Познай кой се върна

19. Любопитните биха искали да знаят

В четвъртък сутринта, когато Емили излизаше от съблекалнята на спортния салон, облечена в задължителните за „Роузууд дей“ бяла тениска, горнище на анцуг с качулка и тъмносини шорти, изведнъж се включи училищното радио.

— Здравейте, всички! — разнесе се един жизнерадостен, свръх ентусиазиран момчешки глас. — Говори Андрю Кембъл, президентът на класа. Просто искам да ви напомня, че купонът за добре дошла на Хана Мерин е утре вечер в роузуудския кънтри клуб! Моля, заповядайте и не забравяйте да си носите маска — това е парти с маски! Освен това искам всички да пожелаят успех на Спенсър Хейстингс — довечера тя заминава за Ню Йорк, където ще се проведе интервюто с финалистите за „Златната орхидея“! Успех, Спенсър!

Няколко момичета в съблекалнята изпъшкаха. В предаванията винаги имаше поне една обява, свързана със Спенсър. Но на Емили й се стори странно, че вчера в болницата, по време на посещението при Хана, Спенсър дори не спомена за това пътуване. Тя обикновено обичаше да парадира с постиженията си.

Емили мина покрай голямата, изрязана от картон, фигура на акулата — талисман на отбора по плуване, и влезе в салона. Посрещнаха я приветствени викове и ръкопляскане, сякаш бе влязла в зала, където се провежда собственото й парти с изненади.

— Нашето любимо момиче се завърна! — изрева Майк Монтгомъри, който стоеше под един баскетболен кош. Изглежда, че край него се бяха събрали всички първокурсници от смесения отбор на Емили.

— Значи ходиш на разни секс-почивки, а?

— Какво? — Емили се огледа наоколо. Майк говореше на висок глас.

— Нали се сещаш — сръчка я той, фините му черти бяха като огледален образ на Ариа. — До Тайланд, или където там си била. — На лицето му цъфна замечтана усмивка.

Емили сбърчи нос.

— Бях в Айова.

— О! — Майк изглеждаше объркан. — Ами в Айова също е яко. Там има много краварки, нали? — Той й намигна многозначително, сякаш наличието на краварки задължително означаваше порно.

Емили искаше да отвърне с нещо гадно, но само сви рамене. Беше сигурна, че Майк не се държи така от злоба. Останалите първокурсници я зяпаха така, сякаш беше Анджелина Джоли, а Майк бе проявил смелостта да й поиска имейла.

Господин Дражновски, учителят им по физическо, наду свирката си. Всички ученици седнаха на пода с кръстосани крака, наредени по отделения, което в общи линии означаваше, че са седнали в редици. Господин Дражновски застана пред тях и проведе загрявката, след което всички излязоха на тенис кортовете. Емили се пресегна да вземе една ракета „Уилсън“ от шкафа с екипировката и изведнъж чу някой да й подвиква отзад.

— Пс-с-с-т!

Мая стоеше до един кош с топки за фитнес, магически дискове за пилатес и друга екипировка, която пристрастените към упражненията девойки използват през междучасията.

— Здрасти! — извика тя, а лицето й грееше от удоволствие.

Емили колебливо се приближи към нея и я прегърна, като вдиша дълбоко познатия аромат на бананова дъвка.

— Какво правиш тук? — попита тихо тя.

— Избягах от часа по алгебра, за да те видя — прошепна Мая. В ръка държеше дървен пропуск, изрязан във формата на числото „пи“.

— Кога се върна? Какво се случи? За постоянно ли се прибра?

Емили се поколеба. Тя си беше дошла преди един ден, но вчера й беше толкова замаяно — първо посещението в болницата, после есемеса от А., после часовете, тренировката по плуване, времето, прекарано с родителите й, — че все още не беше намерила време да говори с Мая. Тя я беше мярнала в коридора предишния ден, но се скри в една празна стая и я изчака да отмине. Не можеше да обясни защо го направи. Не че искаше да се скрие от Мая или нещо такова.

— Не се прибрах чак толкова отдавна — най-накрая й отговори тя. — И освен това се надявам, че съм тук за постоянно.

Вратата към тенис кортовете се затръшна. Емили погледна с копнеж към изхода. Докато стигне до там, всичките в класа й вече щяха да са си избрали партньори за играта по тенис. Щеше да се наложи да играе с господин Дражновски, който същевременно водеше и часовете по обществено здраве, и докато удряха топките, той обичаше да изнася на учениците си лекции по предпазване от забременяване. Изведнъж Емили примигна учудено, сякаш току-що се бе събудила от сън. Какво й ставаше? Как можеше да мисли за часа по физическо, когато Мая беше тук?

Тя рязко се обърна към нея.

— Родителите ми се извъртяха на сто и осемдесет градуса. След като избягах от фермата на леля ми и чичо ми, те ужасно се притеснили, че нещо ми се е случило, и решили да ме приемат такава, каквато съм.

Очите на Мая се разшириха от изненада.

— Това е страхотно! — Тя хвана ръката на Емили. — А какво се случи при леля ти и чичо ти? Те зле ли се държаха с теб?

— Донякъде. — Емили затвори очи и си представи суровите лица на Алън и Хелене. След това си представи разговора с Триста на купона. Тя беше казала на Емили, че ако е танц, със сигурност щеше да бъде вирджински рил. Може би трябваше да признае на Мая какво бе правила с Триста… Но, всъщност, какво беше правила? Нищо особено. Най-добре да забрави всичко. — Това е дълга история.

— После трябва да ми разкажеш всичко, след като вече не се налага да се крием. — Мая подскочи от радост няколко пъти, след което погледна към огромния часовник на стената. — Май трябва да се връщам — прошепна тя. — Може ли да се срещнем довечера?

Емили се поколеба, осъзнавайки, че това е първият път, когато може да каже „да“, без да се притеснява, че прави нещо тайно от родителите си. След това изведнъж си спомни.

— Не мога. Ще вечерям с нашите.

Лицето на Мая повехна.

— Тогава утре? Можем да отидем на купона на Хана заедно.

— Р-разбира се — заекна Емили. — Ще бъде страхотно.

— О, и още нещо! Имам голяма изненада за теб. — Мая пристъпи от крак на крак. — Скот Чин, фотографът на училищния годишник? Той е в моя курс по история и ми каза, че двете с теб сме избрани за двойка на годината! Не е ли страхотно?

— Двойка на годината? — повтори Емили и усети как устата й пресъхва.

Мая улови Емили за ръцете и ги залюля напред-назад.

— Утре имаме фотосесия за годишника. Не е ли супер?

— Разбира се. — Емили хвана ръба на тениската си и стисна здраво.

Мая вирна глава.

— Наистина ли си добре? Не ми звучиш особено ентусиазирано.

— Не, напротив. Абсолютно. — Докато Емили си поемаше дъх, за да продължи, телефонът в джоба на горнището й завибрира. Тя подскочи и го измъкна с разтуптяно сърце. На екрана пишеше: Имате ново съобщение.

Когато натисна ПРОЧЕТИ и видя подписа, стомахът й се сви по друга причина. Тя затвори телефона, без да прочете съобщението.

— Нещо интересно ли пише? — попита Мая и Емили реши, че говори малко по-високо от обикновено.

— Не. — Тя прибра телефона в джоба си.

Мая прехвърли дървения пропуск в другата си ръка. Бързо целуна Емили по бузата, след което тръгна да излиза от салона, като потропваше с токчетата на високите си светлокафяви ботуши по дървения под. Когато сви зад ъгъла в коридора, Емили измъкна мобилния телефон от джоба си, пое си дълбоко дъх и отново погледна към екрана.

Климатикът в салона изтрака и се включи. Емили затвори телефона си и след кратка пауза го изключи напълно. Няколко години по-рано, точно преди Емили да целуне Али в старата къщичка на дървото в двора на семейство Дилорентис, тя й беше признала, че тайно се среща с едно по-голямо момче. Али така и не каза името му, едва сега Емили осъзна, че сигурно е имала предвид Иън Томас. Али бе сграбчила ръцете на Емили, изпълнена с шеметни емоции. „Винаги, когато се сетя за него, стомахът ми се преобръща така, сякаш съм се качила на скоростното влакче в увеселителния парк — призна тя. — Да си влюбен е най-прекрасното нещо на света.“

Емили дръпна ципа на горнището си чак до брадичката. Тя също си мислеше, че е влюбена, но това определено не я караше да се чувства така, сякаш се вози на влакчето в увеселителния парк. Повече й приличаше на обиколка из Къщата на смеха — с изненади зад всеки ъгъл и без никаква представа какво те чака след това.