Познай кой се върна

15. Познайте, кой се върна!

В сряда рано сутринта майката на Емили безмълвно изкара минивана си от паркинга на автобусите „Грейхаунд“, сви по Маршрут 76 точно в сутрешния час пик, подмина очарователните къщички по брега на река Скуукъл и се отправи към болницата „Роузууд мемориал“. Въпреки че Емили отчаяно се нуждаеше от душ след изтощителното си десетчасово пътуване с автобус, тя наистина искаше първо да види как е Хана.

Когато стигнаха болницата, Емили започна да се тревожи дали не е направила ужасна грешка. Беше се обадила на родителите си, преди да се качи на автобуса за Пенсилвания в десет часа предишната вечер, като каза, че ги е видяла по телевизията, че е добре и че се прибира у дома. Родителите й звучаха щастливо… но след това батерията на мобилния й телефон падна, така че не можа да разбере със сигурност дали е така. Откакто Емили влезе в колата, единственото, което майка й я попита, бе: „Добре ли си?“ След като Емили отговори утвърдително, майка й каза, че Хана се е събудила и след това млъкна.

Тя влезе под навеса над главния вход на болницата и паркира колата. После въздъхна тежко и отпусна глава върху ръката си на волана.

— Шофирането из Филаделфия ме плаши до смърт.

Емили погледна майка си, гъстата и посивяла коса, яркозелената жилетка и скъпата перлена огърлица, която носеше всеки ден, малко като Мардж от „Семейство Симпсън“. Внезапно Емили осъзна, че никога не е виждала майка си да пътува с колата до където и да е в близост до Филаделфия. Освен това тя винаги се страхуваше да не се блъсне в някого, дори по пътя да няма никакви коли.

— Благодаря ти, че ме взе — каза тя с тъничък гласец.

Госпожа Фийлдс изгледа изпитателно Емили и устните й потрепериха.

— Толкова се притеснявахме за теб. Мисълта, че може да сме те изгубили завинаги ни накара да преосмислим някои неща. Не постъпихме правилно, като те изпратихме така при Хелене. Емили, ние може и да не одобряваме решенията, които вземаш… за живота си, но ще се опитаме да ги приемем и да живеем с тях. Така казва Д-р Фил. Двамата с баща ти четем книгите му.

На паркинга край колата им млада двойка буташе детска количка към едно „Порше Кайен“. Двама привлекателни тъмнокожи лекари, около двайсетгодишни, се закачаха помежду си. Емили вдиша наситения с миризма на орлови нокти въздух и забеляза магазинът „УАУА“ от другата страна на улицата. Тя определено се намираше в Роузууд. Не се беше озовала по погрешка в живота на някое друго момиче.

— Добре — изграчи Емили. Цялото тяло я сърбеше, особено дланите. — Ами… благодаря ви. Чувствам се наистина щастлива.

Госпожа Фийлдс бръкна в чантата си и измъкна една найлонова торбичка от „Барне и Ноубъл“. Подаде я на Емили.

— Това е за теб.

Вътре имаше кутийка с DVD-диск на „Търсенето на Немо“ Емили го погледна объркана.

— Елън Дидженерис озвучава смешната рибка — обясни майката на Емили с леко гъгнещ глас. — Решихме, че ще ти хареса.

Изведнъж Емили разбра. Елън Дидженерис беше рибка лесбийка-плувкиня, също като Емили.

— Благодаря — каза тя странно разчувствана, като притисна кутийката към гърдите си.

После слезе от колата и се запъти към автоматичната входна врата на болницата. Докато минаваше покрай регистратурата, кафенето и малкото магазинче за сувенири, думите на майка й постепенно проникваха в съзнанието й. Семейството й я беше приело? Зачуди се дали да се обади на Мая и да й съобщи, че се е върнала. Но какво щеше да й каже? Върнах се! Нашите са супер! Вече можем да се срещаме. Звучеше й толкова… пошло.

Стаята на Хана се намираше на петия етаж. Когато Емили отвори вратата, Ариа и Спенсър вече седяха до леглото й, хванали по една чаша кафе в ръце. На бузата на Хана си личеше низ от нащърбени черни шевове, а ръката й бе гипсирана. До леглото й имаше огромен букет цветя и бялата стая ухаеше на розмариново масло за ароматерапия.

— Здрасти, Хана — каза Емили, като затвори внимателно вратата. — Как се чувстваш?

Хана въздъхна раздразнено.

— И ти ли идваш да ме разпитваш за А.?

Емили погледна към Ариа, след това към Спенсър, която нервно се опитваше да свали пластмасовия капак на кафето си. Беше много странно да види Спенсър и Ариа заедно — нали Ариа подозираше, че Спенсър е убила Али? Тя погледна Ариа и повдигна въпросително вежди, но Ариа поклати глава и устните й оформиха едно „Ще ти обясня после“.

Емили обърна глава към Хана.

— Ами, аз всъщност дойдох да видя как си, но да… — започна тя.

— Спести си думите — високомерно я прекъсна Хана, докато навиваше кичурче коса на пръста си. — Не помня нищо от това, което се е случило. Така че спокойно можем да говорим за нещо друго. — Гласът й трепереше от умора.

Емили отстъпи назад. Тя погледна умолително към Ариа, очите й питаха: „Тя наистина ли не помни нищо?“ Ариа поклати отрицателно глава.

— Хана, ако не те питаме непрекъснато за това, ти никога няма да си спомниш — настоя Спенсър. — Есемес ли получи? Бележка? Може би А. е пъхнал нещо в джоба ти?

Хана погледна към Спенсър със стиснати устни.

— Ти откри нещо на купона на Мона — насърчи я Ариа. — Има ли нещо общо с това?

— Може би А. е казал нещо и се е издал — предположи Спенсър. — Или може би си видяла лицето на човека зад волана на колата, която те блъсна?

— Вие няма ли да спрете? — Очите на Хана се насълзиха. — Докторът каза, че ако ме притискате така, няма да ми помогнете да се възстановя. — След кратка пауза тя поглади с ръка мекото си кашмирено одеяло и си пое дълбоко дъх. — Момичета, ако можехте да се върнете във времето преди смъртта на Али, смятате ли, че щяхте да я предотвратите?

Емили се огледа. Приятелките и изглеждаха също толкова зашеметени от този въпрос, колкото и тя.

— Ами, сигурно — промърмори тихо Ариа.

— Разбира се — каза Емили.

— А наистина ли ще искате да го направите? — настоя Хана. — Наистина ли искаме Али да е тук? Сега, след като знаем, че Али е крила тайната на Тоби от нас, и че се е срещала тайно с Иън Томас? Сега, след като сме пораснали и сме осъзнали, че Али всъщност е една голяма кучка?

— Разбира се, че бих искала да е тук — остро възрази Емили. Но когато се огледа видя, че приятелките й са забили погледи в пода и не казват нищо.

— Е, поне сме сигурни, че не искаме да е мъртва — най-накрая промърмори Спенсър.

Ариа кимна и започна да бели лилавия лак от ноктите си.

Хана беше увила един шал „Ерме“ около част от гипса си — Емили предположи, че се опитва да го накара да изглежда по-красив. Тя забеляза, че частта, която се виждаше, вече беше надписана — там беше разлетият подпис на Ноъл Кан; спретнатият на сестрата на Спенсър, Мелиса; чепатият на господин Дженкинс, учителят на Хана по математика. Някой се беше подписал само с думата ЦЕЛУВКИ, като точката на възклицателния знак представляваше усмихната емотиконка. Емили прокара пръсти по думата, сякаш тя бе написана на брайлова азбука.

След още няколко минути, през които не си казаха кой знае какво, Ариа, Емили и Спенсър се изнизаха навъсени от стаята. Никоя от тях не продума нито дума, докато не стигнаха до вратата на асансьора.

— Какво я накара да каже всичко това за Али? — прошепна Емили.

— Докато била в кома, Хана сънувала Али. — Спенсър сви рамене и натисна копчето, за да извика асансьора.

— Трябва да накараме Хана да си спомни — прошепна Ариа. — Тя знае кой е А.

Беше едва осем сутринта, когато те се появиха на паркинга. Докато край тях минаваше една линейка, телефонът на Спенсър засвири „Четирите сезона“ на Вивалди. Тя бръкна раздразнено в джоба си.

— Кой е тръгнал да ми звъни толкова рано сутринта?

След това телефонът на Ариа също започна да бръмчи. Както и този на Емили.

Прониза ги студен вятър. Флагчетата с логото на болницата, които висяха над главния вход, се издуха от полъха му.

— Не — въздъхна Спенсър.

Емили се взря в съобщението. Там пишеше „ЦЕЛУВКИ“, също както на гипса на Хана.