Познай кой се върна

37. Око да види, ръка да пипне

Хана се намести до Ариа и Емили на задната седалка в колата на Уайлдън. Там обикновено сядаха заловените престъпници, не че в Роузууд ги имаше много. Тя едва виждаше Уайлдън през металната решетка, заварена за предната седалка, но по тона на гласа му, с който говореше по радиостанцията, усети, че той е също толкова разтревожен и напрегнат, колкото и тя.

— Някой намерил ли е вече нещо? — попита той по своето уоки-токи. Бяха спрели пред един знак „стоп“, докато Уайлдън реши в каква посока да поеме. Току-що бяха обиколили устието на потока Морел, но бяха открили само две хлапета от общинското училище, които лежаха на тревата, дрогирани до уши. Никъде нямаше и следа от хамъра на Мона.

— Нищо — чу се глас от радиостанцията.

Ариа хвана Хана за ръката и силно я стисна. Емили тихо хълцаше, притиснала лице към яката си.

— Може би е имала предвид друг поток — предположи Хана. — Може би е искала да каже потока Марвин. — И докато произнасяше тези думи, тя се надяваше, че Спенсър и Мона просто се разхождат някъде и разговарят. Може би Хана не беше разбрала правилно, може би Мона не беше А.

По радиостанцията се чу друг глас.

— Получихме обаждане за безредици край каменоломната „Плаващия мъж“.

Хана заби нокти в ръката на Ариа. Емили ахна.

— Тръгвам — каза Уайлдън.

— Каменоломната… „Плаващия мъж“? — повтори Хана. Но там се бяха случвали само хубави неща — скоро след тяхното преобразяване, Мона и Хана бяха срещнали там едни момчета от академията „Дръри“. Бяха им изнесли модно представяне на бански костюми край скалите, което потвърди мнението им, че е много по-интересно да съблазняваш момчетата, отколкото да се сприятеляваш с тях. Точно след това бяха написали на покрива на гаража на Мона ХМ+МВ=НДП, като се заклеха, че ще останат най-добри приятелки завинаги.

Нима всичко това беше лъжа? Нима Мона го беше планирала от самото начало? Нима Мона беше очаквала да настъпи денят, в който да блъсне Хана с колата си? Хана изпита непреодолимо желание да помоли Уайлдън да спре, за да излезе и да повърне.

Когато стигнаха до входа на каменоломната, яркожълтият хамър на Мона блесна като крайбрежен маяк. Хана хвана дръжката на вратата, въпреки че колата още се движеше. Вратата се отвори и тя падна на тревата. Изправи се и хукна към хамъра, като кълчеше глезени по неравния чакъл.

— Хана, недей! — извика Уайлдън. — Не е безопасно!

Хана чу как Уайлдън спира колата, после чу затръшването на вратите. Падналите листа зашумяха под бягащи крака. Щом стигна колата, тя забеляза нечие тяло, свито на кълбо, до предната лява гума. Хана зърна кичур руса коса и сърцето и подскочи. Мона.

Но се оказа Спенсър. По лицето й се стичаха кал и сълзи, а по ръцете й се забелязваха дълбоки рани. Копринената й рокля беше разкъсана и обувките й бяха изчезнали някъде.

— Хана! — произнесе Спенсър с дрезгав глас и протегна ръце към нея.

— Добре ли си? — ахна Хана, като коленичи и докосна рамото на Спенсър. То беше мокро и студено.

Спенсър едва успяваше да промълви по някоя дума, толкова силно хълцаше.

— Съжалявам, Хана. Ужасно съжалявам.

— Защо? — попита Хана, като стисна ръцете на Спенсър.

— Защото… — Спенсър кимна към ръба на каменоломната. — Мисля, че тя падна долу.

В този миг зад тях се чу сирена на линейката, последвана от полицейска кола. Спасителният екип и ченгетата заобиколиха Спенсър.

Хана безмълвно отстъпи назад, докато парамедиците започнаха да разпитват Спенсър дали може да се движи, къде я боли и какво се е случило.

— Мона ме заплаши — повтаряше непрекъснато Спенсър. — Започна да ме души. Аз се опитах да избягам, сборичкахме се. След това тя… — Спенсър отново махна към ръба на каменоломната.

Мона ме заплаши. Коленете на Хана омекнаха и тя се свлече на земята. Всичко беше истина.

Ченгетата тръгнаха да обикалят каменоломната с немски овчарки, фенерчета и пушки. Само след минута един от тях извика:

— Открихме нещо!

Хана скочи на крака и хукна към полицаите. Уайлдън, който се намираше наблизо, я дръпна.

— Хана — прошепна той в ухото й. — Недей. Не трябва.

— Но аз трябва да видя! — извика Хана.

Уайлдън я обгърна с ръце.

— Просто почакай тук, става ли? Остани с мен.

Хана наблюдаваше, докато полицейският екип изчезна зад ръба на каменоломната, надолу към плискащата се вода.

— Трябва ни носилка! — извика един от тях. Появиха се още парамедици, които носеха необходимото. Уайлдън продължи да гали Хана по косата, като се опитваше да скрие с тялото си случващото се от нея. Но Хана можеше да чува. Чу ги да казват, че Мона е заклещена между две скали. Изглежда, че вратът й бе прекършен. И трябва много, много внимателно да я извадят оттам. Чу ги как си подвикват окуражаващо, докато изваждат Мона, слагат я на носилката и я внасят в линейката. Когато минаха край тях, Хана зърна кичур от платиненорусата коса на Мона. Тя се отскубна от Уайлдън и се затича.

— Хана! — извика Уайлдън. — Не!

Но Хана не тичаше към линейката. Тя се скри зад хамъра на Мона, преви се на две и повърна. Избърса дланите си в тревата и се сви на кълбо. Вратата на линейката се затвори и двигателят изръмжа, но сирената не се включи. Хана се зачуди дали причината за това не е, че Мона е мъртва.

Тя продължи да плаче докато усети, че в тялото й не са останали повече сълзи. Цялата пресъхнала, тя се претърколи по гръб. Нещо квадратно и твърдо се притисна към хълбока й. Хана седна и го взе в ръка. Беше жълтеникаво кафяв кожен калъф за телефон, който не й беше познат. Поднесе го към очите си и го помириса. Ухаеше на „Жан Пату Джой“, който от години бе любимият парфюм на Мона.

Само че телефонът вътре не беше моделът сайдкик от ограничената серия „Шанел“, който Мона бе поискала баща й да й донесе от Япония, нито имаше инициалите МВ, избродирани с вградени кристали Сваровски на гърба. Това бе най-обикновено блекбъри, което не издаваше нищо.

Сърцето на Хана спря за миг щом тя осъзна какво означава този телефон. За да докаже, че Мона наистина им беше причинила всичките тези неща, трябваше само да го включи и да погледне. Ароматът на малиновите храсти в каменоломната погъделичка носа й и тя внезапно се върна три години по-рано, облякла бански в две части „Мисуни“, заедно с Мона в нейния цял бански „Калвин Клайн“. Бяха си направили игра — модно шоу — ако успееха само леко да заинтригуват момчетата от „Дръри“, значи двете губеха. Ако лигите им течаха като на гладни кучета, двете щяха се почерпят с по една спа процедура. По-късно Хана си избра процедура с жасмин и водорасли, а Мона избра жасмин, моркови и сусам.

Хана чу нечии стъпки да се приближават към нея. Тя притисна палеца си към празния, невинен екран на Мониното блекбъри, после го пусна в чантата си, изправи се и се запрепъва към другите. Около нея хората й говореха нещо, но тя чуваше само един глас, който пищеше в главата й.

— Мона е мъртва.