Познай кой се върна

38. Последният детайл

С помощта на Ариа и Уайлдън Спенсър успя да се настани на задната седалка на полицейската кола. Няколко пъти я попитаха дали не иска в линейката. Спенсър им отговаряше, че е сигурна, че не иска — не усещаше нищо счупено и за неин късмет беше паднала на тревата, за миг бе изгубила съзнание, но нищо друго. Тя провеси крака от задната седалка и Уайлдън клекна пред нея, държейки бележник и рекордер в ръцете си.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим точно сега?

Спенсър упорито кимна.

Емили, Ариа и Хана се събраха зад Уайлдън и той натисна бутона за запис. Фаровете на другата полицейска кола образуваха ореол около него, а стопове на неговия автомобил оцветяваха тялото му в червено. Това напомни на Спенсър как летните лагерни огньове очертаваха силуетите на приятелките и само че точно сега тя не беше на летен лагер. Уайлдън си пое дълбоко дъх.

— И така. Сигурна си, че тя ти каза, че Иън Томас е убил Али.

Спенсър кимна.

— В нощта, когато изчезна, Али му отправила ултиматум. Искала да се срещнат… и казала, че ако Иън не скъса с Мелиса преди тя да тръгне за Прага, Али ще разкаже на всички за връзката им. — Тя отметна мазната кална коса от лицето си. — Това е написано в дневника на Али. Той е у Мона. Не знам къде, но…

— Ще претърсим къщата на Мона — прекъсна я Уайлдън, като постави ръка на коляното на Спенсър. — Не се тревожи. — Той се извърна настрана и заговори в своето уоки-токи, давайки нареждане на останалите полицаи да намерят Иън и да го доведат за разпит. Спенсър се заслуша, загледана безмълвно в събралата се под ноктите й кал.

Приятелките й стояха край нея, зашеметени.

— Господи — прошепна Емили. — Иън Томас? Това звучи направо… ненормално. Но може би има смисъл. Той беше доста по-голям и ако тя беше разказала на някого, тогава…

Спенсър се обгърна с ръце, защото усети, че настръхва. За нея споменаването на Иън нямаше смисъл. Спенсър вярваше, че Али го е заплашила, вярваше, че Иън може и да се е ядосал, но да се ядоса чак толкова, че да я убие? Освен това бе наистина зловещо, че през всичкото време, което бе прекарал с нея, тя дори за миг не го беше заподозряла. Когато убийството на Али се споменеше пред него, видът му не ставаше нито разкайващ се, нито нервен.

Но може би тя не бе разчела правилно знаците — както беше пропуснала много други неща. Нали се беше качила в колата на Мона. Кой знае още какво се беше въртяло точно пред очите й и тя го беше пропуснала.

Радиостанцията на Уайлдън изпищя.

— Заподозреният не е в дома си — чу се женски глас. — Какво да направим?

— По дяволите. — Уайлдън погледна към Спенсър.

— Къде, според теб, може да е Иън?

Спенсър поклати глава с усещането, че мозъкът й плува в блато. Уайлдън се тръсна на предната седалка.

— Ще те откарам у вас — каза той. — Родителите ти също се прибират от партито.

— Искаме да дойдем с теб у Спенсър. — Ариа даде знак на Спенсър да се премести, за да могат тя, Хана и Емили да седнат на задната седалка. — Не искаме да я оставяме сама.

— Няма нужда, момичета — каза меко Спенсър. — Освен това, Ариа, колата ти. — Тя махна с ръка към субаруто на Ариа, което изглеждаше като потънало в калта.

— Мога да го оставя тук за през нощта — ухили се Ариа. — Току-виж ми излязъл късметът и някой го задигне.

Спенсър скръсти ръце в скута си, чувстваше се твърде слаба, за да протестира. В колата цареше пълно мълчание, докато Уайлдън преминаваше край табелата на каменоломната и след това сви по тясната пътека, водеща към главния път. Трудно беше да повярват, че е минал само час и половина, откакто Спенсър бе напуснала купона. Нещата вече бяха толкова различни.

— Мона е била там в нощта, когато наранихме Джена — промърмори разсеяно Спенсър. Ариа кимна.

— Това е дълга история. Всъщност, тази вечер разговарях с Джена. Само чуй това — двете с Али заедно били нагласили цялата работа.

Спенсър се изпъна. За миг не можеше дори да диша.

— Какво? Защо?

— Каза, че двете с Али имали еднакви проблеми или нещо подобно — обясни Ариа, без отговорът й да прозвучи особено убедително.

— Това не го разбирам — прошепна Емили. — Онзи ден видях Джейсън Дилорентис по новините. Той каза, че вече почти не разговаря с родителите си, защото семейството му било ужасно объркано. Защо да казва такива неща?

— Като гледаш отстрани, можеш да пропуснеш много неща у хората — промърмори Хана със сълзлив глас.

Спенсър скри лице в шепите си. Имаше толкова много неща, които не можеше да разбере, толкова много неща, които нямаха смисъл. Знаеше, че поне всичко вече трябва да е наред — А. го нямаше, убиецът на Али скоро щеше да бъде задържан, — но тя се чувстваше по-изгубена от всякога. Спенсър отпусна ръце в скута си и се втренчи в кръглата луна.

— Момичета — наруши тя тишината, — има нещо, което трябва да ви кажа.

— Още нещо ли? — проплака Хана.

— Нещо… за нощта, когато изчезна Али. — Спенсър плъзна сребърната гривна нагоре — надолу по ръката си, като снижи гласа си до шепот. — Нали знаете, че изтичах от хамбара след Али? И че ви казах, че не знам къде е отишла? Ами… Аз, всъщност, я видях. Тя тръгна по пътеката. Аз тръгнах след нея и… двете се скарахме. Заради Иън. Аз… Аз го бях целунала не много отдавна и Али ми каза, че ме е целунал само защото тя го била накарала. Каза ми, че двамата с Иън наистина били влюбени и ме подразни с това.

Спенсър усети, че всички я гледат. Тя събра сили да продължи.

— Ядосах се страшно много… и я блъснах. Тя падна върху едни камъни. Чу се ужасяващ хрущящ звук. — Една сълза се стече от ъгъла на окото й и се търкулна по бузата й. Тя тръсна глава. — Съжалявам, момичета. Трябваше да ви кажа. Но просто… Не си спомнях. А после бях страшно уплашена.

Когато вдигна поглед към тях, приятелките и я гледаха ужасено. Дори Уайлдън облегна глава назад, сякаш искаше да ги чуе. Стига да поискаха, можеха веднага да изхвърлят теорията за Иън през прозореца. Можеха да кажат на Уайлдън да спре колата и да накара Спенсър да повтори онова, което току-що бе казала. И нещата щяха да поемат в ужасяващо различна посока.

Първа Емили хвана Спенсър за ръката. След това Хана сложи своята отгоре и накрая Ариа постави своята върху Ханината. Спенсър си спомни как струпваха ръце върху онази снимка, която висеше в коридора на Али.

— Ние знаем, че не си била ти — прошепна Емили.

— Бил е Иън. В това има смисъл — упорито настоя Ариа, като погледна Спенсър в очите. Изглеждаше така, сякаш вярва на Спенсър изцяло и безусловно.

Стигнаха до улицата на Спенсър и Уайлдън сви по дългата алея, която водеше към къщата й. Родителите й още не се бяха прибрали и прозорците бяха тъмни.

— Искате ли да остана с вас, докато родителите й се приберат? — попита Уайлдън, докато момичетата излизаха от колата.

— Не, всичко е наред. — Спенсър погледна към останалите и внезапно изпита облекчение, че са тук.

Уайлдън излезе на заден ход от алеята, обърна в задънената уличка и си тръгна, като първо мина край старата къща на семейство Дилорентис, после край дома на семейство Вандерваал, грозна грамада с прилепен към сградата гараж. Изглежда, че и в къщата на Мона нямаше никой. Спенсър потрепери.

Погледът й бе привлечен от проблясване в задния двор. Тя протегна глава, пулсът й се ускори. Тръгна по калдъръма, който водеше към задния им двор, като влачеше ръце по каменната стена, опасваща имота им. Там, от другата страна на пътечката, край оградения с камъни басейн, бълбукащото джакузи, обширния двор и дори реформения хамбар, чак на другия край на имота, близо до мястото, където Али беше паднала, Спенсър забеляза две фигури, осветени само от лунната светлина. Те й напомниха за нещо.

Появи се вятър, който погъделичка гърба на Спенсър. Въпреки че не беше подходящият сезон, въздухът леко ухаеше на орлови нокти, точно както в онази ужасна нощ, преди четири години и половина. Изведнъж спомените й се завърнаха. Тя видя Али да пада върху камъните. Във въздуха се разнесе хрущене, гръмовно като църковни камбани. Когато Спенсър чу момичешкото въздъхване зад себе си, тя се обърна. Зад нея нямаше никой. Всъщност нямаше никой никъде. Извърна поглед обратно към Али. Али продължаваше да лежи край каменната стена, но очите й бяха отворени. След това се оттласна от земята и се изправи.

Беше си съвсем добре.

Погледна към Спенсър, накани се да каже нещо, но погледът й бе привлечен от нещо друго по пътеката. Тя бързо се отдалечи и изчезна сред гъстите дървета. Само след секунда Спенсър чу характерния и смях. Последва шумолене и тя видя две фигури. Едната беше на Али. Спенсър не можеше да каже чия е другата фигура, но не й приличаше на Мелиса. Беше й трудно да повярва, че само минути след това Иън е блъснал Али в изкопаната дупка в двора на семейство Дилорентис. Али може и да беше кучка, но не заслужаваше нищо такова.

— Спенсър? — каза меко Хана, гласът й звучеше ужасно отдалечено. — Какво има?

Спенсър отвори очи и потрепери.

— Не съм го направила аз — прошепна тя.

Фигурите до хамбара излязоха на светло. Мелиса стоеше вдървено, а Иън стискаше здраво юмруци. Вятърът донесе гласовете им до предния двор, изглеждаше така, сякаш се караха.

Спенсър се напрегна. Заобиколи къщата и погледна към улицата. Колата на Уайлдън беше изчезнала. Тя трескаво започна да рови из чантата си, за да открие телефона, но се сети, че Мона го беше изхвърлила през прозореца на колата.

— Ето моя — каза Хана, като измъкна своето блекбъри и набра номера му. После подаде телефона на Спенсър. На екрана пишеше обаждане до УАЙЛДЪН.

Спенсър трябваше да държи телефона с две ръце, защото пръстите й ужасно трепереха. Уайлдън се обади след второто иззвъняване.

— Хана? — гласът му прозвуча объркано. — Какво има?

— Обажда се Спенсър — каза тя с треперещ глас. — Трябва да се върнеш у дома. Иън е тук.