Познай кой се върна

16. Нова жертва

Същия следобед Спенсър чакаше Мона Вандерваал на верандата на роуззудския „Кънтри клуб“, за да започнат планирането на купона за добре дошла на Хана. Тя разсеяно разгръщаше страниците на есето по икономика, което бе номинирано за „Златна орхидея“. Когато го отмъкна от арсенала от стари гимназиални есета на Мелиса, Спенсър не разбираше и половината от него… и продължаваше да не разбира. Но тъй като съдиите на „Златната орхидея“ щяха да я подложат на разпит по време на петъчната закуска, тя реши да го назубри наизуст. Че колко трудно можеше да бъде? Тя непрекъснато запомняше цели странници с монолози за клуба по театрално майсторство. Освен това се надяваше, че това ще избие мислите за А. от главата й.

Тя затвори очи и изрецитира първите няколко параграфа без грешка. След това се замисли какво да облече за интервюто — определено трябва да е нещо на Калвин или Шанел, може би трябва да си сложи очила с академичен вид и изчистени рамки. Или дори да вземе статията, която беше публикувана във „Филаделфия сентинъл“, и да я остави да се подава леко от чантата й. Така интервюиращите щяха да я видят и да си помислят: Мили боже, тя вече се е появила на първата страница на голям вестник.

— Здрасти. — Мона стоеше над нея, облечена с красива масленозелена рокля и черни ботуши. Тя носеше свръхголяма тъмно лилава чанта, която бе преметнала на дясното си рамо, а в ръка държеше кутия с натурален сок. — Да не съм подранила?

— Не, тъкмо навреме идваш. — Спенсър махна тетрадките си от съседната пейка и прибра есето на Мелиса в чантата си. Протегна ръка към мобилния си телефон. Опита се да преодолее мазохистичното желание да го извади и отново да прочете съобщението на А.

След всичко, което се беше случило, след трите дни пълно мълчание, А. отново ги беше подгонил. Спенсър си умираше да разкаже на Уайлдън за това, но се ужасяваше при мисълта каква би била реакцията на А.

— Добре ли си? — Мона седна и се вгледа в Спенсър разтревожено.

— Разбира се. — Спенсър раздрънка сламката в празната кутия от диетична кола, като се опитваше да изхвърли А. от мислите си. Посочи с ръка към струпаните тетрадки. — В петък имам интервю за есето си. Ще се проведе в Ню Йорк. Така че направо се побърквам.

Мона се усмихна.

— Точно така, „Златната орхидея“, нали? Съобщиха го няколко пъти по училищното радио.

Спенсър наведе глава престорено срамежливо. Харесваше й да чува името си в сутрешните обяви, освен когато не се налагаше сама да ги чете — тогава изглеждаше просто като самохвалство. Тя изучаващо изгледа Мона. Това момиче беше свършило наистина фантастична работа при трансформирането си от смотанячка с тротинетка във великолепна примадона, но Спенсър така и не започна да я приема по друг начин, освен като едно от момичетата, които Али обичаше да дразни. Това може би беше първият път, когато разговаряше с нея очи в очи.

Мона вирна глава.

— Тази сутрин като тръгвах за училище видях сестра ти пред вашата къща. Тя ми каза, че снимката ти е в неделния брой на вестника.

— Мелиса ли ти го каза? — Очите на Спенсър се разшириха, тя почувства леко безпокойство. Спомни си израза на страх, който предния ден беше прелетял през лицето на Мелиса, когато Уайлдън я попита къде е била в нощта, когато Али изчезна. От какво се страхуваше Мелиса? Какво криеше Мелиса?

Мона примигна объркано.

— Да. Защо? Не е ли вярно?

Спенсър бавно поклати глава.

— Не, вярно е. Просто съм изненадана, че Мелиса е казала нещо хубаво за мен.

— Какво имаш предвид? — попита Мона.

— Не сме най-добрите приятелки. — Спенсър огледа крадешком верандата на клуба, изпълнена с ужасяващото чувство, че Мелиса е там и ги слуша. — Както и да е — каза тя. — А сега за купона. Говорих с управителя на клуба и те са готови за петък.

— Чудесно. — Мона измъкна едно тесте картички и ги плъзна по пейката. — Това са поканите, които измислих. Във формата на маска са, виждаш ли? Но отпред са полирани, така че като ги погледнеш, виждаш своето отражение.

Спенсър се огледа в своето леко неясно отражение върху поканата. Кожата й беше чиста и блестяща, и наскоро изрусените й кичури осветяваха лицето й.

Мона прегледа бележките си в малкото тефтерче марка „Гучи“.

— Освен това смятам, че Хана ще се почувства наистина специална, ако я внесем в стаята като принцеса. Мисля си за четири яки, голи до кръста момчета, които да я носят на пиедестал, покрит с балдахин. Или нещо такова. Уредих няколко модела да минат утре през нея, за да може сама да си ги избере.

— Страхотна идея! — Спенсър притисна към гърдите си своя бележник марка „Кейт Спейд“. — Хана има голям късмет, че си й приятелка.

Мона погледна унило към игрището за голф и тежко въздъхна.

— Като се има предвид как вървяха нещата между нас напоследък, истинско чудо е, че Хана не ме мрази.

— За какво говориш? — Спенсър беше чула нещо за това, че Мона и Хана се сбили на купона по случай рождения ден на Мона, но бе толкова заета и разсеяна, че всъщност не беше обърнала голямо внимание на слуховете.

Мона въздъхна и прибра един платиненорус кичур зад ухото си.

— Двете с Хана се бяхме скарали — призна тя. — Проблемът беше, че тя се държеше толкова странно. Преди вършехме всичко заедно, но внезапно тя започна да крие разни неща от мен, да проваля плановете, които правехме, да се държи така, сякаш ме мрази. — Очите на Мона се напълниха със сълзи.

Спенсър усети бучка в гърлото си. Знаеше точно как се чувства Мона. Преди да изчезне, Али бе постъпила по същия начин с нея.

— Тя прекарваше много време с вас, момичета, и това ме караше да ревнувам. — Мона очерта с показалец ръба на празния панер за хляб върху масата. — Честно да си кажа, когато в осми клас Хана поиска да станем приятелки, аз бях направо зашеметена. Тя беше част от кликата на Али, а вие, момичета, бяхте легенда. Винаги съм смятала, че нашето приятелство е твърде хубаво, за да е истина. Може би от време на време все още се чувствам така.

Спенсър я погледна. Невероятно колко приятелството между Хана и Мона си приличаше с това между Спенсър и Али — Спенсър също беше удивена, когато Али избра да я допусне във вътрешния си кръг.

— Хана се събираше с нас, защото имаме някои… проблеми — каза тя. — Сигурна съм, че предпочита да бъде с теб.

Мона прехапа устни.

— Държах се ужасно с нея. Мислех, че се опитва да ме зареже, затова просто… заех защитна позиция. Но когато колата я блъсна… и когато осъзнах, че може да умре… беше ужасно. От години Хана е най-добрата ми приятелка. — Тя зарови лице в ръцете си. — Просто искам да забравя за всичко това. Искам нещата отново да бъдат нормални.

Висулките по гривната от „Тифани“ на Мона красиво подрънкваха. Устата й се сви така, сякаш щеше всеки момент да заплаче. Спенсър внезапно почувства вина за начина, по който дразнеха Мона. Али й се подиграваше за вампирския тен, дори за височината й — тя винаги казваше, че Мона е толкова дребна, че може да бъде смятана на женската версия на Мини Аз „Остин Пауърс“. Освен това Али твърдеше, че Мона има целулит на корема — била я видяла да се преоблича в съблекалнята и било толкова грозно, че едва не повърнала. Спенсър не й повярва, затова веднъж, когато Али остана да спи у тях, двете се промъкнаха до къщата на Мона, която се намираше малко по-надолу по улицата и започнаха да я наблюдават, докато тя танцуваше в стаята си на музиката от VH1.

— Надявам се ризата й да се разтвори — прошепна Али. — Така ще я видиш в цялата й грозота.

Но ризата на Мона не се разтвори. Тя продължи да танцува лудо, точно както Спенсър танцуваше, когато мислеше, че никой не я гледа. Тогава Али почука по прозореца. Лицето на Мона пламна и тя избяга от стаята.

— Сигурна съм, че всичко между теб и Хана ще се оправи — каза нежно Спенсър, като докосна Мона по слабата ръка. — Последното нещо, което трябва да правиш, е да се обвиняваш за всичко.

— И аз се надявам, че ще стане така. — Мона се усмихна измъчено на Спенсър. — Благодаря ти, че ме изслуша.

Сервитьорката ги прекъсна, като постави на масата кожена папчица със сметката на Спенсър. Тя я отвори и записа двете си диетични коли на сметката на баща си. Беше изненадана да види, че часовникът й показва почти пет часа. Изправи се, усещайки лека тъга, че трябва да прекъсне разговора. Кога за последен път бе разговаряла с някого за нещо истинско?

— Закъснявам за репетиция — каза тя и тежко въздъхна.

Мона я погледна за миг и след това хвърли един поглед към другия край на верандата.

— А може би няма да ти се иска да тръгваш още. — Тя кимна към плъзгащите се врати, лицето й бе възвърнало цвета си. — Онова момче там току-що те огледа.

Спенсър хвърли поглед през рамо. Две момчета на колежанска възраст, облечени в поло-блузи, седяха на масата в ъгъла, като се помайваха върху чаши с джин „Бомбай“ и кола.

— Кой от двамата? — промърмори тя.

— Господин Моделът на Хюго Бос. — Мона посочи към тъмнокосото момче с изсечена челюст. На лицето й се появи хитро изражение. — Искаш ли да го накараш да изгуби ума и дума?

— Как? — попита Спенсър.

— Завърти се и си вдигни полата — прошепна Мона, като кимна към полата на Спенсър.

Спенсър престорено покри скута си.

— Ще ни изхвърлят оттук!

— Не, няма — ухили се Мона. — На бас, че това ще прогони стреса, който си натрупала покрай „Златната орхидея“. Ще ти подейства като мигновен масаж.

Спенсър се замисли за миг.

— Ще го направя, ако и ти го направиш.

Мона кимна и се изправи.

— На три.

Спенсър също стана. Мона се прокашля, за да привлече вниманието им. Главите на момчетата се завъртяха към тях.

— Едно… две… — започна да брои Мона.

— Три! — извика Спенсър. Те бързо се врътнаха и вдишаха поли. Спенсър разкри чифт зелени момчешки копринени боксерки, а Мона показа секси дантелени черни гащички — една смотанячка с тротинетка определено не би облякла нещо такова. Двете задържаха полите си вдигнати само за миг, но това беше достатъчно. Тъмнокосото момче в ъгъла се задави с питието си. Моделът на Хюго Бос изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Спенсър и Мона пуснаха полите си и изтичаха навън, заливайки се в смях.

— По дяволите! — изкиска се Мона, като дишаше учестено. — Страхотно беше!

Сърцето на Спенсър продължаваше да блъска в гърдите й. А двете момчета продължаваха да ги зяпат с отворени уста.

— Мислиш ли, че някой друг ни видя? — прошепна тя.

— На кого му пука? И без това нямаше да ни изхвърлят оттам.

Спенсър се изчерви при мисълта, че Мона я смята за човек с влияние.

— Сега вече наистина закъснявам — измърмори тя.

— Но пък си заслужаваше.

— Естествено, че си заслужаваше. — Мона й изпрати въздушна целувка. — Обещай ми, че пак ще го направим!

Спенсър кимна и изпрати целувка в отговор, след което хукна през главната зала. От дни не се беше чувствала толкова добре. С помощта на Мона в продължение на цели три минути бе успяла да забрави за А., „Златната орхидея“ и Мелиса.

Но докато пресичаше паркинга, тя усети, че някой я хваща за ръката.

— Почакай.

Когато Спенсър се обърна, тя видя Мона, която нервно въртеше диамантената огърлица около врата си. Изражението на лицето й се бе сменило от ликуваща непристойност в нещо твърде предпазливо и несигурно.

— Знам, че си закъсняла много — избъбри Мона, — и не бих искала да те притеснявам, но нещо ми се случи и имам нужда да поговоря с някого за това. Знам, че не се познаваме много добре, но не мога да говоря с Хана — и без това си има достатъчно проблеми. А всички останали веднага ще го разнесат из училище.

Спенсър кацна на ръба на една голяма керамична саксия и попита загрижено:

— Какво има?

Мона се огледа предпазливо, сякаш за да се увери, че наблизо няма никой.

— Получавам едни… есемеси — прошепна тя.

Спенсър сякаш оглуша за миг.

— Какво каза?

— Есемеси — повтори Мона. — Само два са засега и не са подписани, така че не знам кой ги изпраща. В тях пише… ужасни неща за мен. — Мона прехапа устни. — Малко ме е страх.

Край тях прелетя врабче и кацна на близкото безплодно ябълково дръвче. Една косачка забръмча в далечината. Спенсър се втренчи в Мона.

— Да не би да са подписани… с А.? — прошепна тя.

Мона пребледня толкова силно, че дори луничките й се изгубиха.

— От к-к-къде знаеш?

— Защото. — Спенсър си пое дълбоко дъх. Това не беше истина. Това не можеше да се случва. — Хана и аз… и Ариа, и Емили — всички ние също получаваме.