Познай кой се върна

35. Преследването започва

Тъй като Хана пристигна на партито с лимузина, а Емили беше докарана от майка си, единственото превозно средство, което им оставаше, беше своенравното субару на Ариа. Тя ги поведе към паркинга, като потракваше по паважа с токчетата на зелените си кадифени чехли. Отключи ръчно вратата и се настани на шофьорското място. Хана седна на предната седалка, а Емили избута настрана всички учебници на Ариа, празни чаши от кафе, дрехи, кълбета прежда и чифт ботуши с високи токчета, и се настани отзад. Ариа бе нагласила мобилния си телефон между брадичката и рамото си — беше набрала номера на Уайлдън, за да разбере дали Спенсър и Мона вече са се появили в полицейското управление. Но тъй като и след осмото позвъняване никой не вдигна, тя затвори.

— Уайлдън не е на бюрото си — каза тя. — Освен това не се обажда на мобилния си телефон. — Те замълчаха за момент, всяка потънала в мислите си. Как е възможно Мона да е А., мислеше си Ариа. Как е възможно Мона да знае толкова неща за нас? Ариа си припомни всичко, което Мона й беше причинила — заплаши я с куклата на Злата кралица, изпрати на Шон снимките, заради които Езра беше арестуван, изпрати на Ила писмото, което разби семейството й. Мона беше блъснала Хана с кола, бе разнесла из цялото училище тайната на Емили и ги беше накарала да мислят, че Спенсър е убила Али. Мона имаше пръст и в смъртта на Тоби Кавана… а може би и в смъртта на Али.

Хана се взираше право напред, очите й бяха широко отворени и не мигаха, сякаш беше обладана от дух. Ариа докосна ръката й.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим?

Хана кимна колебливо.

— Да. — Лицето й беше пребледняло, а устните й изглеждаха пресъхнали.

— Смяташ ли, че направихме добре, като изпратихме есемесите на Спенсър? — попита Емили и провери телефона си за милионен път. — Тя още не ми е отговорила.

— Може би вече са в полицията — отговори Ариа, като се опитваше да запази спокойствие. — Може би Спенсър е изключила телефона си. Може би точно затова Уайлдън не ни отговаря.

Ариа погледна към Хана. На бузата й блестеше една голяма сълза, която се стичаше край белезите и шевовете й.

— Аз ще съм виновна, ако Спенсър пострада — прошепна Хана. — Трябваше да си спомня по-рано.

— Вината изобщо не е твоя — натърти Ариа. — Човек не може да контролира спомените си. — Тя сложи ръка на рамото на Хана, но Хана я отблъсна настрани и покри лицето си с ръце. Ариа нямаше представа как да я утеши. Какво ли беше усещането, когато осъзнаеш, че най-добрият ти приятел всъщност е най-големия ти враг? Най-добрата приятелка на Хана се беше опитала да я убие!

Внезапно Емили също ахна.

— Онази снимка — прошепна тя.

— Коя снимка? — попита Ариа, като запали колата и излетя от паркинга.

— Онази… която Спенсър ни показа, с Али и Иън. Онази с надписа? Знаех си, че съм я виждала преди. Сега вече се сещам къде. — Емили се изсмя невярващо. — Преди няколко дни бях в залата, където се подготвя годишникът. Там имаше снимки на онова, което хората носят в чантите си. Там я видях. — Тя вдигна поглед към останалите. — В чантата на Мона. Но всъщност видях само ръката на Али. Розовият ръкав беше леко разръфан.

Полицейското управление се намираше само на километър и половина от тях, точно до „Хутърс“. Невероятно, но Майк и Ариа бяха там само преди няколко часа. Когато паркираха и трите се наведоха напред.

— По дяволите! — На паркинга имаше осем полицейски коли и това бе всичко. — Не са тук!

— Успокойте се. — Ариа изключи фаровете на колата. Трите изскочиха бързо навън и хукнаха към входа на полицейското. Флуоресцентното осветление в коридора беше ярко и зеленикаво. Няколко ченгета се спряха и ги зяпнаха с отворени уста. Малките зелени пейки в чакалнята бях празни, с изключение на няколкото разпръснати брошури, в които се обясняваше какво трябва да направи човек, когато разбере, че автомобилът му е станал обект на кражба.

Уайлдън се появи иззад ъгъла с телефон в едната ръка и чаша с кафе в другата. Когато видя Хана и Емили, облечени в официалните си рокли и с маски в ръце, и Ариа, все още с училищната си униформа и с голяма цицина на главата, той ги погледна объркано.

— Здрасти, момичета — произнесе бавно той. — Какво става?

— Трябва да ни помогнеш — каза Ариа. — Спенсър е в беда.

Уайлдън пристъпи напред и с жест ги покани да седнат на пейките.

— Как така?

— Онези есемеси, които получаваме — обясни Ариа. — Същите, за които ти разказах днес. Знаем кой ги изпраща.

Уайлдън се изправи разтревожено.

— Така ли?

— Мона Вандерваал — каза Хана и гласът й премина в хленч. — Спомних си го. По дяволите, тя е най-добрата ми приятелка.

— Мона… Вандерваал? — Очите на Уайлдън скачаха от едното момиче към другото. — Момичето, което планира партито ти?

— Спенсър Хейстингс сега е в нейната кола — каза Емили. — Трябваше да дойдат тук — Спенсър искаше да ви каже нещо. Но след това аз й изпратих есемес, предупредих я за Мона… и сега не знаем къде са. Телефонът на Спенсър е изключен.

— Опитахте ли се да се свържете с Мона? — попита Уайлдън.

Хана заби поглед в покрития с балатум под. В предварителния арест иззвъня телефон, след това още един.

— Аз й звъннах. Тя също не вдига.

Внезапно телефонът на Уайлдън светна в ръката му. Ариа зърна номера, който се изписа на екрана.

— Това е Спенсър! — извика тя.

Уайлдън го включи, но не каза нищо. Натисна бутона за включване на говорителите след това погледна момичетата и сложи пръст на устните си.

— Ш-ш-т, помръдна той с устни.

Ариа и старите й най-добри приятелки се скупчиха около телефона, първоначално не се чуваше нищо. След това чуха гласа на Спенсър. Той звучеше доста отдалечено.

— Винаги съм смятала, че „Суедсфърт роуд“ е много красив — каза тя. — Толкова много дървета, особено в тази изолирана част на града.

Ариа и Емили се спогледаха объркано. В този миг Ариа разбра — беше виждала това в едно телевизионно предаване, което бяха гледали заедно с брат си. Мона сигурно беше разбрала, че знаят — и Спенсър бе успяла тайно да се обади на Уайлдън, за да му даде указания накъде я води Мона.

— Така… Защо завиваме по „Брейнард роуд“? — попита Спенсър със силен и ясен глас. — Това не е пътят за полицейското управление.

— Ох, Спенсър — чу се гласът на Мона.

Уайлдън отвори бележника си и записа Брейнард роуд. Край тях се бяха струпали още няколко ченгета. Емили тихо им обясни какво става и един от полицаите донесе голяма сгъната карта на Роузууд, като загради пресечката на „Суедсфърт“ и „Брейнард“ с жълт флумастер.

— Към потока ли отиваме? — звънна пак гласът на Спенсър.

— Може би — пропя Мона.

Очите на Ариа се разшириха. Потокът Морел си беше направо пълноводна река.

— Обичам този поток — каза Спенсър на висок глас.

След това се чу ахване и писък. Чуха се няколко тупвания, свистене на гуми, дисонантните тонове на натиснати едновременно бутони на телефона… и после нищо. Телефонът на Уайлдън примигна. Сигналът е изгубен.

Ариа погледна към останалите. Хана беше заровила лице в ръцете си. Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Уайлдън се изправи, пъхна телефона в калъфката му и измъкна от джоба си ключове за кола.

— Ще проверим всички улици, които водят до потока. — Той махна към едно високо плещесто ченге, което седеше зад бюрото си. — Виж дали ще можеш да проследиш това обаждане. — След това се обърна и тръгна към колата си.

— Почакай — изтича Ариа след него. Уайлдън се обърна. — Ние идваме с теб.

Раменете му се отпуснаха.

— Това не е…

— Ние идваме с теб — каза Хана със стоманени нотки в гласа, като застана до Ариа.

Уайлдън повдигна едното си рамо и въздъхна. После махна с ръка към задната седалка на полицейската кола.

— Хубаво. Сядайте отзад.