенсър.

— Така ли? — Мона вдигна вежди. — Тогава защо я чух да казва точно това на Уайлдън в болничния коридор в неделя сутринта, след инцидента с Хана? — Тя сви пръсти във въздуха, поставяйки кавички на думата инцидент. — Тя изобщо не се поколеба, Спенс. За твой късмет Уайлдън не се върза. Така че как изобщо можеш да наречеш някой, който ти причинява това, свой приятел?

Спенсър си пое дълбоко дъх, без да знае на какво да вярва. В главата й се завъртя една мисъл.

— Чакай малко… Щом Мелиса не е убила Али, значи ти си го направила.

Мона се облегна назад и кожата изскърца под гърба й.

— Не. — Тя поклати глава. — Но знам кой го е направил. Али е писала за това на последната страница в дневника си — горката объркана девойка, последното нещо, което е написала, преди да умре. — Мона презрително нацупи устни. — Там пишеше: Двамата с Иън имаме свръх тайна среща тази вечер. — Мона се опита да изимитира гласа на Али, но прозвуча повече като дяволска кукла от някой филм на ужасите.

— Поставих му ултиматум. Казах му, че ще е по-добре да скъса с Мелиса, преди тя да замине за Прага — или аз ще разкажа за нас на нея и на всички останали. — Мона въздъхна отегчено. — Ясно какво е станало. Твърде много е притиснала Иън. И той я е убил.

Вятърът духна в косите на Мона.

— Аз се превърнах в нея — тя бе идеалната кучка. Никой не можеше да се спаси от изнудванията й. И, стига да пожелаеш, същото ще бъде и при теб.

Спенсър бавно поклати глава.

— Но… Но ти блъсна Хана с колата си.

Мона сви рамене.

— Налагаше се да го направя. Тя знаеше твърде много.

— Съжалявам — прошепна Спенсър. — Няма начин аз… да бъда А. заедно с теб. Да управлявам училището заедно с теб. Или каквото там ми предлагаш. Това е лудост.

Разочарованото изражение на Мона премина в нещо по-мрачно. Тя сбърчи вежди.

— Хубаво. Нека бъде по твоята.

Гласът на Мона режеше като нож кожата на Спенсър. Щурците цвърчаха истерично. Звуците на плискащата се вода наподобяваха кръв, която блика от вените. С едно бързо движение Мона се хвърли напред и впи ръце в шията на Спенсър. Спенсър изпищя и се дръпна назад, като се опита отново да натисне бутона за отваряне на вратите. Тя ритна Мона в гърдите. Мона изпищя и се отдръпна назад, а Спенсър сграбчи дръжката на вратата, дръпна я, отвори и се строполи на бодливата трева. Почти веднага скочи и хукна да бяга в тъмнината. Усещаше тревата под краката си, след това почувства чакъл, после пръст и кал. Шумът на водата ставаше все по-силен. Спенсър предположи, че приближава скалистия край на каменоломната. Зад нея отекнаха стъпките на преследвачката й и Спенсър усети как ръцете на Мона обвиват кръста й. Тя тежко се строполи на земята. Мона се метна върху нея и отново впи ръце в гърлото й. Спенсър започна да рита, опита се да се освободи, но се задави. Мона се изкиска, сякаш всичко това беше някаква игра.

— Мислех, че сме приятелки, Спенс — смръщи се тя, като се опитваше да укроти Спенсър.

Спенсър се опита да си поеме дъх.

— Явно не сме! — извика тя. Спенсър притисна с всички сили краката си към тялото на Мона, и я отблъсна назад. Мона се приземи по гръб на няколко фута от нея, жълтата дъвка излетя от устата й. Спенсър бързо се изправи на четири крака. Мона също стана, с искрящи очи и оголени зъби. Изведнъж всичко премина в забавен каданс. Мона започна да се приближава към нея с изкривена от ярост уста. Спенсър затвори очи и просто… реагира. Хвана Мона за краката и дръпна. Краката на Мона литнаха във въздуха и тя започна да пада. Спенсър почувства как ръцете й опират в корема на Мона и я блъсват колкото се може по-силно. Зърна бялото в разширените очи на Мона и чу писъка й в ушите си. Мона падна по гръб и за миг изчезна.

В първия момент Спенсър не можа да се осъзнае, но тя също падаше. Строполи се на земята. Чу отекващ писък в дълбокото дере и за миг помисли, че е нейният. Главата й се удари в земята… чу се хрущене и очите й се затвориха.