Познай кой се върна

6 Емили е просто една сладка, невинна девойка

— Хайде де! — настоя Аби, докато дърпаше Емили след себе си през двора. Слънцето се скриваше зад равния хоризонт на Айова и всякакви дългокраки буболечки излизаха наяве, готови за игра. Очевидно Емили, Аби и двамата по-големи братовчеди на Емили, Мат и Джон, също излизаха за игра.

Четиримата спряха на края на пътя. Мат и Джон бяха съблекли обикновените бели тениски и бяха навлекли торбести дънки и тениски с бирени щампи. Аби придърпа нагоре впитото си бюстие и провери червилото си в малко огледалце. Емили бе облечена със същите дънки и тениска, с които беше пристигнала, и се чувстваше безлична и парцалива — както, всъщност, обикновено се чувстваше и в Роузууд.

Емили погледна през рамо към къщата. Всичките й лампи бяха угасени, но кучетата продължаваха да обикалят като луди из двора, а лошата коза все още стоеше завързана с верига към оградата, подрънквайки от време на време звънчето на шията си. Истинско чудо бе, че Хелене и Алън не бяха окачили звънчета и на вратовете на децата си.

— Сигурни ли сте, че това е добра идея? — попита тя на глас.

— Всичко е наред — отговори Аби, като разклати големите халки на ушите си. — Мама и татко си лягат точно в осем, като по часовник. Така става, като се събуждаш в четири сутринта.

— От един месец излизаме така и нито веднъж не са ни хващали — увери я Мат.

Внезапно на хоризонта се появи един сребрист пикап, обгърнат от облаци прах. Намали и спря пред тях. От него се разнасяше силна миризма на ментови цигари и някаква хип-хоп песен, която Емили не можа да познае. Тъмнокосо момче, което приличаше на Ноъл Кан, махна на братовчедите й, след което се усмихна на Емили.

— Така-а-а… Значи това е вашата братовчедка, а?

— Точно така — потвърди Аби. — Тя е от Пенсилвания. Емили, това е Дайсън.

— Скачайте вътре. — Дайсън потупа по седалката. Аби и Емили се настаниха отпред, а Джон и Мат се покатериха отзад в каросерията.

Докато се отдалечаваха по пътя, Емили погледна още веднъж към фермата, която изчезваше в далечината, и я обзе безпокойство.

— И така, какво те води във великолепния Адамс? — Дайсън чевръсто смени скоростите.

Емили погледна към Аби.

— Нашите ме пратиха тук.

— Изгонили са те от къщи?

— Абсолютно — прекъсна ги Аби. — Чух, че си истинска бунтарка. — Тя погледна към Дайсън. — Емили живее на ръба.

Емили сподави един кикот. Единственото бунтарско нещо, което беше направила пред Аби, беше, че отмъкна допълнително няколко шоколадови бисквитки за десерт. Тя се чудеше дали братовчедите й знаеха защо, всъщност, родителите й я бяха пратили тук в изгнание. Най-вероятно не — за тях думата лесбийка сигурно беше равносилна на ругатня.

След няколко минути поеха по един изровен път и стигнаха до огромен, боядисан в оранжев цвят силоз, след което паркираха на поляната до една кола, на чиято броня беше лепнат стикер с надпис „АЗ ИГРАЯ ЗА ХУТЪРС“. Двама бледолики дългуча изскочиха от един червен пикап и се поздравиха с две мускулести момчета с рошави коси, които слязоха от черен додж рам. Емили се подсмихна. Винаги бе смятала, че използването на определението „царевични кочани“ за живеещите в Айова е просто клише, но в този момент просто не можеше да се сети за друго по-точно определение.

Аби стисна ръката на Емили.

— Процентното съотношение между момчетата и момичетата тук е четири към едно — прошепна тя. — Така че със сигурност ще си намериш някой тази вечер. Аз винаги успявам.

Значи Аби не знаеше за Емили.

— О! Страхотно. — Тя се опита да се усмихне. Аби й намигна и скочи от пикапа. Емили тръгна след останалите към силоза. Във въздуха миришеше на парфюм „Клиник Хепи“, бира и суха трева. Когато влезе вътре, тя очакваше да види бали сено, някое друго домашно животно и, може би, някоя обикновена дървена стълба, която да води към спалнята на някое странно момиче, точно както в „Предизвестена смърт“. Вместо това силозът бе почистен и от тавана висяха коледни лампички. Край стените бяха наредени лилави плюшени диванчета — Емили зърна една диджейска маса в ъгъла и купчина огромни бирени бурета, струпани отзад.

Аби, която вече се беше снабдила с чаша, придърпа няколко момчета към Емили. Дори и да живееха в Роузууд, те щяха да са сред най-популярните в града — имаха бухнали коси, ъгловати лица и блестящи бели зъби.

— Брет, Тод, Хави… това е братовчедка ми Емили. Тя е от Пенсилвания.

— Здрасти — каза Емили, като се ръкуваше с момчетата.

— Пенсилвания. — Момчетата кимаха с разбиране, сякаш Аби беше казала, че Емили идва от Страната на дивия секс.

Аби се отдалечи с едно от момчетата, а Емили се запъти към буретата. Тя се нареди на опашката зад двама руси момче и момиче, които се бяха вкопчили един в друг. Диджеят беше надул Тимбаланд, който за момента бе най-популярният и в Роузууд. Всъщност хората в Айова не изглеждаха кой знае колко по-различни от тези в нейното училище. Всички момичета носеха дънкови поли и обувки с високи остри токчета, а момчетата обличаха торбести дънки и свръх големи суитчъри, и изглежда обичаха да експериментират с лицевото си окосмяване. Емили се зачуди дали всички те ходят на училище, или също се обучават вкъщи.

— Ти ли си новата?

Високо момиче с платиненоруса коса, облечено с раирана туника и тъмни дънки стоеше до нея. Тя имаше широките рамене и бойната стойка на професионална волейболистка, и носеше по четири обици на всяко ухо. Но в кръглото й лице, ясни сини очи и малки хубави устни имаше нещо много сладко и прямо. И за разлика от почти всички останали момичета в силоза, край нея нямаше момче, което да се опитва да се докопа до гърдите й.

— Ами да — отговори Емили. — Пристигнах днес.

— И си дошла от Пенсилвания, нали? — Момичето сложи ръце на хълбоците си и я изгледа изпитателно. — Била съм там веднъж. Ходихме до площад „Харвард“.

— Мисля, че имаш предвид Бостън, в Масачузетс — поправи я Емили. — „Харвард“ се намира там. В Пенсилвания е Филаделфия. Камбаната на свободата, Бен Франклин, такива неща.

— О!… — Лицето на момичето изведнъж увехна. — Значи не съм ходила в Пенсилвания. — Тя наведе глава към Емили. — И така. Ако беше бонбон, какъв вид щеше да си?

— Моля? — примигна Емили.

— Хайде де — смушка я момичето. — Аз щях да бъда „М&М“.

— Защо? — попита Емили.

Момичето сведе поглед съблазняващо.

— Защото ще се разтопя в устата ти, разбира се. — Отново я смушка. — Ами ти?

Емили сви рамене. Това беше най-странният въпрос, който бе получавала при запознаването си с някого, но някак си й хареса.

— Никога не съм се замисляла за това. Карамелен?

Момичето яростно тръсна глава.

— Не можеш да бъдеш карамелен бонбон. Той прилича на дълга курешка. Ти трябва да бъдеш нещо много по-секси от това.

Емили много бавно си пое дъх. Нима това момиче флиртуваше с нея?

— Ъ-ъ-ъ, мисля, че първо трябва да науча името ти, преди да започнем да си говорим за… секси бонбони.

Момичето протегна ръка.

— Аз съм Триста.

— Емили. — Докато се ръкуваха, Триста прокара палец по дланта на Емили. През цялото време не свали поглед от лицето й.

Може би това бе един от начините хората от Айова да си казват „здрасти“.

— Искаш ли бира? — избъбри Емили, като се извърна към буретата.

— Абсолютно — каза Триста. — Позволи ми, обаче, аз да ти налея, Пенсилвания. Сигурно нямаш представа как да работиш с помпичката. — Емили наблюдаваше отстрани, докато Триста напомпа дръжката няколко пъти и остави бирата да се излива в чашата й, без да се получи почти никаква пяна.

— Благодаря — каза Емили, като отпи от чашата си.

Триста наля бира и за себе си и отведе Емили далеч от опашката, към едно от диванчетата, наредени край стените на силоза.

— Значи семейството ти се е преместило тук?

— Ще остана при братовчедите си известно време. — Емили посочи с пръст към Аби, която танцуваше с едно високо русо момче, и към Мат и Джон, които пушеха цигари с една дребничка червенокоска, облечена с впит розов пуловер и тесни дънки.

— Дошла си на почивка? — попита Триста, пърхайки с мигли.

Емили не беше съвсем сигурна, но й се стори, че Триста се присламчва все по-близо към нея на дивана. Тя бе впрегнала всичките си сили, за да устои на порива да докосне краката на Триста, които се поклащаха на косъм от нейните.

— Не съвсем — избъбри тя. — Родителите ми ме изгониха от дома, защото не можех да живея според правилата им.

Триста се заигра с каишката на обувката си.

— Майка ми е същата. В момента си мисли, че съм на концерт, иначе въобще нямаше да ме пусне да изляза.

— Аз също лъжех нашите, когато трябваше да ходя на купони — каза Емили, като за миг се уплаши, че отново ще започне да плаче. Опита се да си представи какво се случва в момента у дома й. Семейството й сигурно се бе събрало пред телевизора след вечеря. Само майка й, баща й и Карълайн, щастливо разговарящи помежду си, доволни, че Емили, варварката, я няма.

Триста погледна към Емили със съчувствие, сякаш усети, че нещо не е наред.

— Хей, ето ти още един въпрос. Ако беше купон, какъв вид щеше да бъдеш?

— Купон с изненада — изтърси Емили. Напоследък животът й представляваше точно това — изненадите следваха една след друга.

— Това беше добре — усмихна се Триста. — Аз ще бъда купон с маски.

Те се усмихнаха една на друга. В сърцевидното лице на Триста и ококорените й сини очи имаше нещо, което караше Емили да се чувства много… сигурна. Триста се наведе напред, Емили също. За миг изглеждаше така, сякаш ще се целунат, но след това Триста се наклони надолу и затегна каишката на обувката си.

— Защо всъщност те изпратиха тук? — попита Триста, като се облегна назад.

Емили отпи една голяма глътка бира.

— Защото ме хванаха да целувам едно момиче — изтърси тя.

Когато Триста се облегна назад с ококорени очи, Емили помисли, че е направила ужасна грешка. Може би Триста просто се държеше приятелски по начин, типичен за Средния запад, който Емили бе разтълкувала погрешно. Но изведнъж Триста се усмихна свенливо. Тя приближи устни до ухото на Емили.

— Сега вече съм сигурна, че не можеш да бъдеш карамелен бонбон. Ако зависеше от мен, ти щеше да бъдеш лют ментов червен бонбон във формата на сърце.

Сърцето на Емили подскочи няколко пъти. Триста се изправи и й подаде ръка. Емили я пое, и без да каже нито дума, Триста я поведе към дансинга и започна съблазнително да танцува. Скоро бавното парче бе сменено от по-бърза песен, Триста изписка и започна да скача наоколо така, сякаш се намираше върху трамплин. Енергията й бе заразителна, Емили се чувстваше така, сякаш с Триста може да се държи всякак — без непрекъснато да се сдържа и да внимава, както смяташе, че трябва да се държи, когато е с Мая.

Мая. Емили спря, вдишвайки с усилие вонящия влажен въздух. Предишната нощ двете с Мая си бяха казали, че се обичат. Още ли бяха заедно сега, когато Емили най-вероятно завинаги бе запратена тук, сред всичката тази царевица и кравешка тор? Това считаше ли се за изневяра? Означаваше ли нещо фактът, че до този миг Емили изобщо не се беше сещала за нея?

Мобилният телефон на Триста иззвъня. Тя се отдалечи от дансинга и го извади от джоба си.

— Глупавата ми майка ми праща есемес за стотен път тази вечер — надвика тя музиката, поклащайки глава.

Емили усети разтърсващ шок — може би тя също непрекъснато получава есемеси. Изглежда А. винаги знаеше кога в главата й се въртят безсрамни мисли. Само че нейният мобилен телефон… беше в буркана за глоби.

Емили едва успя да се засмее. Телефонът й беше в буркана за глоби. Тя беше на купон в Айова, на хиляди мили от Роузууд. Освен ако А. не притежаваше свръхестествени способности, нямаше друг начин да разбере какво прави Емили тук.

Изведнъж животът в Айова вече не й се струваше чак толкова лош. Никак даже.