Познай кой се върна

20. Приятелите нямат тайни помежду си

В четвъртък следобед Хана се взираше в отражението си в огледалото на стената в банята. Сложи малко фон дьо тен върху шевовете на брадичката си и примигна. Защо трябваше толкова да болят? И защо Д-р Гайст трябваше да зашие физиономията й с черни франкенщайнски конци? Не можа ли да избере някакъв по-свеж цвят?

Тя замислено взе чисто новото си блекбъри. Когато баща й я прибра вкъщи от болницата, телефонът я очакваше на бар плота в кухнята. На кутията му бе залепена бележка с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА! С ЛЮБОВ, МАМА“. Сега, когато Хана вече не се намираше на прага на смъртта, майка й се беше върнала към обичайното си работно време — бизнесът преди всичко.

Хана въздъхна, след което набра номера, който откри на гърба на тубата с фон дьо тен.

— Здравейте, тук гореща линия Боби Браун! — изчурулика свеж глас от другата страна.

— Обажда се Хана Мерин — бързо каза Хана, като се опитваше да превключи на своя бизнес глас. — Мога ли да наема Боби за гримиране?

От другата страна настъпи тишина.

— За нещо такова трябва да се обърнете към агента по резервациите. Но според мен тя е много заета…

— Въпреки това бихте ли ми дали номера на агента й?

— Не съм сигурна, че имам право да го направя…

— Разбира се, че имате — пропя Хана. — Аз няма да кажа на никого.

След като хъмка и увърта известно време, момичето й каза да изчака, после един друг глас вдиша слушалката и издиктува на Хана телефонния номер. Тя го записа с червило върху огледалото в банята и затвори, чувствайки се раздвоена. От една страна беше страхотно, че все още може да кара хората да правят онова, което поиска. Само училищните примадони можеха да го правят. От друга страна какво би станало, ако дори Боби не успее да оправи кошмарното й лице?

Входният звънец иззвъня. Хана сложи още фон дьо тен на брадичката си и тръгна по коридора. Това сигурно беше Мона, която идваше да й помогне в избирането на манекените за партито. Тя беше казала на Хана, че иска да наеме най-готините мъже, които могат да се купят с пари.

Щом стигна до гигантската керамична ваза на майка й, Хана се спря. Какво ли бе имал предвид Лукас предишния ден, в болницата, когато беше казал, че не трябва да вярва на Мона? Освен това каква беше онази работа с целувката? След случилото се Хана почти не беше мислила за него. Тази сутрин бе очаквала да види в болницата Лукас, който да я поздрави със списания и кафе лате. Но него го нямаше и тя се почувства… разочарована. А следобед, след като баща й я остави у тях, Хана се улови, че цели три минути е гледала „Всичките мои деца“ по телевизията, преди да смени канала. Двама от героите в сапунката страстно се целуваха и тя ги гледаше с разширени очи, а когато изведнъж се почувства съпричастна, по гърба й пробягаха тръпки.

Не че кой знае колко харесваше Лукас. Той не дишаше нейния въздух. И просто за всеки случай предишната вечер беше попитала Мона какво мисли за него. Мона тъкмо беше донесла дрехите, които бе избрала от гардероба на Хана за изписването от болницата на следващия ден — тесни дънки „Севън“, късо кожено яке и свръх мека тениска.

— Лукас Бийти? — беше възкликнала Мона. — Голям загубеняк, Хан. Винаги е бил такъв.

И сто на сто. Никакъв Лукас повече. Нито пък щеше да разкаже на някого за целувката.

Хана отвори входната врата, като забеляза как платиненорусата коса на Мона блести през матираното стъкло. Едва не припадна, когато видя и Спенсър, която стоеше зад Мона. По пътечката се приближаваха Емили и Ариа. Хана се зачуди дали по погрешка не ги е поканила да я посетят по едно и също време.

— Я, каква изненада — нервно каза тя.

Но Спенсър бутна Мона настрани и първа влезе в къщата на Хана.

— Трябва да поговорим с теб — каза тя.

Мона, Емили и Ариа я последваха вътре и всички се настаниха в кожените столове на Хана, на същите места, където сядаха, когато все още бяха приятелки: Спенсър седна на големия кожен стол в ъгъла, а Емили и Ариа се настаниха на дивана. Мона беше заела мястото на Али, на седалката до прозореца. Когато Хана й хвърли крадешком един поглед, за малко да я обърка с Али. Запита се дали Мона не е ядосана за нещо, но тя изглеждаше… добре.

Хана седна в кожения фотьойл.

— Ъ-ъ-ъ… и за какво трябва да поговорим? — обърна се тя към Спенсър. Ариа и Емили също изглеждаха леко объркани.

— След като излязохме от болничната ти стая, получихме още едно съобщение от А. — изстреля Спенсър.

— Спенсър! — изсъска Хана. Емили и Ариа също се втренчиха изненадани в нея. Откога обсъждат А. пред чужди хора?

— Всичко е наред — кимна Спенсър. — Мона знае. Тя също получава съобщения от А.

Хана изведнъж усети как премалява. Тя погледна към Мона, за да получи потвърждение, но устните на Мона бяха опънати и сериозни.

— Не — прошепна Хана.

— Ти?! — изненада се Ариа.

— Досега колко? — заекна Емили.

— Две — призна си Мона, като гледаше очертанията на коленете си под оранжевата вълнена рокля на „С&С Калифорния“. — Получих ги тази седмица. Когато вчера казах на Спенсър за това, нямах никаква представа, че вие също получавате.

— Но в това няма никакъв смисъл — прошепна Ариа, обръщайки се към другите. — Аз смятах, че А. изпраща есемеси само на старите приятелки на Али.

— Може би всичко, което сме си мислили, е погрешно — каза Спенсър.

Стомахът на Хана се сви.

— Спенсър каза ли ти за колата, която ме блъсна?

— Че е бил А. И че ти си знаела кой е той. — Лицето на Мона беше пребледняло.

Спенсър кръстоса краката си.

— Както и да е, имаме ново съобщение. Очевидно А. не иска да си спомняш нищо, Хана. Ако продължим да настояваме, следващите наранени ще бъдем ние.

Емили въздъхна леко.

— Това е много страшно — прошепна Мона. Тя не спираше да клати крака си напред-назад, нещо, което правеше само, когато бе много напрегната. — Трябва да отидем в полицията.

— Може би си права — съгласи се Емили. — Те ще ни помогнат. Това е нещо наистина сериозно.

— Не! — едва не изкрещя Ариа. — А. ще разбере. Той ни… А. ни вижда по всяко време.

Емили рязко затвори уста и погледна надолу към ръцете си.

Мона мъчително преглътна.

— Мисля, че знам какво имаш предвид, Ариа. Още откакто получих съобщенията, непрекъснато се чувствам така, сякаш някой ме следи. — Погледът й прескачаше по лицата им, очите й бяха широко отворени и уплашени. — Кой знае? Може би точно в този миг А. ни наблюдава.

Хана потрепери. Ариа се огледа трескаво, проучвайки претъпканата с мебели всекидневна на Хана. Емили надникна зад детското пиано на Хана, сякаш А. се беше свил там, в ъгъла. Изведнъж сайдкикът на Мона иззвъня и всички момичета леко изпискаха. Когато Мона го извади, лицето й пребледня.

— О, Господи! Още едно.

Всички се събраха край телефона й. Най-новото и съобщение бе закъсняла електронна картичка за рожден ден. Под образите на весели балончета и блестящи тортички, които Мона никога нямаше да опита и истинския живот, се мъдреше текст.

Хана усети как кръвта й се смръзва.

— Какво си направила? За какво говори А.?

Лицето на Мона пребледня.

— Хана… добре. Ние наистина се скарахме на купона за рождения ми ден. Но не беше нещо голямо. Честно! Нека просто забравим за това.

Сърцето на Хана туптеше силно, като автомобилен двигател. Изведнъж устата й пресъхна.

— След катастрофата не исках да споменавам за скарването, защото не мислех, че има значение — продължи Мона на висок глас, от който струеше отчаяние. — Не исках да те разстройвам. Освен това се чувствах ужасно заради скарването от предишната седмица, особено когато реших, че съм те изгубила завинаги. Просто исках да забравя за това. Исках да ти се реванширам, като ти организирам това страхотно парти и…

Минаха няколко секунди. Изведнъж климатикът се включи и всички подскочиха изплашено. Спенсър се покашля.

— Момичета, не трябва да се карате — каза внимателно тя. — А. просто се опитва да ви откаже от разследването на това кой изпраща тези ужасни бележки!

Мона хвърли на Спенсър благодарствен поглед. Хана отпусна рамене, усещайки, че всички гледат нея. Последното нещо, което искаше, бе да говори за това в присъствието на всички останали. Освен това не беше сигурна дали изобщо иска да говори за това.

— Спенсър е права. Точно това е целта на А.

Момичетата замълчаха, загледани в квадратната хартиена лампа „Ногучи“, която стоеше на холната маса. Спенсър хвана ръката на Мона и я стисна. Емили стисна ръката на Хана.

— За какво бяха другите съобщения? — попита тихо Ариа.

Мона наведе глава.

— За някои неща от едно време.

Хана настръхна, вперила поглед в шнолата с форма на птица в косата на Ариа. Тя имаше усещането, че знае много добре с какво А. е измъчвал Мона — с намеци за онези години, преди Хана и Мона да станат приятелки, когато Мона бе задръстена и смотана. Кои ли тайни използваше А.? Че Мона се въртеше тайно край Али и искаше да бъде точно като нея? Че всички й се присмиваха? Двете с Мона никога не бяха обсъждали миналото, но понякога Хана се чувстваше така, сякаш ги връхлитаха болезнени спомени, които се натрупваха под повърхността на тяхното приятелство като някакъв подземен гейзер.

— Няма нужда да ни казваш, ако не искаш — бързо каза Хана. — Много от нашите съобщения също бяха свързани с миналото. И ние имаме много неща, които бихме искали да забравим.

Тя погледна най-добрата си приятелка в очите, с надеждата, че тя ще разбере. Мона хвана ръката й и я стисна. Хана забеляза на ръката й сребърния пръстен с тюркоаз, който й беше подарила, нищо, че приличаше по-скоро на някое от онези идиотски пръстенчета, които носеха роузуудските смотанячки, отколкото на бижу от „Тифани“.

Частица от разтуптяното сърце на Хана се стопли. А. беше прав за едно: най-добрите приятели си споделят всичко. Сега двете с Мона можеха също да го направят.

Входният звънец иззвъня с три тона от азиатска мелодия. Момичетата скочиха от местата си.

— Кой звъни? — прошепна изплашено Ариа.

Мона се изправи и разтърси дългата си руса коса.

Тя се усмихна широко и хукна към входната врата.

— Някой, който ще ни накара да забравим за нашите проблеми.

— Нещо като пица ли? — попита Емили.

— Не, десет манекени от филаделфийския клон на модна агенция „Вилхелмина“, разбира се — каза просто Мона.

Сякаш бе кощунство да се мисли, че е нещо друго.