Познай кой се върна

28. Горкото малко мъртво момиче

В петък вечер, когато госпожа Фийлдс остави Емили и Триста пред входа на кънтри клуба, небето бе започнало да се смръщва.

— Така, знаете правилата — каза госпожа Фийлдс непреклонно, подпряла ръка на седалката на Емили. — Никакъв алкохол. Да сте вкъщи до полунощ. Карълайн ще ви докара у дома. Ясно ли е?

Емили кимна. Донякъде почувства облекчение, че майка й им наложи някакви правила. Откакто се прибра вкъщи, родителите й се държаха с нея толкова толерантно, че тя беше започнала да се замисля дали и двамата нямат мозъчни тумори, или пък са заменени от клонинги.

Когато майка й се отдалечи от клуба, Емили изпъна черната жарсена рокля, която бе взела на заем от Карълайн, и се опита да върви с обувките на високи токчета, без да се спъва. В далечината се виждаше огромна, блестяща шатра. От тон колоните се разнасяше песен на Фърги и Емили чу характерния глас на Ноъл Кан да се надвиква с нея:

— Колко е яко.

— Толкова се вълнувам за тази вечер — каза Триста и сграбчи ръката на Емили.

— И аз. — Емили се загърна с якето си, гледайки как ветропоказателя във формата на скелет се върти пред входа на клуба. — Ако трябваше да бъдеш някой герой на Хелоуин, кой би избрала? — попита тя. Напоследък Емили мислеше за всичко в тристаизми, като се опитваше да реши коя марка спагети е най-подходяща за нея, кое увеселително влакче, кое от широколистните дървета в Роузууд.

— Жената-котка — веднага отговори Триста. — А ти?

Емили отвърна поглед. Точно в този миг тя се чувстваше повече като вещица. След като Триста изненада Емили в стаята за подготовка на годишника, тя й обясни, че баща й е пилот в „Американски авиолинии“ и тя получава голямо намаление на билетите, дори ако си ги купува в последната минута. След есемеса на Емили от предишния ден тя решила да хване най-скорошния полет, да придружи Емили на маскеното парти на Хана и да си направи бивак на пода в спалнята на Емили. Емили не знаеше как да й каже: „Не трябваше да идваш“… А и някак си нямаше особено желание да го направи.

— Кога ще се видим с приятелката ти? — попита Триста.

— Ами тя сигурно вече е вътре. — Емили тръгна през паркинга, подминавайки няколко беемвета седмици, паркирани едно до друго.

— Чудно. — Триста си сложи малко блясък за устни. После го подаде на Емили и пръстите им леко се докоснаха. Емили усети как я побиват тръпки и когато срещна погледа на Триста, страстния израз в очите й показа, че тя си мисли абсолютно същото. Емили спря при кабинката на момчетата, които паркираха колите.

— Виж какво. Трябва да ти призная нещо. Мая ми е нещо като гадже.

Триста я погледна безизразно.

— И аз й казах — както й на родителите ми, — че с теб сме се запознали чрез писма — продължи Емили. — И че всъщност си кореспондираме от няколко години.

— О, така ли? — Триста я побутна игриво. — Защо просто не им каза истината?

Емили преглътна и смачка няколко изсъхнали паднали листа с подметката си.

— Ами… Ако й кажа какво се случи в действителност… в Айова… Мисля, че няма да го понесе.

Триста приглади косата си с ръце.

— Но всъщност нищо не се случи. Ние просто танцувахме. — Триста я смушка в ръката. — Мили боже, ама тя толкова собственически ли се държи?

— Не. — Емили погледа към плашилото, което се извисяваше над предната поляна на кънтри клуба. Беше едно от трите плашила, разположени на терена, но въпреки това една гарга бе кацнала на близкия стълб, без да показва никакъв страх. — Не съвсем.

— Проблем ли е, че дойдох при теб? — попита направо Триста.

Устните на Триста бяха тъй розови, както любимата поличка на Емили от годините, когато ходеше да тренира балет. Едрият й бюст опъваше светлосинята рокля и подчертаваше плоския корем и закръгленото й задниче. Тя бе като един узрял, сочен плод и Емили направо умираше да си отхапе от нея.

— Разбира се, че не е никакъв проблем — въздъхна тя.

— Добре. — Триста си сложи маската. — Тогава ще запазя тайната ти.

Щом влязоха в шатрата, Мая веднага откри Емили, развърза връзките на заешката си маска и придърпа Емили към себе си за една страстна целувка. Емили отвори очи точно в разгара й и забеляза, че Мая е вперила поглед в Триста, като очевидно парадираше с това, което правеха.

— Кога смяташ да я зарежеш? — прошепна Мая в ухото й. Емили погледна на другата страна, като се престори, че не я чува.

Докато обикаляха из шатрата, Триста непрекъснато стискаше ръката на Емили и ахкаше: „Боже, колко е красиво! Колко много възглавнички!“ и „Колко много яки момчета има в Пенсилвания!“, и „Боже, колко много момичета носят диаманти!“. Обикаляше с отворена уста като някое хлапе, което за пръв път посещава Дисни уърлд. Когато тълпата от гости около бара ги раздели, Мая свали маската й.

— Това момиче да не е отгледано в херметически затворен терариум? — попита Мая и облещи очи. — Честно, защо всичко й се струва чак толкова невероятно?

Емили погледна към Триста, която се навеждаше на бара. Ноъл Кан се беше приближил към нея и съблазняващо галеше ръката й.

— Просто е възбудена от това, че е тук — промърмори тя. — В Айова всичко е доста скучно.

Мая вирна глава и отстъпи назад.

— Наистина странно съвпадение да си пишеш с момиче, което живее в същия град, в който вашите те бяха пратили за наказание.

— Не съвсем — изграчи Емили, втренчена във въртящата се диско топка, закачена в центъра на шатрата. — Тя е от същия град, където живеят братовчедите ми, а „Роузууд дей“ имаше програма за обмяна на ученици. Започнахме да си пишем преди две години.

Мая сви устни и стисна зъби.

— Тя е ужасно красива. Да не би да избираш по снимките с кого да си пишеш?

— Това не е някой сайт за запознанства. — Емили сви рамене, опитвайки се да изглежда незаинтересована.

Мая я погледна многозначително.

— Ако я беше избрала по снимката, щеше да има смисъл. Ти си обичала Алисън Дилорентис, а Триста изглежда точно като нея.

Емили се напрегна, очите й зашариха наляво-надясно.

— Не, не прилича.

Мая отмести поглед.

— Както и да е.

Емили внимателно обмисли следващите си думи.

— Тази бананова дъвка, която дъвчеш, Мая… Откъде я вземаш?

Мая изглеждаше объркана.

— Баща ми донесе една кутия от Лондон.

— Може ли да се намери в Щатите? Знаеш ли някой друг, който да я дъвче? — Сърцето на Емили биеше като полудяло.

Мая я погледна втренчено.

— Защо ме разпитваш за банановата дъвка, по дяволите? — Преди Емили да успее да отговори, Мая й обърна гръб. — Виж какво, отивам до тоалетната. Недей да ходиш никъде без мен. Като се върна, ще поговорим.

Емили проследи с поглед как Мая се провира край масите за бакара и усети стомаха си като пълен с тлеещи въглени. В този миг от тълпата се отдели Триста, която носеше три пластмасови чаши.

— Добавих им алкохол — прошепна развълнувано тя, като посочи с пръст към Ноъл, който стоеше облегнат на бара. — Онова момче си носи манерка с нещо и ми даде малко. — Тя се огледа. — Къде е Мая?

Емили сви рамене.

— Отиде да пикае.

Триста беше свалила маската си и кожата й блестеше на фона на мигащите дискотечни светлини. Със своите свити розови устни, широко отворени сини очи и високи скули, тя може би наистина приличаше малко на Али. Емили разтърси глава и протегна ръка към едната чаша — реши първо да пийне, а после да мисли за каквото и да било друго. Триста прокара съблазняващо пръст по вътрешната страна на китката й. Емили се опита да запази неутрално изражение въпреки усещането, че всеки момент ще се разтопи от удоволствие.

— Ако сега беше цвят, кой щеше да си избереш? — прошепна Триста.

Емили отмести поглед.

— Аз щях да съм червено — прошепна Триста. — Но… не крещящо червено, а тъмно, красиво, секси червено. Страстно червено.

— Мисля, че и аз ще бъда такъв цвят — рече Емили.

Музиката пулсираше около тях. Емили отпи жадно една голяма глътка и острият аромат на ром я удари в носа. Когато ръката на Триста се сплете с нейната, сърцето на Емили заби ускорено. Те се приближиха една към друга, след това още повече, докато устните им едва не се докоснаха.

— Може би не трябва да правим това — прошепна Триста.

Но въпреки това Емили се приближи още по-близо, цялото й тяло пулсираше от възбуда. Нечия ръка удари Емили по гърба.

— Какво стана, по дяволите!

Зад тях стоеше Мая с пламтящи ноздри. Емили се отдръпна от Триста, като отваряше и затваряше устата си като риба на сухо.

— Мислех, че отиваш до тоалетната — беше всичко, което успя да каже тя.

Мая примигна, лицето й почервеня от гняв. След това се врътна и излетя от шатрата, като блъскаше хората, които й се изпречваха на пътя.

— Мая! — Емили хукна след нея. Но точно преди да излезе, тя усети, че някой я хваща за ръката. Беше някакъв непознат мъж с полицейска униформа. Той имаше къса щръкнала коса и върлинеста фигура. На значката му пишеше СИМЪНС.

— Ти ли си Емили Фийлдс? — попита ченгето.

Емили бавно кимна и пулсът й внезапно се ускори.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. — Полицаят внимателно положи ръка върху рамото й. — Ти случайно… Случайно да си получавала заплашителни съобщения?

Емили зяпна от изненада. Мигащите светлини на цветомузиката я караха да се чувства като дрогирана.

— 3-защо?

— Приятелката ти Ариа Монтгомъри ни разказа за тях днес следобед — отговори ченгето.

— Какво? — изпищя Емили.

— Всичко ще бъде наред — успокои я ченгето. — Просто искам да разбера какво знаеш по въпроса, става ли? Най-вероятно е някой, когото познаваш, някой, който действа точно под носа ти. Ако ни разкажеш всичко, може би ще можем заедно да разгадаем кой е той.

Емили погледна през прозрачната завеса на входа на шатрата. Мая тичаше през поляната, високите й токчета се забиваха в пръстта. Ужасно предчувствие връхлетя Емили. Тя си спомни как Мая я беше погледнала, когато й бе казала: „Чух, че човекът, който блъсна Хана, я е следил“. Откъде беше разбрала за това?

— В момента не мога да говоря с вас — прошепна Емили с пресъхнало гърло. — Първо трябва да се погрижа за нещо друго.

— Аз съм тук — каза ченгето, като отстъпи настрани и направи път на Емили. — Върши си работата. И без това трябва да открия и едни други хора.

Емили едва виждаше фигурата на Мая, която тичаше към сградата на кънтри клуба. Тя се стрелна след нея и изтича по дългия коридор. Надникна през последната врата в дъното на коридора, който водеше към вътрешния басейн. Стъклото беше замъглено от кондензацията и Емили можа да види само дребничкото тяло на Мая, която вървеше по ръба на басейна, гледайки към своето отражение във водата.

Тя блъсна вратата, влезе вътре и мина зад късата стена, облепена с плочки, която разделяше входа от басейна. Водата беше равна и неподвижна, а въздухът влажен и тежък. Въпреки че Мая сигурно беше чула Емили да влиза, тя не се обърна. Ако ситуацията беше по-различна, Емили сигурно щеше на шега да я бутне във водата, след което щеше сама да скочи вътре. Тя се прокашля.

— Мая, онова с Триста не е такова, каквото изглежда.

— Така ли? — Мая я погледна през рамо. — На мен ми се стори прекалено очевадно.

— Просто… тя е забавна — призна Емили. — И не ме притиска по никакъв начин.

— А аз го правя, така ли? — извика Мая, като рязко се обърна към нея. По лицето й се стичаха сълзи.

Емили преглътна мъчително, събирайки сили.

— Мая… ти ли ми изпращаш… есемеси? Бележки? Да си ме… шпионирала?

Мая сбърчи чело.

— Защо да те шпионирам?

— Ами не знам — започна Емили. — Но ако си ти, имай предвид, че полицията знае.

Мая бавно поклати глава.

— Изобщо не ми звучиш смислено.

— Ако си ти, няма да им кажа — заяви Емили. — Просто искам да зная защо.

Мая сви рамене, след това раздразнено въздъхна.

— Нямам представа за какво говориш. — По лицето й се търкулна една сълза. Тя поклати глава отвратена. — Обичам те — ядно изсъска тя. — И смятах, че ти също ме обичаш. — Тя се обърна, ритна стъклената врата на басейна и я затръшна зад гърба си. Светлината на лампите избледня и отраженията на водата в басейна преминаха от златисто бели в жълто-оранжеви. Дъската за скачане бе покрита с капчици кондензирана влага. Внезапно Емили осъзна нещо, което и подейства като шок при гмуркането в леденостудена вода в студен ден. Разбира се, че Мая не беше А. А. беше уредил нещата така, че тя да й изглежда подозрителна, за да съсипе завинаги връзката им.

Мобилният й телефон избръмча. Емили го грабна с треперещи ръце.

Емикинс:

С разтуптяно сърце Емили остави телефона да се изплъзне от ръцете й. Джакузито с гореща вода беше разделено от басейна и имаше отделна врата, през която се излизаше в коридора. Емили бавно се приближи до него. То вреше като казан и над него се стелеше гъста мъгла. Внезапно тя забеляза червен проблясък в бълбукащата вода и отскочи изплашено назад. След като погледна отново, осъзна, че това е просто една кукла, която се носи по водата с лице надолу, а червената й коса се е разперила около нея.

Тя се пресегна и измъкна куклата от джакузито. Това бе Ариел от скрина с Малки русалки. Куклата имаше люспеста опашка, оцветена в пурпурно и зелено, но вместо горнище на бански, Ариел бе пристегната през гърдите с лъскав състезателен цял бански с надпис АКУЛИТЕ НА РОУЗУУД ДЕЙ. Очите й бяха задраскани с хиксове, сякаш се беше удавила, а на челото й имаше нещо, написано с дебел черен маркер.

Ръцете на Емили започнаха да треперят и тя изпусна куклата на хлъзгавия, облицован с плочки, под. Докато се отдалечаваше от джакузито, вратата се затръшна.

Емили подскочи и се ококори.

— Кой е там? — прошепна тя.

Тишина.

Емили излезе от залата и се огледа. Около басейна не се забелязваше никой. Не можеше да види нищо зад късата разделяща стена, която закриваше входната врата, но забеляза една отчетлива сянка на отсрещната стена. Някой беше тук с нея.

Емили чу кикот и подскочи. След това зад стената се протегна една ръка. Появи се една руса опашка, след това още две ръце, по-големи и мускулести, едната със сребърен ролекс на китката.

Пръв се появи Ноъл Кан, който се запъти право към един от близките шезлонги.

— Ела — прошепна той. Към него притича една русокоска. Беше Триста. Двамата легнаха върху шезлонга и продължиха с целувките.

Емили беше толкова зашеметена, че избухна в смях. Триста и Ноъл се вторачиха в нея. Триста зяпна изненадано, но след това просто сви рамене, сякаш казваше, хей, ами теб те нямаше. Емили внезапно се сети за предупреждението на Аби — Триста Тейлър скача на всичко, което се движи, без значение дачи е момиче или момче. Имаше усещането, че все пак тази нощ Триста нямаше да си направи бивак на пода в спалнята на Емили. Устните на Ноъл се разтегнаха в непринудена усмивка. След това двамата се върнаха към заниманията си, сякаш Емили въобще не съществуваше. Емили погледна отново към удавената Ариел, която лежеше на пода, и потрепери. Естествено, че ако каже на някого за А., А. щеше да се погрижи да сложи край на съществуването на Емили.