Познай кой се върна

33. Моментът на истината

Да стои на сцената до истинския Джъстин Тимбърлейк — не до восъчната фигура в Музея на мадам Тюсо или до някой самозванец в „Тадж Махал“ в Атлантик сити — й се струваше нереално. Истинският Джъстин щеше да се усмихне на Хана, истинските очи на Джъстин щяха да обходят тялото й, докато танцува край него, истинските ръце на Джъстин щяха да й ръкопляскат за това, че е намерила сили да оцелее след ужасния инцидент.

За съжаление Джъстин все още го нямаше. Хана и Емили надничаха през едно от прозорчетата на шатрата, като си държаха очите отворени за върволица от лимузини.

— Наистина ще е страхотно — промърмори Емили.

— Да — каза Хана. Но се запита дали изобщо ще може да изпита удоволствие от това.

Тя чувстваше, че има нещо ужасно объркано. Нещо в нея се опитваше да излезе навън, като молец, който се опитва да се измъкне от пашкула си.

Внезапно от тълпата се появи Ариа. Тъмната й коса беше разрошена, а на бузата й имаше синина. Тя все още носеше униформеното си училищно сако и карирана пола, и съвсем не изглеждаше на мястото си сред тълпата издокарани гости на купона.

— Момичета — каза тя, останала без дъх. — Трябва да говоря с вас.

— А ние трябва да говорим с теб — извика Емили.

— Ти си разказала на Уайлдън за А.!

Ариа примигна.

— Аз… Да, направих го. Реших, че така е правилно.

— Но не е — отвърна Хана рязко, изпълнена с гняв.

— А. знае, Ариа. И ни е подгонил. Какво, по дяволите, ти стана?

— Знам, че А. знае. — Ариа изглеждаше объркана. — Трябва да ви кажа нещо друго. Къде е Спенсър?

— Спенсър отиде в полицията — каза Емили. Цветомузиката отново се включи и оцвети лицето й в синьо. — Опитахме се да ти се обадим, но ти не си вдигна телефона.

Ариа цопна в съседния фотьойл. Тя изглеждаше леко разтърсена и объркана. Взе едно шише с газирана вода и си наля пълна чаша.

— Да не е отишла в полицията заради… А? И ченгетата да искат да ни задават още въпроси?

— Не, не е заради това — каза Хана. — Отиде, защото знае кой е убил Али.

Ариа ги гледаше със стъклен поглед. Изглежда изобщо не беше чула какво й говори Хана.

— Случи ми се нещо много странно. — Тя пресуши чашата си с вода. — Току-що проведох един много дълъг разговор с Джена Кавана. И… Тя знае всичко за онази нощ.

— Че от къде на къде ще разговаряш с Джена? — излая Хана. След това изглежда осъзна какво бе казала Ариа току-що. Както беше обяснил учителят й по физика, на радиовълните са им нужни години, за да достигнат до космоса. Хана зяпна от изумление и цялата й кръв се стече в петите. — Какво каза току-що!

Ариа притисна длани към бузите си.

— Посещавам едни курсове по изобразително изкуство и Джена е в моя клас. Тази вечер отидох в студиото и… и Джена беше там. Изпитах ужасен страх при мисълта, че тя е А… и че ще ме нарани. Имах пристъп на паника… но когато се свестих, Джена все още беше при мен. Тя ми беше помогнала. Почувствах се ужасно и направо й признах всичко, което направихме. Всъщност преди да успея да кажа каквото и да било, Джена ме прекъсна. Тя каза, че след всичките тези години си спомня всичко от онази нощ. — Ариа погледна към Хана и Емили. — Двете с Али са подготвили всичко.

Настъпи продължително мълчание. Хана усещаше как слепоочията й пулсират.

— Това не може да бъде — каза най-накрая Емили, като рязко се изправи. — Не може да бъде!

— Не може да бъде! — повтори като ехо Хана със слаб глас. Какви ги говореше Ариа?

Ариа прибра кичур коса зад ухото си.

— Джена каза, че отишла при Али с план как да навредят на Тоби. Тя искала той да се махне от живота й — убедена съм, че е заради… нали се сещате. Че я е опипвал. Али казала, че ще помогне. Само че нещата се объркали. Но Джена въпреки всичко запазила тайната — каза ми, че накрая нещата се наредили така, както е искала. Брат й вече го нямало. Но… тя ми каза, че онази нощ в двора имало още някой. Освен Али, освен нас. Някой друг е видял.

Емили зяпна.

— Не.

— Кой? — настоятелно попита Хана, усещайки, че коленете й омекват.

Ариа поклати глава.

— Не можела да ми каже.

Настъпи продължителна пауза. Около тях всичко потреперваше в тон с баса от песента на Сиара. Хана огледа присъстващите на купона, изненадана колко блажено неосведомени са всички. Майк Монтгомъри се кълчеше пред някакво момиче от квакерското училище, всички възрастни се бяха струпали край бара и се наливаха, група момичета от нейния курс си шепнеха злобно колко дундести изглеждат всички момичета в роклите си. Хана изпита желание да им изкрещи да се махат оттук, че вселената се е обърнала с главата надолу и че точно в този момент не може да става и дума да се забавляват.

— Защо Джена е отишла точно при Али? — попита Емили. — Али я мразеше.

Ариа прокара пръсти през косата си, която беше мокра от дъжда.

— Била сигурна, че Али ще я разбере. Че имала същите проблеми като нея.

Хана се намръщи, объркана.

— Същите проблеми? Имаш предвид Джейсън?

— Ами… предполагам — замислено каза Ариа. — Може би Джейсън е правел същото като Тоби.

Хана сбърчи нос, като си спомни красивия, но доста мрачен брат на Али.

— Джейсън винаги е бил някак… странен.

— Момичета, стига. — Ръцете на Емили лежаха безпомощно в скута й. — Джейсън имаше своите настроения, но не беше сексуален маниак. Двамата с Али винаги изглеждаха щастливи заедно.

— Тоби и Джена също изглеждаха щастливи заедно — напомни й Ариа.

— Чувала съм, че едно на всеки четири момчета злоупотребява със сестра си — добави Хана.

— Това е смешно — изпръхтя Емили. — Не вярвайте на всичко, което чувате.

Хана замръзна. След това рязко се обърна към Емили.

— Какво каза току-що?

Устните на Емили потрепнаха.

— Казах… Не вярвайте на всичко, което чувате.

Думите се разлетяха като сонарни концентрични кръгове. Хана ги чуваше отново и отново, те се блъскаха хаотично из главата й.

Основите на съзнанието й започнаха да се разпадат. Не вярвай на всичко, което чуваш. И преди беше виждала тези думи. В последното й съобщение. От А. От онази нощ, която не можеше да си спомни.

Хана сигурно беше издала някакъв звук, защото Ариа се обърна към нея.

— Хана… какво?

Спомените започнаха да я връхлитат, както подредените в колонка плочки за домино започват да падат една върху друга, след като първата е бутната с пръст. Хана се видя как преплита крака на купона на Мона, облечена в изпратената рокля, ядосана, че не й става. Мона й се беше изсмяла в лицето и я беше нарекла кит. Не Мона й беше изпратила роклята, осъзна Хана — беше А.

Тя се видя как отстъпва назад, глезенът й се подгъва и тя се стоварва на земята. Чува се едно ужасяващо храаас. Край нея избухва истеричен смях, като Мона се смее най-силно. И след това Хана се видя много по-късно, как седи сама в своята тойота на паркинга на Планетариума в Холис, облечена с горнище на анцуг и къси спортни шорти, с подпухнали от плач очи. Тя чу телефона си да звъни и се видя как протяга ръка да го вземе.

Само че есемесът не беше от А. Беше от обикновен клетъчен телефон — от номер, който Хана добре познаваше.

Тя изписка глухо. Лицата, обърнати към нея, й изглеждаха размазани и трептящи, сякаш бяха холограми.

— Хана… какво има? — извика Емили.

— О. Боже мой — прошепна Хана замаяна. — Това е… Мона.

Емили се намръщи.

— Какво за Мона?

Хана дръпна маската си. Усети въздуха — хладен и освобождаващ. Белегът й пулсираше, сякаш водеше свой собствен живот, отделен от брадичката. Тя дори не се огледа, за да види колко хора се бяха вторачили в отеклото й грозно лице, защото точно в този момент това нямаше никакво значение.

— Спомних си какво трябваше да ви кажа в онази нощ, когато поисках да се срещнем в „Роузууд дей“ — каза Хана и очите й се насълзиха. — Мона е А.

Емили и Ариа я гледаха толкова безизразно, че Хана се зачуди дали въобще са чули какво им е казала. Най-накрая Ариа продума:

— Сигурна ли си?

Хана кимна.

— Но Мона е със… Спенсър — бавно промълви Емили.

— Знам — прошепна Хана. Тя хвърли маската си на дивана и се изправи. — Трябва да я намерим. Веднага.