Познай кой се върна

22. Ако стените на „W“ можеха да говорят…

В четвъртък вечерта, след вечерята в „Смит и Воленски“, престижно заведение за всякаква скара в Манхатън, което бащата на Спенсър често посещаваше, тя и родителите й тръгнаха бавно по застлания със сив килим коридор на хотел Стените му бяха покрити с лъскави черно-бели фотографии на Ани Лейбовиц, а въздухът ухаеше на смесица от ванилия и чисти кърпи.

Майка и говореше по телефона.

— Не, тя със сигурност ще спечели — промърмори тя. — Защо да не го резервираме още сега? — Тя млъкна, сякаш човекът от другия край на линията казваше нещо много важно. — Добре. Ще говорим пак утре. — Тя затвори телефона си.

Спенсър подръпна ревера на гълъбовосивото си сако „Армани“ — беше се облякла официално за вечерята, за да навлезе в ролята на номиниран за награда есенет. Запита се с кого ли говореше майка й. Може би планираше нещо невероятно за Спенсър, в случай, че спечели „Златната орхидея“. Някое превъзходно пътуване? Един ден като личен клиент на „Барнис“? Среща със семенния приятел, който работи в „Ню Йорк Таймс“? Спенсър бе умолявала родителите си да й позволят да работи в „Таймс“ като стажантка през лятото, но майка й не й позволи.

— Нервна ли си, Спенс? — Мелиса и Иън се появиха зад нея, като дърпаха еднакви карирани куфари на колелца. За жалост родителите на Спенсър бяха настояли Мелиса също да дойде на интервюто за морална подкрепа, а тя беше домъкнала и Иън. Мелиса вдигна една малка бутилчица с етикет „МАРТИНИ ЗА ВКЪЩИ!“

— Искаш ли една от тези? Мога да ти дам, ако се нуждаеш от нещо за успокоение.

— Добре съм — бързо отговори Спенсър. Присъствието на сестра й я караше да се чувства така, сякаш под сутиена й „Малиция“ пъплят хлебарки. Всеки път, когато Спенсър затваряше очи, си представяше как Мелиса започва да се върти притеснено, когато Уайлдън я пита къде са били двамата с Иън в нощта, когато Али изчезна, и отново чу гласа й: Човек трябва да е уникален, за да убие. А ти не си.

Мелиса замълча, като разклати малката бутилчица с мартини.

— Да, може би е по-добре да не пиеш. Може да забравиш същността на есето си.

— Това е самата истина — промърмори госпожа Хейстингс. Спенсър настръхна и им обърна гръб.

Стаята на Иън и Мелиса се намираше до тази на Спенсър и те се шмугнаха вътре, смеейки се. Когато майка й бръкна в чантата си, за да извади ключа на Спенсър, едно красиво момиче на нейната възраст мина край тях. Беше навело глава и гледаше една кремава картичка, която изглеждаше подозрително еднаква с поканата за закуска от комитета за връчването на „Златната орхидея“, която Спенсър бе пъхнала в своята голяма чанта от туид.

Непознатата забеляза, че Спенсър я гледа и устните й се разтвориха в блестяща усмивка.

— Здрасти! — приветливо каза тя. Имаше вид на водеща от СиЕнЕн: уравновесена, наперена, привлекателна. Спенсър отвори уста и езикът й тромаво се раздвижи вътре. Преди да успее да отговори, момичето сви рамене и отмести поглед.

Единствената чаша вино, която Спенсър бе изпила с позволението на родителите си, се разбълбука в стомаха й. Тя се обърна към майка си.

— За „Златната орхидея“ се състезават много наистина умни кандидати — прошепна Спенсър, след като момичето зави зад ъгъла. — Аз няма да спечеля.

— Глупости — сряза я госпожа Хейстингс. — Ще спечелиш. — Тя й подаде ключа за стаята. — Този е за теб. Взели сме ти апартамент. — С тези думи тя потупа Спенсър по ръката и продължи надолу по коридора към своята стая.

Спенсър прехапа устни, отключи вратата на апартамента си и светна лампата. Стаята миришеше на канела и нов килим, а грамадното й легло бе покрито с дузина възглавнички. Тя изпъна рамене и завлече куфара си до тъмния махагонов гардероб. Първо извади черното си сако „Армани“, което бе избрала за интервюто, и го сложи на закачалка вътре. Прибра късметлийските си розови сутиен и бикини „Улфърд“ в най-горното чекмедже на залепения до гардероба скрин. След като облече пижамата си, тя обиколи апартамента и се убеди, че всичките картини по стените висят водоравно, а огромните небесносини възглавници за спане са равномерно бухнали. Отиде в банята и подреди кърпите на рафтовете. На умивалника подреди душ-гел „Блис“, шампоан и балсам. Когато се върна в спалнята, започна безцелно да разлиства един брой на списанието „Тайм аут, Ню Йорк“. На корицата му се кипреше самоувереният Доналд Тръмп, застанал пред кулата Тръмп.

Спенсър направи няколко упражнения от йога, но това не я накара да се почувства по-добре. Накрая извади петте си учебника по икономика и копие от есето на Мелиса и разпиля всичко това върху леглото си. Ще спечелиш, звънна гласът на майка й в ухото й. След като цял час репетираше откъси от есето на Мелиса пред огледалото, Спенсър чу леко почукване по свързващата врата, която водеше към съседния апартамент. Тя се изправи объркана. Вратата водеше към стаята на Мелиса.

Почукването се повтори. Спенсър се свлече от леглото и се промъкна до вратата. Тя погледна към мобилния си телефон, но той беше тъмен.

— Кой е? — тихо извика Спенсър.

— Спенсър? — пресипнало се обади Иън. — Здрасти. Мисля, че стаите ни са свързани. Мога ли да вляза?

— Ами… — заекна Спенсър. Свързващата врата издаде няколко скърцащи звука и се отвори. Иън бе захвърлил официалната си риза и панталони в цвят каки и се бе преоблякъл в тениска и дънки. Спенсър сви пръсти, изплашена и развълнувана.

Иън огледа апартамента на Спенсър.

— В сравнение с нашата, твоята стая е направо огромна.

Спенсър сложи ръце зад гърба си, като се опитваше да сподави усмивката си. Може би за пръв път в живота си тя бе получила по-хубава стая от Мелиса. Иън погледна към учебниците, разпилени по леглото на Спенсър, след което ги отмести настрана и седна.

— Учиш, а?

— Ами да — отговори тя, залепена за масата, като се страхуваше да помръдне.

— Много лошо. Мислех си, че можем да се поразходим. Мелиса заспа, след като изпи един от онези бутилирани коктейли. Толкова малко й трябва — намигна той.

Отвън се чуваха клаксоните на такситата и примигваха неонови светлини. Изразът на лицето на Иън беше същият, какъвто Спенсър бе запомнила от онзи път, преди години, когато той стоеше до нея на алеята и се канеше да я целуне. Тя си наля чаша студена вода от каната на масата и отпи една голяма глътка, а в ума й се заформи една идея. Тя всъщност искаше да попита нещо Иън… за Мелиса, за Али, за липсващата част от спомените си и за опасното, забранено подозрение, което зрееше в съзнанието й от неделя насам.

Спенсър остави чашата на масата с разтуптяно сърце. Тя придърпа леко голямата си тениска с щампа на университета на Пенсилвания така, че да открие едното й рамо.

— Знам нещо тайно за теб — промърмори тя.

— За мен? — Иън мушна палец в гърдите си. — Какво е то?

Спенсър избута настрани част от книгите си и седна до Иън. Когато вдъхна аромата на папая и ананас от неговия балсам за лице „Кийл“ — Спенсър познаваше всички продукти от поредицата козметика за лице на „Кийл“ и ги обожаваше — усети как главата й се замайва.

— Знам, че ти и едно русо момиче сте били много повече от приятели.

Иън мързеливо се усмихна.

— И това малко русо момиче може би… си ти?

— Не… — Спенсър сви устни. — Али.

Иън изкриви уста.

— С Али излизахме веднъж или два пъти, това е. — Той докосна голите колене на Спенсър. Тя усети как по гърба й пробягват тръпки. — Повече ми хареса да целувам теб.

Спенсър се облегна назад, смутена. През онази последна нощ Али бе казала на Спенсър, че тя и Иън са заедно, и че Иън е целунал Спенсър само защото Али го е накарала. Защо тогава Иън непрекъснато флиртуваше със Спенсър?

— Сестра ми знаеше ли, че си се хванал с Али?

Иън се изсмя подигравателно.

— Разбира се, че не. Много добре знаеш колко е ревнива.

Спенсър погледна през прозореца към „Лексингтън авеню“ и преброи десет поредни жълти таксита.

— Наистина ли двамата с Мелиса сте били заедно през цялата нощ, когато Али изчезна?

Иън се облегна назад на лакти, като престорено въздъхна.

— Ама вие, момичетата Хейстингс, сте голяма работа. Мелиса също говори за тая нощ. Мисля, че се притеснява онова ченге да не разбере, че сме пили алкохол, а ние бяхме непълнолетни. Но какво от това? Четири години минаха оттогава. Сега никой няма да ни арестува за това.

— Тя е била… нервна? — прошепна Спенсър с широко отворени очи.

Иън я погледна съблазнително.

— Защо поне за миг не забравиш за тези роузуудски истории? — Той отметна кичура коса от лицето на Спенсър. — Нека се позабавляваме.

Желанието я изпълни. Лицето на Иън се приближи към нейното, като скри изгледа към сградите от другата страна на улицата. Ръката му обгърна коляното й.

— Не трябва да правим това — прошепна тя. — Не е редно.

— Разбира се, че е — прошепна Иън в отговор.

Изведнъж по вратата се чу ново почукване.

— Спенсър? — Гласът на Мелиса беше пресипнал. — Там ли си?

Спенсър скочи от леглото, нахлу обувките си и се приближи до вратата.

— Д-да.

— Знаеш ли къде е отишъл Иън? — попита сестра й.

Щом чу, че Мелиса натиска дръжката на междинната врата, Спенсър панически започна да ръкомаха към Иън, сочейки към входната врата. Той скочи от леглото, приглади дрехите си и се измъкна от стаята точно в мига, когато Мелиса отвори вратата.

Сестра й беше вдигнала черната си маска за очи на челото си и бе облякла раирана пижама „Кейт Спенс“ Тя леко повдигна нос към въздуха, сякаш надушваше балсама за лице на Иън.

— Защо твоята стая е толкова по-голяма от моята? — най-накрая попита Мелиса.

И двете чуха механичното изщракване на картата на Иън, с която той отключваше вратата на тяхната стая. Мелиса се обърна и развя коса.

— О, ето те и теб. Къде беше?

— До машината за десертни блокчета — каза Иън с меден гласец. Мелиса затвори междинната врата, без дори да се сбогува.

Спенсър се тръшна на леглото. „На косъм бяхме“ — тя въздъхна силно, въпреки че се надяваше Мелиса и Иън да не я чуят.