Познай кой се върна

24. Спенсър получава гилотината

Сутринта в петък Спенсър влезе в „Даниел“ на Шейсет и пета улица между „Медисън“ и Парк авеню, един тих и добре поддържан квартал някъде между Среден Манхатън и Горен Ийст сайд. Почувства се така, сякаш е влязла на снимачната площадка на „Мария Антоанета“. Стените на ресторанта бяха направени от изваян мрамор, който напомняше на Спенсър за бял шоколад. Луксозните тъмночервени завеси падаха на вълни, а алеята от входа до голямата зала бе обградена от елегантни скулптури и бюстове. Спенсър реши, че когато спечели първия си милион, тя ще проектира къщата си така, че да изглежда точно като това място.

Цялото й семейство вървеше след нея, включително Мелиса и Иън.

— Носиш ли си бележките? — промърмори майка й, като въртеше нервно едно от копчетата на розовия си пепитен костюм на Шанел — беше се облякла така, сякаш тя щеше да се явява на интервю. Спенсър кимна утвърдително. Не само че ги носеше, беше ги научила наизуст.

Тя се опита да потисне бунта в стомаха си, въпреки че миризмата на бъркани яйца и масло от трюфели, която се разнасяше от кухнята, изобщо не й помагаше. На стената имаше окачена табела с надпис ЗАПИСВАНЕ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНКУРСА ЗЛАТНА ОРХИДЕЯ.

— Спенсър Хейстингс — каза тя на момичето с блестяща коса, приличащо на Паркър Поузи, което записваше участниците.

То намери Спенсър в списъка, усмихна се и й подаде една блестяща ламинирана табелка с името й.

— Вие сте на шеста маса — каза тя, като махна с ръка към голямата зала. Спенсър видя забързани сервитьорки, гигантски цветни украси и няколко възрастни, които сновяха наоколо, разговаряха и пиеха кафе.

— Щом се приготвят, ще ви повикаме — увери я момичето.

Мелиса и Иън разглеждаха мраморната статуетка до бара. Бащата на Спенсър беше излязъл на улицата и разговаряше с някого по мобилния си телефон. Майка и също говореше по телефона, полускрита зад една от кървавочервените завеси на ресторанта. Спенсър я чу да казва: „Значи резервацията е готова? Чудесно, тогава. Тя страшно ще го хареса.“

„Ще хареса какво?“ — искаше да попита Спенсър. Но се замисли дали пък майка й няма да поиска да го запази в тайна, докато не спечели.

Мелиса тръгна към тоалетната и Иън се настани на диванчето до Спенсър.

— Развълнувана ли си? — ухили се той. — Така и трябва да бъде. Това е голяма работа.

На Спенсър й се искаше поне веднъж Иън да мирише на гнили зеленчуци или на кучешки дъх — щеше да й бъде много по-лесно да запази спокойствие в присъствието му.

— Нали не си казал на Мелиса, че снощи беше в стаята ми? — прошепна тя.

Лицето на Иън придоби делово изражение.

— Разбира се, че не.

— И тя не е заподозряла нищо?

Иън си сложи тъмни авиаторски очила, които скриха очите му.

— Мелиса не е чак толкова страшна, да знаеш. Тя няма да те ухапе.

Спенсър млъкна. Напоследък й се струваше, че Мелиса не само щеше я ухапе, ами и ще я зарази с бяс.

— Просто нищо не споменавай — изръмжа тя.

— Спенсър Хейстингс? — извика момичето на бюрото. — Готови са да ви приемат.

Когато Спенсър се изправи, роднините й се събраха край нея като пчели на мед.

— Не забравяй за онзи път, когато изигра Елиза Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“ с остри болки в стомаха — прошепна госпожа Хейстингс.

— Не забравяй да споменеш, че познавам Доналд Тръмп — добави баща й.

Спенсър се намръщи.

— Така ли?

Баща й кимна.

— Веднъж седяхме един до друг в „Чиприани“ и си разменихме визитните картички.

Спенсър скрито направи няколко дихателни упражнения от йога.

Шеста маса беше малка и скрита в едно отдалечено ъгълче на ресторанта. На нея вече седяха трима възрастни, които пиеха кафе и си похапнаха кроасани. Щом видяха Спенсър, те се изправиха.

— Добре дошла — каза един оплешивяващ мъж с бебешко лице. — Джефри Лав. Носител на „Златната орхидея“ от 1987-а година. Имам свое място на Нюйоркската стокова борса.

— Аманда Рийд. — Високата слаба жена се ръкува със Спенсър. — „Златна орхидея“ от 1984-та. Аз съм главен редактор на „Барънс“.

— Куентин Хюс — кимна й чернокожият мъж с великолепна риза на Търнбул и Асер. — 1990-та. Управителен директор на „Голдман Сакс“.

— Спенсър Хейстингс. — Спенсър се опита да седне колкото се може по-изискано.

— Вие сте момичето, което написа есето „Невидимата ръка“ — грейна Аманда Рийд, като отново седна на стола си.

— Много сме впечатлени от него — измърмори Куентин Хюз.

Спенсър сгъна и разгъна бялата си платнена салфетка. Естествено, че всички на масата ще работят в сферата на финансите. Щеше да е много хубаво, ако я бяха изправили пред някой специалист по история на изкуството или биолог, или режисьор на документални филми, някой, с когото ще може да разговаря на друга тема. Тя се опита да си представи членовете на комисията по бельо. Опита се да си ги представи като малки пудели, Руфъс и Беатриче, опънали крачета. След това си представи как им разказва цялата истина: че тя нищо не разбира от икономика, че всъщност я мрази, и че е откраднала есето на сестра си от страх да не развали отличния си успех.

В началото журито й зададе основните въпроси — за това къде е учила, с какво обича да се занимава, какъв опит има в ръководството и извънкласните мероприятия. Спенсър отговаряше бързо и леко, а интервюиращите се усмихваха, кимаха и записваха нещо в малките си кожени бележници. Тя им разказа за ролята си в „Буря“, за това, че е редактор на училищния годишник, как е организирала екологично пътуване до Коста Рика през втората година в гимназията. След няколко минути се облегна назад и си помисли: Добре върви. Даже много добре.

И тогава мобилният й телефон иззвъня.

Интервюиращите вдигнаха глави, раздразнени.

— Трябваше да изключите телефона си, преди да влезете тук — каза строго Аманда.

— Извинете. Мислех, че съм го направила. — Спенсър бръкна в чантата си, за да изключи телефона, но светещият екран привлече вниманието й. Тя бе получила съобщение от някой, наречен АААААА.

АААААА:

Спенсър бързо изключи телефона, като стръвно хапеше устните си. Да знаеш, че тя го направи веднъж. Да не би А. да намекваше онова, което Спенсър си мислеше, че намеква?

Когато отново вдигна поглед към членовете на комисията, те изглеждаха като съвсем различни хора — прегърбели и сериозни, готови да преминат към истинските въпроси. Спенсър отново започна да сгъва и разгъва салфетката си. Те не знаят, че аз съм измамница, помисли си тя.

Куентин се облегна на лакти.

— Винаги ли сте се интересували от икономика, госпожице Хейстингс?

— Ами, разбира се. — Гласът на Спенсър прозвуча дрезгаво. — Винаги съм смятала… ъ-ъ-ъ… икономиката, парите, всичко това за много увлекателно.

— Чия икономическа философия ви вдъхновява? — попита Аманда.

Спенсър установи, че главата й е напълно изпразнена от съдържание. Чия икономическа философия? Какво, по дяволите, означаваше това? В съзнанието й се въртеше само едно име.

— Доналд Тръмп?

Журито застина. След това Куентин започна да се смее, последван от Джефри и накрая Аманда. Те всички се заливаха в смях, затова Спенсър също се усмихна. Докато накрая Джефри не каза:

— Шегувахте се, нали?

Спенсър примигна.

— Разбира се, че се шегувах.

Членовете на комисията отново се разсмяха. Спенсър изпитваше огромното желание да пренареди кроасаните на масата в мъничка, спретната пирамидка. Тя затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи, но пред очите й се появи образът на горящ самолет, който пада от небето.

— Що се отнася до вдъхновението… знам ли, толкова са много. Трудно е да определя само един — мърмори тя.

Членовете на комисията не изглеждаха особено впечатлени.

— След като завършите колежа, как си представяте идеалната първа работа? — попита Джефри.

Спенсър отговори, преди да помисли.

— Репортер във вестник „Ню Йорк Таймс“.

Членовете на комисията изглеждаха объркани.

— Репортер в икономическия отдел, нали? — уточни Аманда.

Спенсър примигна.

— Не знам. Може би.

Тя не се беше чувствала толкова непохватна и изнервена от… всъщност никога. В ръцете си държеше спретнатата купчинка със записките за интервюто. Съзнанието й бе изпразнено от съдържание, като чиста черна дъска. От десета маса се дочу звънлив смях. Спенсър погледна натам и видя брюнетката от да се усмихва, а нейните изпитващи да й се усмихват в отговор. Зад гърба им се намираха прозорците на ресторанта; отвън, на улицата, Спенсър видя едно момиче, което надничаше през тях. Беше… Мелиса. Тя просто си стоеше там и безизразно се взираше в нея.

И няма да се поколебае да го направи и с теб.

— И така… — Аманда добави още мляко към кафето си. — Според вас кое е най-голямото ви постижение в училище?

— Ами… — Спенсър погледна отново към прозореца, но Мелиса беше изчезнала. Тя си пое нервно дъх и се опита да се овладее. Ролексът на Куентин блещукаше на светлината на лампиона. Някой си беше сложил твърде много мускусен парфюм. Една сервитьорка наля още кафе на трета маса. Спенсър знаеше какъв е правилният отговор: участието в съревнованието за Купата по икономика и математика в девети клас. Летния стаж във филаделфийския клон на Джей Пи Морган. Само че това не бяха нейни постижения, а на Мелиса, която, всъщност, трябваше да спечели тази награда. Думите се завъртяха на върха на езика й, но внезапно тя изтърси нещо друго.

— Най-добрата ми приятелка изчезна в седми клас — избъбри Спенсър. — Алисън Дилорентис. Сигурно сте чували за нея. Години наред живях с въпроса какво й се е случило, къде е отишла. Този септември откриха тялото й. Била е убита. Според мен най-голямото ми постижение е, че успях да запазя разсъдъка си. Не знам как и другите успяха да го преживеят, как продължихме да ходим на училище, да си живеем живота, просто да продължим напред. Двете с нея може и да сме имали търкания, но тя означаваше всичко за мен.

Спенсър затвори очи и се върна в онази нощ, когато Али изчезна, когато тя я беше блъснала силно и Али падна по гръб. Въздухът бе разцепен от гръмотевично изпращяване. Внезапно към спомена й се добави още нещо… нещо ново. Точно след като блъсна Али, тя чу една лека, момичешка въздишка. Въздишката прозвуча толкова близо, сякаш някой стоеше точно зад нея и й дишаше във врата.

Да знаеш, че тя го направи веднъж.

Спенсър отвори широко очи. Нейните интервюиращи сякаш бяха застинали във времето. Куентин държеше един кроасан на сантиметър от лицето си. Главата на Аманда беше изкривена под странен ъгъл. Джефри държеше салфетката, притисната към устата си. Спенсър внезапно се запита дали не е разказала спомена си на глас.

— Така… — най-накрая каза Джефри. — Благодаря ви, Спенсър.

Аманда се изправи и хвърли салфетката в чинията си.

— Това беше много интересно. — Спенсър бе повече от сигурна, че тези думи всъщност означаваха: Нямаш никакъв шанс да спечелиш.

Останалите комисии си бяха тръгнали, както и останалите кандидати. Единствено Куентин продължи да седи на масата. Той внимателно я изучаваше, а на лицето му грееше горда усмивка.

— Откровеният ви отговор беше като глътка свеж въздух — каза той с нисък, поверителен тон. — От известно време следя историята с вашата приятелка в пресата. Това е просто ужасно. Полицията има ли някакви заподозрени?

Вентилаторът над главата на Спенсър я обливаше с хладни вълни, а споменът за Мелиса, която обезглавява куклата Барби, изведнъж се появи в съзнанието й.

— Не, няма — прошепна тя.

Но аз може и да имам.