Познай кой се върна

29. И никой няма да чуе писъка ти

Ариа изскочи от очуканото си субару и се втурна към сградата на колежа „Холис“. На хоризонта се задаваше буря и първите капки дъжд започнаха да падат по земята. Тя бе разказала на ченгетата всичко за А. и въпреки че се опита да се обади на приятелките си от телефона на Уайлдън, никоя от тях не вдигна — може би защото номерът им беше непознат. Сега отиваше в сградата на „Холис“ за да провери дали не е забравила там телефона си; без него тя нямаше конкретно доказателство за онова, което й причиняваше А. Майк й беше предложил да я придружи дотам, но Ариа му каза, че ще се видят по-късно, на купона на Хана.

След като натисна копчето на асансьора, Ариа се наметна с униформеното си сако — тя не бе намерила време да се преоблече. Настояването на Майк да разкаже на Уайлдън за А. й беше подействало отрезвяващо, но дали беше постъпила правилно? Уайлдън бе пожелал да научи подробности за всеки есемес, имейл или бележка, които А. беше изпращал. Той няколко пъти я беше попитал:

— Има ли някой, когото вие четирите да сте наранили? Има ли човек, който да иска да ви навреди?

Ариа беше млъкнала и поклатила глава, нямаше желание да отговори. Кого ли не бяха наранили в онези дни, когато Али ги водеше? И все пък имаше един човек, който се отличаваше от останалите… Джена.

Тя се сети за съобщенията на А.:

Спомни си, как Джена си играеше с мобилния си телефон, казвайки: аз най-после мога да изпращам есемеси.

Но беше ли Джена наистина способна на нещо такова? Тя беше сляпа — А. очевидно не беше.

Вратата на асансьора се отвори и Ариа влезе вътре. Докато се издигаше към третия етаж, тя си мислеше за онзи ден, който Хана спомена, след като се събуди от комата — за следобеда преди Али да изчезне. Тя се бе държала толкова странно в този ден — първо четеше някакъв дневник, който не бе пожелала да покаже на останалите, минутки след това се беше появила при тях, ужасно дезориентирана на вид. След като останалите си тръгнаха, Ариа беше останала още малко на верандата, за да довърши последната от гривните, които смяташе да раздаде на момичетата като подарък по случай първия летен ден. Когато заобиколи къщата, за да си вземе колелото, забеляза Али да стои като закована по средата на предния им двор. Очите й прескачаха от покрития със завеси прозорец на всекидневната към къщата на семейство Кавана от другата страна на улицата.

— Али — прошепна Ариа. — Добре ли си?

Али не помръдна.

— Понякога — прошепна тя с далечен глас, — просто ми се иска тя да изчезне завинаги от живота ми.

— Какво — прошепна Ариа. — Кой?

Али я изгледа объркано, като че ли Ариа се беше прокраднала тайно до нея. В прозореца на семейство Дилорентис проблесна нещо — може би беше просто отражение. И когато Ариа погледна към двора на семейство Кавана, тя видя, че някой наднича иззад дървото, на което се намираше старата къщичка на Тоби. Това напомни на Ариа за фигурата, за която можеше да се закълне, че е видяла да стои в двора на Кавана в нощта, когато бяха ослепили Джена.

Асансьорът звънна и Ариа подскочи. За кого ли говореше Али, когато каза: Просто ми се иска тя да изчезне завинаги от живота ми. Тогава Ариа бе решила, че Али има предвид Спенсър — двете непрекъснато се караха. Сега изобщо не беше сигурна в това. Имаше толкова много неща, които не знаеше за Али.

Коридорът, който водеше към студиото на курса по „Безцелно изкуство“, беше тъмен, поне до мига, в който една светкавица не проблесна опасно близо до прозореца. Когато Ариа стигна до отворената врата на своята класна стая, тя светна лампите и примигна при внезапно разлялата се ярка светлина. Нишите на курсистите се редяха край задната стена и за своя голяма изненада Ариа откри телефона си в една от тях — празна и неизползвана. Тя се втурна, грабна го и го притисна към гърдите си, като въздъхна от облекчение.

Тогава забеляза, че маските, които курсистите бяха завършили, съхнеха в нишите. Онази, на която с тиксо беше залепено името на Ариа, беше празна, но тази на Джена не беше. Сигурно някой й бе помогнал да си направи маска, защото тя лежеше там, идеално оформена, безизразните й, празни очи се взираха в тавана на нишата. Ариа бавно я повдигна. Джена я бе изрисувала така, че да прилича на омагьосана гора. Около носа се извиваха лозници, от лявото око разцъфваше цвете, а на дясната буза пърхаше красива пеперуда. Детайлното изпълнение на образите бе безупречно — може би твърде безупречно. Изглеждаше невъзможно за изпълнение от човек, който не може да вижда. Следващата гръмотевица изтрещя така, сякаш земята се разтваря. Ариа простена и изпусна маската на масата. Когато погледна към прозореца, забеляза някакъв силует, който висеше и се полюшваше на горната ръчка на прозореца. Приличаше на мъничък… човек.

Ариа пристъпи към него. Това бе плюшена кукла на Злата кралица от Снежанка. Беше облечена в дълга черна рокля, носеше златна корона на главата си и намръщеното й лице беше смъртно бледо. Кралицата висеше на въже, завързано около врата й, а някой бе нарисувал големи черни хиксове върху очите й. На дългата рокля на куклата бе забодена бележка.

Три клона се блъскаха лудо в стъклото на прозореца. Нови светкавици озариха небето.

Поредната гръмотевица разцепи въздуха и светлините в студиото угаснаха. Ариа изпищя. Уличното осветление също бе угаснало, а някъде в далечината се чу нечия включена противопожарна аларма. Запази спокойствие, каза си тя. Грабна мобилния си телефон и набра номера на полицията. Точно когато някой вдигна от другата страна, една светкавица във формата на нож проблесна от външната страна на прозореца. Телефонът на Ариа се изплъзна от ръцете й и изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне и се опита отново да набере номера. Но телефонът вече нямаше обхват.

Стаята отново бе осветена от светкавица, която очерта формите на чиновете, шкафовете, полюляващата се на прозореца Зла кралица и най-накрая вратата. Очите на Ариа се разшириха, а писъкът заседна в гърлото й. Там имаше някой.

— Ехо? — извика тя.

След поредната светкавица непознатият беше изчезнал. Ариа заби тракащите си зъби в кокалчетата на пръстите си.

— Ехо? — повтори тя. Отново проблесна светкавица. На сантиметри от лицето й стоеше едно момиче. Ариа усети как главата й се замайва от страх. Това беше…

— Здрасти — произнесе момичето.

Това беше Джена.