Познай кой се върна

3. Собствената американска готика на Емили

Късно в неделя следобед Емили Фийлдс вървеше след една възрастна дама с уокър2 по движещата се платформа на международното летище в Де Мойн, влачейки след себе си опърпаната раница, в която носеше екипа си за плуване. Чантата бе натъпкана с всичко, което притежаваше — дрехите, обувките, двата й любими плюшени моржа, дневника й, айпода и всичките грижливо скътани писма от Алисън Дилорентис, с които просто не можеше да се раздели. Когато самолетът се издигна над Чикаго, тя се сети, че е забравила да си вземе бельо. Така се получи, защото се наложи да си стяга багажа набързо сутринта. Успя да поспи само три часа, беше изпаднала в шок при вида на тялото на Хана, което литна във въздуха, когато ванът я удари.

Емили пристигна на главния терминал и хлътна в първата тоалетна, която успя да намери, като се промъкна покрай една огромна жена с твърде тесни дънки. Взря се в размазаното си отражение в огледалото над мивката. Този път родителите й наистина го бяха направили. Бяха я изпратили тук, в Адамс, Айова, да живее при леля Хелене и чичо Алън. И то само защото А. бе разкрил Емили пред цялото училище, и защото майката на Емили я беше хванала да прегръща Мая Сен Жермен, момичето, което обичаше, на купона у Мона Вандерваал предишната вечер. Емили знаеше много добре каква е сделката — тя беше обещала да посещава „антигей“ програмата „Дървесна корона“, за да се отърве от чувствата си към Мая, иначе — сбогом, Роузууд. Но след това откри, че дори нейната възпитателка Бека от програмата „Дървесна корона“ не може да устои на истинските си пориви, и се отказа от всички уговорки.

Летището на Де Мойн беше малко, имаше само два ресторанта, една книжарница и магазин, в който се продаваха цветни чанти „Вера Брадли“. Когато Емили стигна до залата за получаване на багажа, тя се огледа неуверено. Единственото, което помнеше за чичо си и леля си, беше тяхната изключителна взискателност. Те избягваха всичко, което може да предизвика сексуални импулси — дори някои видове храна. Докато оглеждаше тълпата, Емили едва ли не очакваше да види неприветливия фермер с издължена физиономия и неговата безлична, озлобена съпруга от картината „Американска готика“, която висеше до багажната лента.

— Емили.

Тя се обърна. Хелене и Алън Уийвър стояха до един автомат за десертни блокчета с ръце на кръста.

Запасаната мръсножълта риза на Алън силно очертаваше изпъкналия му корем. Късо подстриганата сива коса на Хелене изглеждаше разрошена като след бой. Никой от двамата не се усмихваше.

— Имаш ли багаж за взимане? — безцеремонно попита Алън.

— Ами, не — опита се да е учтива Емили, като се чудеше дали да ги прегърне. Обикновено лелите и чичовците се радваха да видят своите племеннички, нали? Алън и Хелене изглеждаха просто раздразнени.

— Хубаво тогава, да тръгваме — каза Хелене. — До Адамс има около два часа път.

Колата им беше старо комби с дървени плоскости. Вътре миришеше на боров освежител за въздух, чиято миризма винаги караше Емили да се сеща за дългите пътувания из провинцията с вечно намусените си баба и дядо. Алън шофираше с поне двайсет километра в час под разрешената скорост — дори една крехка старица, която се взираше с късогледите си очи над волана, успя да ги изпревари. Никой от двамата не обели нито дума по време на пътуването — нито на Емили, нито помежду си. Беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе звука на разбитото си на седем милиона парченца сърце.

— Айова наистина е хубава — изкоментира тя на висок глас, като махна с ръка към безкрайната равна земя, която ги заобикаляше. Никога не беше виждала толкова пусто място — нямаше дори едно местенце, където да се отбият да починат. Алън само изръмжа нещо. Хелене сви устни още повече. Ако беше стиснала малко по-силно, сигурно щяха да се слеят в една.

Мобилният телефон на Емили, който лежеше хладен и лъскав в джоба на якето й, сякаш бе последната й връзка с цивилизацията. Тя го извади и погледна към дисплея. Нямаше нови съобщения, дори и от Мая. Преди да тръгне, беше изпратила един есемес на Ариа, в който я питаше как е Хана, но Ариа не отговори. Последното съобщение в кутията й беше онова, което А. бе пратил предишната нощ — Тя знаеше твърде много. Дали наистина А. беше блъснал Хана? Ами всичките онези неща, които Ариа й беше казала преди инцидента с Хана — възможно ли беше Спенсър да е убила Али? Очите на Емили се напълниха със сълзи. Това определено не беше най-подходящият момент да бъде далеч от Роузууд.

Внезапно Алън сви рязко от пътя и пое по една криволичеща, неравна, прашна пътека. Колата се затресе по изровения път, заобиколи няколко пастири на добитък и подмина две-три разнебитени къщурки. Покрай пътеката нагоре-надолу притичваха кучета, като лаеха злобно по колата. Най-накрая свиха по друг прашен път и спряха пред една порта. Хелене слезе и я отключи, а Алън прекара колата през нея. Пред тях се показа двуетажна бяла къща. Беше проста и скромна, донякъде напомняше за къщите на афишите3 в Ланкастър, Пенсилвания, които Емили и родителите й често посещаваха, за да си купят истински шоколадов пай.

— Пристигнахме — обяви меко Хелене.

— Красиво е. — Емили се опита да прозвучи весело, докато слизаше от колата.

Също като къщите, покрай които бяха минали, домът на семейство Уийвър беше оградено от мрежеста ограда и навсякъде имаше кучета, пилета, патици и кози. Една смел козел, завързан с дълга верига към стълба на оградата, се засили към Емили. Той я мушна с мръсните си рога и тя изпищя.

Хелене я погледна сурово, докато козелът се отдалечаваше.

— Недей да пищиш така. На пилетата не им харесва.

Прекрасно. Нуждите на пилетата са с предимство пред Емили. Тя посочи с пръст козела.

— Защо сте я вързали така?

— Сме я вързали — поправи я Хелене. — Защото е лошо момиче, затова.

Емили нервно прехапа устни, докато леля й я водеше към малката кухня, която изглеждаше така, сякаш не е била пипвана от петдесетте години на миналия век. Емили веднага усети липсата на спретнатата кухня на майка й, с веселите фигурки на пиленца, коледните кърпи и магнитчетата на вратата на хладилника с форми на филаделфийски паметници.

На хладилника на Хелене нямаше никакви магнитчета и той миришеше на изгнили зеленчуци. Когато влязоха в малката всекидневна, Хелене посочи с пръст едно момиче приблизително на възрастта на Емили, което седеше на един стол с цвят на повръщано и четеше „Джейн Еър“.

— Спомняш ли си Аби?

Братовчедката на Емили, Аби, носеше светъл сукман в цвят каки, който й стигаше до коленете, и обикновена блуза на дупчици. Косата й бе опъната назад и вързана на опашка, и тя не носеше никакъв грим. С тениската си с надпис ОБИЧАЙ ЖИВОТНО, ПРЕГЪРНИ ПЛУВКИНЯ, скъсани дънки „Абъркомби“, фон дьо тен с наситен цвят и блясък за устни с вкус на череша, Емили се почувства като уличница.

— Здравей, Емили — официално произнесе Аби.

— Аби бе толкова мила да ти предложи да споделиш стаята й — каза Хелене. — Тя се намира на втория етаж. Ще ти покажем.

На втория стаж имаше четири спални. В първата спяха Хелене и Алън, втората беше на Джон и Мат, седемнайсетгодишните близнаци.

— Тази е на Сара, Елизабет и бебето Карън — махна с ръка Хелене към стаичката, която Емили беше помислила за килер.

Емили бе ужасно изненадана. Изобщо не беше чувала за тези си братовчеди.

— На колко са години?

— Ами Карън е на шест месеца, Сара е на две години, а Елизабет на четири. Сега са при баба си.

Емили се опита да скрие усмивката си. За хора, които отбягваха секса, имаха доста голямо потомство.

Хелене заведе Емили в една почти празна стая и посочи към двойното легло в ъгъла. Аби се настани на своето легло и отпусна ръце в скута си. Емили не можеше да повярва, че в тази стая живее някой — единствените мебели бяха двете легла, един обикновен скрин, малко кръгло килимче и полица за книги, без каквито и да е книги на нея. У дома стените на стаята й бяха облепени с плакати и снимки; бюрото й бе обсипано с шишенца от парфюми, компактдискове и книги. Но пък последния път, когато Емили бе идвала тук, Аби й беше казала, че смята да стане монахиня, така че липсата на разни такива неща може би бе част от нейното монашеско обучение. Емили погледна през големия панорамен прозорец в края на стаята и видя огромната нива на семейство Уийвър, на която се намираха и голям обор, и силоз. Двамата й по-големи братовчеди Мат и Джон прехвърляха големи бали сено от обора в каросерията на един пикап. На хоризонта не се забелязваше нищо. Абсолютно нищо.

— Далече ли е училището ти? — попита тя Аби.

Лицето на братовчедка й светна.

— Мама не ти ли каза? Ние се обучаваме у дома.

— Ох… — Емили усети как желанието й за живот бавно изтича през потните жлези на краката й.

— Утре ще ти дам учебната програма. — Хелене хвърли няколко сивкави кърпи на леглото на Емили. — Ще трябва да издържиш няколко изпита, за да видя къде да те сложа.

— Аз съм в трети курс в гимназията — каза Емили. — Със засилено изучаване на английски.

— Ще видим къде ще те сложа — строго я погледна Хелене.

Аби стана от леглото си и се изгуби в коридора. Емили отчаяно погледна през прозореца. Ако през следващите пет секунди край прозореца прелети птичка, следващата седмица ще съм се прибрала в Роузууд. Когато едно малко врабче изпърха край прозореца, Емили се сети, че вече не играе своите малки суеверни игрички. Събитията от последните няколко месеца — откриването на тялото на Али в изкопа за павилиона в задния й двор, самоубийството на Тоби, А. и неговото… всичко — я накараха да изгуби вяра в това, че за всяко нещо си има причина.

Мобилният й телефон звънна. Емили го извади и видя, че Мая й е пратила съобщение.

Помогни ми… Емили тъкмо бе започнала да пише отговор, когато Хелене дръпна телефона от ръцете й.

— В тази къща мобилните телефони не са разрешени. — Хелене изключи телефона.

— Но… — възпротиви се Емили. — Ами ако искам да се обадя на родителите ми?

— Аз ще се обадя вместо теб — пропя леля й. Тя приближи лицето си към Емили. — Майка ти ми каза някои работи за теб. Не знам как стоят нещата в Роузууд, но тук живеем според правилата. Ясно ли е?

Емили примигна. Докато говореше, от устата на Хелене хвърчеше слюнка, и цялата буза на Емили се намокри.

— Ясно е — каза тя с треперещ глас.

— Хубаво. — Хелене излезе в коридора и пусна телефона в големия празен буркан, който стоеше на дървената маса. — Ще го оставя тук на сигурно място. — Някой беше написал на капака на буркана „ГЛОБИ ЗА РУГАТНИ“, но той бе абсолютно празен, ако не се брои телефонът, който лежеше на дъното му.

Той изглеждаше толкова самотен там, но тя не се осмели да свали капака — Хелене сигурно го беше свързала с аларма. Емили се върна в празната стая и се хвърли върху леглото. По средата на матрака минаваше някаква твърда преграда и възглавницата беше корава като торба с цимент. Докато небето на Айова преминаваше от червеникаво до пурпурно към тъмносиньо до черно, Емили усети как горещи сълзи се стичат по бузите й. Ако това беше първият ден от остатъка от живота й, тя по-скоро би предпочела да е мъртва.

Няколко часа по-късно вратата се отвори с леко поскърцване. Една сянка падна на пода. Емили седна в леглото си с разтуптяно сърце. Сети се за съобщението на А. Тя знаеше твърде много. И за тялото на Хана, което се удря в асфалта.

Но това беше просто Аби. Тя светна малката нощна лампа на шкафчето и се просна по корем на пода до леглото си. Емили се ухапа по бузата и се престори, че не я забелязва. Да не би това да е някакъв шантав айовски вид молитва?

Аби отново седна, като държеше някакъв плат в ръцете си. Тя съблече сукмана си, разкопча бежовия си сутиен, нахлу дънкова мини пола и облече тясна червена блуза. След това отново бръкна под леглото си, извади розово-бяла чантичка за грим и сложи спирала на миглите си и червено червило на устните си. Най-накрая разпусна косата си, наведе главата си надолу и я разроши с ръце. Когато отново се изправи, косата й беше бухнала и падаше на вълни край лицето й.

Аби срещна погледа на Емили. Тя широко се усмихна, сякаш й казваше: Затвори си устата, че ще влязат мухи.

— Идваш с нас, нали?

— К-къде? — заекна Емили, том успя да си намери гласа.

— Ще видиш. — Аби се приближи до Емили и я хвана за ръката. — Емили Фийлдс, твоята първа нощ в Айова току-що започна.