Познай кой се върна

21. Как бихте разрешили проблем като този на Емили

В четвъртък вечерта, след като си тръгна от Хана, Емили си пробиваше път сред натоварените с пазарски чанти и ухаещи на скъпи парфюми клиенти в мола „Кинг Джеймс“. Трябваше да се срещне с родителите си в „Ах, този Джаз!“, тематичен ресторант в стил бродуейски мюзикъл, който се намираше до „Нордстрьом“. Когато Емили беше малка, това бе любимият й ресторант, сигурно родителите й мислеха, че все още е. Заведението не се беше променило, с фалшивата си бродуейска фасада, гигантска статуя на Фантома от операта до подиума на домакинята и снимки на звезди от Бродуей по стените.

Емили пристигна там първа и седна на едно столче до дългия, покрит с гранатови плочки бар. Известно време се взираше в колекцията от Малки русалки в големия стъклен шкаф до подиума на управителката. Когато беше малка, Емили си мечтаеше да си смени мястото с принцесата русалка Ариел — Ариел можеше да вземе човешките крака на Емили, а Емили щеше да вземе перките на Ариел. Тя непрекъснато караше приятелките си да гледат филмчето, докато накрая Али не й каза, че е много детско и е време да спре.

Погледът й бе привлечен от един познат образ на екрана на телевизора, който висеше над бара. На преден план показваха една руса надарена репортерка, а в ъгъла се мъдреше снимка на Али от седми клас.

На екрана се появи грандиозна, обрасла с бръшлян къща, а под нея надпис НЮ ХЕЙВЪН, КЪНЕКТИКЪТ. Друга руса репортерка вървеше след група студенти.

— Джейсън! — извика тя. — Смяташ ли, че полицията прави достатъчно, за да открие убиеца на сестра ти?

— Дали това е сплотило семейството ви още повече? — извика някой друг.

Едно момче с бейзболна шапка се обърна назад. Очите на Емили се разшириха — тя беше виждала Джейсън Дилорентис само два пъти след изчезването на Али. Очите му бяха студени и безмилостни, а ъглите на устата му бяха увиснали надолу.

— Не говоря често със семейството си — каза Джейсън. — Те са твърде объркани.

Емили ритна стола си. Семейството на Али… объркано? В очите на Емили семейство Дилорентис беше идеално. Бащата на Али имаше добра работа, но имаше време да се прибира у дома през уикендите и да прави барбекю на децата си. Госпожа Дилорентис водеше Али, Емили и останалите на пазар и им приготвяше страхотни курабийки. Къщата им бе безупречно чиста и всеки път, когато Емили вечеряше у тях, на масата винаги имаше много смях.

Емили се сети за спомена на Хана от деня преди Али да изчезне. След като излязоха на задната веранда, Емили се извини и отиде в тоалетната. Докато минаваше край кухнята и закачи с полата си Шарлът, хималайската котка на Али, тя чу Джейсън да говори с някого на стълбите. Гласът му звучеше ядосано.

— По-добре се откажи — изсъска Джейсън. — Знаеш колко много се ядосват на това.

— На никого няма да навредя — прошепна друг глас в отговор.

Емили се притисна към стената в коридора, объркана. Вторият глас приличаше малко на гласа на Али.

— Просто се опитвам да ти помогна — продължи Джейсън, като звучеше все по-възбудено.

Точно тогава госпожа Дилорентис влезе през входната врата и се втурна към умивалника в кухнята, за да си измие ръцете.

— О, здравей, Емили — пропя тя. Емили се отмести от стълбите. После чу как някой се изкачва към втория етаж.

Емили отново се взря в екрана на телевизора. Водещата на новините сега предупреждаваше членовете на роузуудския кънтри клуб да внимават, защото роузуудският воайор е бил забелязан да обикаля около сградата на клуба. Гърлото на Емили пресъхна. Колко лесно бе да се направи паралел между роузуудския воайор и А… и кънтри клуба? Купонът на Хана щеше да бъде там. Емили внимаваше много да не задава никакви въпроси на Хана след последното съобщение от А., но продължаваше да се чуди дали не трябваше да отидат в полицията — нещата бяха стигнали твърде далеч. Ами ако А. не само беше блъснал Хана, ами беше убил и Али, както бе предположила Ариа оня ден? Но може би Мона беше права: А. беше някъде наблизо и следеше всяко тяхно движение. А. щеше да разбере, ако кажат на полицията.

Сякаш в резултат на тези размисли телефонът й се раззвъня. Емили подскочи, като едва не падна от стола си. Тя имаше ново съобщение, но слава богу, то беше от Триста. Отново.

Емили си пожела Рита Морино да не пее „Америка“ толкова силно и тя да не седи толкова близо до снимката с актьорския състав на „Котки“ — всичките котарани й се усмихваха цинично, сякаш умираха от желание да си наточат ноктите в нея. Тя прокара пръсти по грапавите бутони на нокията си. Щеше да е много грубо от нейна страна да не отговори на есемесите, нали? Тя написа:

Почти веднага получи отговора на Триста.

„И аз бих искала — отговори Емили. — До скоро!“

Тя се запита какво ли смята да прави Триста през този уикенд — да отиде на поредното парти в силоза? Да се срещне с друго момиче?

— Емили? — Две леденостудени ръце я хванаха за раменете. Емили се завъртя и изпусна телефона си на пода. Зад нея стоеше Мая. Майката и бащата на Емили, сестра й Карълайн и приятелят й Тофър стояха зад Мая. Всички бяха ухилени до ушите.

— Изненада! — извика Мая. — Майка ти ми се обади днес следобед, за да ме попита дали съм свободна за вечеря!

— О-о-о… — заекна Емили. — Това е… страхотно. — Тя вдигна телефона си от пода и закри екрана му с ръка, сякаш Мая можеше да види какво е написала Емили. Чувстваше се така, сякаш към нея са насочени няколко прожектора. Погледна към родителите си, които стояха до голямата снимка на героите от „Клетниците“, които атакуваха барикадите. И двамата се усмихваха изнервено, държаха се така, както когато се запознаха с бившето гадже на Емили, Бен.

— Масата ни е готова — обяви майката й. Мая хвана Емили за ръката и те тръгнаха след останалите. Всички се настаниха край огромната маса с пурпурна покривка. Един изключително женствен сервитьор — Емили можеше да се закълне, че си е сложил спирала на миглите — ги попита дали искат някакви коктейли.

— Толкова се радвам най-после да се запозная с вас, господин и госпожо Фийлдс — каза Мая щом сервитьорът се оттегли. Тя се усмихна на родителите на Емили, които седяха в другия край на масата.

Майката на Емили се усмихна в отговор.

— И аз се радвам да се запозная с теб.

Гласът й бе изпълнен с топлина. Бащата на Емили също се усмихна.

Мая посочи гривната на Карълайн.

— Толкова е красива. Сама ли я направи?

Карълайн се изчерви.

— Да. От „Направи си сам бижу“ III.

Червеникавокафявите очи на Мая се разшириха.

— И аз исках да се запиша в този курс, но нямам усет за цветовете. Всички камъни в тази гривна си подхождат толкова добре!

Карълайн сведе поглед към гравираната с позлата чиния.

— Не беше чак толкова трудно. — Емили можеше да почувства, че е силно поласкана. Продължиха да бъбрят за най-различни незначителни неща, за училище, за роузуудския воайор, за инцидента с Хана и за Калифорния — Карълайн поиска да разбере дали Мая познава някои от съучениците им, които са отишли да учат в „Станфорд“, където е приета да учи следващата година. Тофър се засмя на историята, която Мая разказа — за бившата й съседка в Сан Франциско, която имала осем дългоопашати папагала и карала Мая да ходи в дома й да се грижи за тях. Емили ги гледаше с раздразнение. Щом им е толкова лесно да харесат Мая, защо не го бяха направили по-рано? Какви бяха всичките онези приказки, че Емили трябва да стои далеч от Мая? Налагаше ли се да избяга от къщи, за да могат най-после да я приемат на сериозно?

— О, забравих да спомена — каза бащата на Емили, след като храната беше сервирана. — Направил съм резервация в Дък за Деня на благодарността.

— О, чудесно! — Госпожа Фийлдс грейна. — В същата къща ли?

— Съвсем същата. — Господин Фийлдс бодна едно мъничко морковче.

— Къде се намира Дък? — попита Мая.

Емили гребна с вилицата си от картофеното пюре.

— Това е един малък крайбрежен град на едно от островчетата в Северна Каролина. Винаги резервираме там къща за Деня на благодарността. Водата все още е топла и става за плуване.

— Може би Мая ще се съгласи да дойде с нас — подхвърли госпожа Фийлдс, като превзето попи устните си със салфетка. — Все пак ти винаги водиш по някоя приятелка.

Емили зяпна от изненада. Всъщност тя винаги беше водила приятел — миналата година бе завела Бей. Карълайн беше завела Тофър.

Мая притисна ръка към гърдите си.

— Ами… да! Звучи ми страхотно!

На Емили изведнъж й се стори, че фалшивите декоративни стени на ресторанта се приближават към нея и я притискат. Тя разкопча яката на ризата си и се изправи. Без да си прави труда да обясни, тя тръгна покрай групичката сервитьори и сервитьорки, облечени като героите от „Под наем“. Връхлетя в едната кабинка на тоалетната, облегна се на облицованата с плочки стена и затвори очи.

Външната врата на тоалетната се отвори. Под вратата на кабинката Емили забеляза тъпоносите обувки на Мая.

— Емили? — повика я нежно Мая.

Емили надникна през процепа на металната врата. Мая беше преметнала плетената си на една кука чанта през врата, а устните й бяха силно стиснати от притеснение.

— Добре ли си? — попита тя.

— Просто малко ми е лошо — заекна Емили, пусна водата, излезе и тръгна към мивката.

Стоеше гърбом към Мая, неподвижна и напрегната. Ако в този миг Мая я докоснеше, Емили беше повече от сигурна, че ще се взриви.

Мая протегна ръка, после отстъпи назад, сякаш усети настроението на Емили.

— Не е ли много мило, че родителите ти ме поканиха да дойда с теб в Дък? Ще бъде толкова забавно!

Емили изстиска голямо количество течен сапун в шепата си. Когато ходеха в Дък, Емили и Карълайн винаги прекарваха поне по три часа в океана всеки ден, сърфирайки по водата. След това гледаха анимационните филмови маратони по Картуун нетуърк, презареждаха и отново се връщаха във водата. Беше сигурна, че на Мая това нямаше да й допадне.

Емили се обърна с лице към нея.

— Това ми се струва толкова… странно. Миналата седмица нашите ме мразеха. А сега ме харесват. Опитват се отново да ме спечелят, изненадват ме с присъствието ти на вечерята, след това те канят на острова.

Мая се намръщи.

— И това не е добре?

— Ами да — изтърси Емили. — Или пък не. Разбира се, че не. — Нещата съвсем се объркаха. Тя се покашля и срещна очите на Мая в огледалото. — Мая, ако ти беше бонбон, какъв вид щеше да бъдеш?

Мая докосна кутията с кърпички за бърсане, която бе окачена точно в средата над плота с умивалниците.

— А?

— Ами според теб дали ще бъдеш „Майк и Айк“? Или „Лафи Тафи“? Или блокче „Сникърс“? Какво?

Мая впери поглед в нея.

— Ти да не си пияна?

Емили се загледа в отражението на Мая в огледалото. Кожата й с цвят на мед грееше. Покритите й с малинов блясък устни блестяха. Емили си беше паднала по Мая в мига, в който я зърна, и техните полагаха големи усилия да я приемат. Тогава какъв й беше проблемът? Защо всеки път, когато Емили се опитваше да си мисли за това как целува Мая, тя си представяше как целува Триста?

Мая се облегна на плота.

— Емили, мисля, че знам какво става тук.

Емили бързо отклони поглед, като се опита да не се изчервява.

— Не, не знаеш.

Погледът на Мая омекна.

— Става въпрос за приятелката ти Хана, нали? За катастрофата? Ти си била там, нали? Чух, че човекът, който я блъсна, я е следил.

Лененото портмоне на Емили се изплъзна от ръцете й и падна на земята.

— Къде чу това? — прошепна тя.

Мая отстъпи назад изненадана.

— Аз… Не знам. Не мога да си спомня? — Тя присви очи, объркана. — Можеш да разговаряш с мен, Ем. Можем да си казваме всичко, нали?

Минаха няколко минути, през които от тон колоните се лееше песен на Гершуин. Емили си мислеше за съобщението, което А. им бе изпратил, след като миналата седмица тя и трите й приятелки се бяха срещнали с полицай Уайлдън:

— Никой не е следил Хана — прошепна тя. — Това си беше катастрофа и точка.

Мая прокара ръце по керамичната мивка.

— Мисля да се върна на масата. Аз… Ще се видим там. — Тя тръгна бавно към изхода. Емили изчака входната врата да изскърца след нея.

Песента, която се лееше от тон колоните, премина в нещо от Аида. Емили седна пред голямото огледало, като се заигра с чантичката в скута си. Никой нищо не каза, помисли си тя. Освен нас никой друг не знае. И никой няма да каже на А.

Внезапно Емили забеляза една сгъната бележка, която се подаваше от отворената й чанта. Върху нея с големи червени букви беше написано ЕМИЛИ. Тя я извади и я разгъна. Това беше формуляр за членство в РИПЛАГ — Родители и приятели на лесбийки и гейове. Някой бе нанесъл информация за родителите на Емили. На края забеляза познатия неравен почерк.

Вратата на банята продължаваше да се полюлява напред-назад след излизането на Мая. Емили отново прочете бележката с треперещи ръце. Изведнъж познат аромат изпълни въздуха. Ухаеше на…

Емили се намръщи и отново подуши въздуха. Най-накрая поднесе бележката на А. към носа си. Когато вдъхна дълбоко, стомахът й се сви на камък. Емили би разпознала този аромат навсякъде. Това беше съблазнителното ухание на банановата дъвка на Мая.