Познай кой се върна

34. Ще ви спипам, хубавици мои

Минаха почти десет минути преди Спенсър и Мона да успеят да прекосят поляната на кънтри клуба и да излязат на паркинга, да се качат в огромния хамър на Мона, боядисан в жълто, като такси, и да потеглят. Спенсър погледна към отдалечаващата се шатра. Тя беше осветена като торта за рожден ден, а вибрациите от музиката бяха толкова силни, че човек направо можеше да ги види.

— Това, че си поканила Джъстин Тимбърлейк за Хана, е направо страхотно — промърмори Спенсър.

— Хана е най-добрата ми приятелка — отговори Мона. — Преживя толкова много. Исках да направя купона наистина специален за нея.

— Когато бяхме по-малки, тя непрекъснато приказваше за Джъстин — продължи да говори Спенсър, като погледна през прозореца към прелитащата зад него стара селска къща, навремето собственост на един от рода Дюпон, но сега превърната в ресторант. Няколко души, които току-що бяха приключили с вечерята, стояха на вратата и разговаряха щастливо. — Не съм и предполагала, че все още го харесва толкова много.

Мона се усмихна накриво.

— Знам много неща за Хана. Понякога си мисля, че знам за нея повече, отколкото самата тя за себе си. — Тя хвърли на Спенсър един бърз поглед. — Трябва да правиш хубави неща за хората, които обичаш, нали?

Спенсър леко кимна, като гризеше кожичките около ноктите си. Мона намали пред един знак „стоп“ и бръкна в чантата си, за да извади една опаковка дъвки. В колата веднага се размириса на банан.

— Искаш ли? — попита тя Спенсър, като обели една лентичка и я пъхна в устата си — Направо съм побъркана по тях. Само че могат да се купят единствено от Европа; едно момиче от класа ми по история ми даде цяла опаковка. — Тя дъвчеше замислена Спенсър отмести пакетчето с ръка. Точно сега не беше в настроение за дъвка.

Когато Мона подмина академията „Феър-вю“, Спенсър силно се шляпна по бедрото.

— Не мога да го направя — проплака тя. — Трябва да се върнем, Мона. Не мога да предам Мелиса.

Мона я погледна, след което сви в паркинга на академията по езда. Паркираха на мястото за инвалиди и Мона угаси двигателя на хамъра.

— Добре…

— Тя ми е сестра. — Спенсър се взираше безизразно напред. Навън се стелеше непрогледна тъмнина, а въздухът ухаеше на сено. В далечината се чу цвилене. — Ако Мелиса го е направила, не трябва ли да се опитам да я защитя?

Мона бръкна в чантата си и измъкна една кутия „Марлборо лайт“. Предложи една на Спенсър, но Спенсър поклати глава. Когато Мона запали цигара, Спенсър впери поглед в тлеещото огънче и виещия се дим, който първо се издигна в кабината на хамъра, след което направи чупка и излезе през смъкнатото стъкло на шофьорската врата.

— Какво имаше предвид Мелиса в тоалетната? — попита тихо Мона. — Каза, че след всичко, което си й разказала в къщата на брега, си помислила, че двете вече сте се разбрали. Какво си й разказала?

Спенсър заби нокти в дланите си.

— Спомних си нещо за нощта, когато Али изчезна — каза тя. — Двете с Али се бяхме скарали… и аз я блъснах. Главата й се удари в един камък. Съзнанието ми просто го беше блокирало. — Тя погледна към Мона в очакване на реакцията й, но лицето й остана безизразно. — Тогава просто го разказах на Мелиса. Трябваше да кажа на някого.

— Уха — прошепна Мона, като внимателно се вгледа в Спенсър. — Мислиш си, че ти си го направила?

Спенсър притисна длани към челото си.

— Определено й бях много ядосана.

Мона се завъртя в седалката си и издиша дим през ноздрите си.

— А. е пъхнал онази снимка на Али и Иън в чантата ти, нали? Ами ако А. е дал и на Мелиса някаква подобна следа, опитвайки се да я убеди да те издаде? Може би в този миг Мелиса също пътува към полицията.

Очите на Спенсър се разшириха. Тя си спомни как Мелиса беше казала, че двете вече не се разбират.

— По дяволите — прошепна тя. — Смяташ ли, че е възможно?

— Не знам. — Мона хвана Спенсър за ръката. — Според мен ще постъпиш правилно. Но ако искаш да обърна колата и да се върнем на купона, ще го направя.

Спенсър поглади мънистата на чантата си с ръка. Дали наистина щеше да постъпи правилно? Толкова й се искаше да не е тя човекът, който е открил, че Мелиса е убиецът. Щеше й се някой друг да го беше разбрал. След това си спомни как тичаше из шатрата, отчаяно търсейки Мелиса. Къде ли беше отишла тя? Какво ли правеше в този момент?

— Права си — прошепна тя със сух глас. — Ще постъпя правилно.

Мона кимна, след това запали колата, превключи на скорост и излезе на заден ход от паркинга на училището. Изхвърли фаса си през прозореца и Спенсър продължи да гледа огънчето, докато се отдалечаваха — мъничка светлинка сред сухите туфи трева.

Когато се отдалечиха на известно разстояние, сайдкикът на Спенсър изпиука. Тя отвори чантата си.

— Може да е Уайлдън — измърмори тя. Само че есемесът беше от Емили.

Телефонът се изплъзна от ръцете й и падна в скута й. Тя отново прочете есемеса. После пак. Със същия успех думите можеха да бъдат написани и на арабски — Спенсър въобще не можеше да ги асимилира. Сигурна? — написа в отговор тя. Да — отговори Емили. — Изчезвай оттам. ВЕДНАГА.

Спенсър погледна към един прелитащ зад стъклото билборд на кафе „Уауа“, един знак за жилищен строеж и накрая огромна църква с триъгълна форма. Опита се да диша колкото се може по-равномерно, преброи от едно до сто през пет, като се надяваше, че това ще я успокои. Мона внимателно следеше пътя. Роклята, която беше облякла, не пасваше съвсем на бюста й. На дясното си рамо имаше белег, най-вероятно от прекарана скарлатина. Изглеждаше невъзможно да го е направила.

— Уайлдън ли беше? — изчурулика Мона.

— Ами, не. — Гласът на Спенсър беше прегракнал и глух, сякаш говореше в консервна кутия. — Беше… беше майка ми.

Мона леко кимна, без да намали скоростта. Телефонът на Спенсър отново светна. Беше пристигнало ново съобщение. След това още едно и още едно, и още.

Мона се усмихна, кучешките й зъби блеснаха на слабата светлина, която се разнасяше от таблото на хамъра.

— Определено си много популярна. Какво става? Спенсър се опита да се засмее.

— Ами нищо.

Мона погледна към екрана на телефона.

— Емили, а? Джъстин появил ли се е?

— Ами… — Спенсър преглътна шумно с пресъхнало гърло.

Усмивката на Мона се изпари.

— Защо не ми кажеш какво става?

— Н-нищо не става — заекна Спенсър.

Мона се изсмя подигравателно, като отметна коса назад. Бледата й кожа блестеше в тъмнината.

— Какво, някаква тайна ли е? И аз не съм достойна да я узная?

— Разбира се, че не — изписка Спенсър. — Просто… аз…

Те спряха на един червен светофар. Спенсър се огледа наоколо, след което леко натисна бутона за отключване на вратата на хамъра. Докато свиваше пръсти около дръжката, Мона я хвана за другата китка.

— Къде отиваш? — От светлините на трафика очите на Мона грееха в червено. Погледът й прескочи от телефона към паникьосаното лице на Спенсър. Спенсър видя как Мона постепенно започва да осъзнава — все едно гледаше как черното и бялото в „Магьосникът от Оз“ постепенно преминават в цветно. Изражението на Мона премина от объркване и шок към… ликуване. Тя отново натисна бутона за заключване на вратите. След това светофарът светна зелено, тя даде газ и направи спиращ дъха ляв завой по магистралата, като сви по един неравен двулентов път.

Спенсър наблюдаваше, как скоростомерът се покачва от петдесет на шейсет, а после на седемдесет километра в час. Тя здраво се хвана за дръжката на вратата.

— Къде отиваме? — попита със слаб уплашен глас.

Мона погледна към Спенсър със зловеща усмивка на лицето.

— Никога не си била търпелива. — Тя намигна и изпрати на Спенсър въздушна целувка. — Но този път просто ще трябва да почакаш и ще видиш.