Пробуждането на Атлантида

Глава 8

Атлантида, дворцовите градини

Ерин стоеше и гледаше запленена ярките цветове на множеството цветя, голяма част, от които не бе виждала никога преди. Тя зави по каменната пътека, идваща от двореца и забеляза тучни, тъмнолилави цветя, които много приличаха на рози — само че всеки цвят бе с размера на голяма чиния. Цветовете израстваха върху храсти с тъмнозелени листа, които заобикаляха малка бяла беседка. Контрастът бе толкова зашеметяващ, че тя усети как я пробожда нов пристъп на болка, защото сестра й Диърдри не беше тук, за да го сподели с нея.

Тя се бе измъкнала от невероятната стая, която й бяха предоставили в двореца и намери врата, водеща навън; при свежия въздух и пространството, за което копнееше. Сега стоеше сама, за първи път от няколко часа след като пристигнаха в Атлантида, заобиколена от аромата на каскадата от диви, деликатни и красиви цветя.

— Атлантида — прошепна тя, за да провери как звучи думата. Атлантида. Земя, родена от един мит, изгубена в една легенда. И все пак, по някакъв начин тя бе тук. Беше невъзможно, но ето, че бе станало реалност.

Опалите върху пръстите й запяха и я предупредиха за присъствието му, секунди преди многоцветната мъгла да блесне пред нея. Слънчевите лъчи — слънчевите лъчи? — се пречупиха в призми на блестящи диаманти и изведнъж той се появи.

Вен.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза той и се приведе леко. — Добре ли си?

Тя се вгледа в него, нямайки вяра на топлината, която усети, когато той я доближи. На усещането за сигурност. За дом. Тя не познаваше този мъж, независимо от това, което й казваха пръстените й. И сигурно бе жалко, но не помагаше и това, че той изглеждаше толкова дяволски добре в бялата си риза и дънки, с чуплива коса, разпусната по раменете му. Всъщност, даже я дразнеше.

Изумрудите й отново запяха, а опалите им пригласяха в синхрон и тя стисна зъби, опитвайки се да спре песента им. Какво разбираха скъпоценните камъни? Безполезни парчета камък.

— Добре съм — отвърна тя накрая. — Като изключим факта, че ме бутна в ледените води на остров Уитби, очаквайки да повярвам, че някакъв магически портал ще ме преведе в митичния изгубен континент Атлантида. А след това ме доведе в двореца подгизнала, с вид на удавен плъх. — Тя го погледна с присвити очи. — Направо съм страхотно, благодаря, че попита. И как така има слънчеви лъчи тук долу, на не знам колко мили под повърхността?

Той премигна, а след това на лицето му бавно се появи опасна усмивка, която накара сърцето й да затанцува в бесен ритъм.

— Съжалявам за частта с ледената вода и подгизването. Порталът почти винаги ни превежда сухи. Но той си има съзнание и понякога обича да си прави шеги с нас. Във всеки случай брат ми не си пада по церемониалността.

Тя завъртя очи.

— Да, забелязах, че ти премина през портала съвършено сух, въпреки че бе във водата точно до мен. Реших, че е нещо свързано с кралския ти произход. — Да не споменаваме, че тя бе прекалено заета да се бори с реакцията на камъните й към него, за да може да се предпази от водата по някакъв начин.

— Не, довери ми се, порталът няма особен респект към кралските ми гени — каза той със смях. — Последният път почти ме остави да се удавя.

Тя ахна леко.

— Наистина ли? Тогава защо го използваш? Очевидно е, че имаш достатъчно сила или магия, или каквото и да е там, за да намериш друг път до тук.

— Така би си помислила, нали? Но когато си имаш работа с източник на магия, който работи повече от десет хиляди години, понякога спираш да търсиш алтернативи. — Гласът му бе мрачен, а сянката върху лицето му я накара да се зачуди дали това не е разговор, който е водил и преди. Той протегна ръка към нея.

— Ще се разходим ли?

Тя вдигна ръка и изумрудите на пръстените й издадоха остър и ясен зов. Ерин отдръпна ръката си обратно и отстъпи настрани от него. Той я погледна учудено и свали протегнатата си ръка.

— Каква е тази песен, Ерин? Каква е тази музика, която чувам, когато те докосна или когато съм на път да го направя?

Тя отстъпи още веднъж назад, дори да осъзнаваше, че борбата й е напразна.

Тя се намираше на изгубения континент Атлантида, на мили под повърхността и израза „няма къде да бягаш“ доби съвсем ново значение.

— Кажи ми, Ерин. Кажи ми какво означава да бъдеш певец на скъпоценните камъни?

Умът на Вен продължаваше да се връща към видението, което имаше, докато бомбата заплашваше да избухне. Странно бе как последното нещо, което се появява в съзнанието на човек, когато тялото му се подготвя всичко да отиде по дяволите, се запечатва в съзнанието му. Във видението, Ерин стоеше точно на това място, близо до беседката, която бе негово скривалище като дете. Сега тя носеше дънки и пуловер, вместо синята копринена роба, която…

Умът му изведнъж спря. Напълно и изцяло… Не отивай там, СПРИ. Но умът му — или сърцето му? — не се спря и направи връзката, която той не бе видял преди това.

Синя копринена роба. Традиционното сватбено облекло за булките от кралското семейство на Атлантида.

За бога, Посейдон, ако това е представата ти за шега, на мен не ми е смешно.

Когато отвори очи и отпусна челюст, осъзна, че Ерин го наблюдава сякаш вижда нещо странно.

И наистина бе така. Единственият атлант, който цял живот се бе клел, че никога няма да се обвърже само с една жена, изведнъж имаше видения на вещица, облечена в атлантска сватбена рокля. Явно имаше някакъв вид психично разстройство.

— Моментът не е подходящ — измърмори той и поклати глава.

— Моля? Неподходящ момент? За какво? Неподходящ момент да ме издърпат от нормалния ми живот? Добре де, не чак толкова нормален, но достатъчно, че никой да не ме замерва с бомби. — Гласът й се извисяваше и ставаше все по-писклив с всеки следващ въпрос, и Вен реши, че не само той бе на ръба. Всички те щяха да достигнат до този етап.

Тя пристъпи по-близо, размахвайки пръст към него и почти го мушна в гърдите.

— Неподходящо време да бъда домъкната в Атлантида? Неподходящо време да науча, че сестра ми не е мъртва, а може би е робиня на един от най-злите вампири, който е бил най-поквареният тиранин в историята на човечеството? И че копелето иска и мен?

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, но тя не бе приключила.

— Не ми говори за неподходящото време, става ли, Вен? Просто недей! — Раменете й се отпуснаха, а гласът й секна при последните думи. Изведнъж всички разумни и практични причини, които имаше да държи връзката им стриктно професионална, излетяха от ума му и той искаше да я прегърне. Искаше да я утеши. Да премахне болката от очите й.

Не можеше да измисли нито една причина защо да не я прегърне. Той пристъпи напред и я придърпа в ръцете си, и за един кратък съвършен миг тя се отпусна в тях.

Аромата и усещането за копринената й коса предизвикаха стягане в долната част на тялото му. Той я придърпа към себе си, борейки се със собствените си инстинкти, за да остане нежен. Усещането за чувствените й извивки срещу твърдото му тяло предизвикваше пожари по кожата му там, където се докосваха телата им. Въпреки че и двамата бяха напълно облечени, това да я държи в ръцете си събуждаше глад и нужда, каквито никога преди не беше изпитвал. Тялото му потрепери леко от прилива на топлина и той затегна прегръдката си, без да може да отрече примитивното желание да я държи в ръцете си, да я заклейми като своя и никога да не я пуска.

Тя ахна тихо и измърмори нещо под носа си, при което той полетя нагоре, далеч от нея и се приземи по гръб върху беседката, останал без дъх. Вгледа се в създадените от магия слънчева светлина и облаци върху купола, докато дишаше трудно и се опитваше да накара дробовете си да му съдействат и да поемат малко кислород.

— Вен! Вен? Добре ли си? Толкова съжалявам! Не знам какво стана. Направих съвсем малко заклинание за преместване и изведнъж ти полетя във въздуха. Вен? Вен!

Той се опита да отговори, но само се изкашля. Е, по дяволите, тя със сигурност можеше да изчака отговора му. Претърколи се, приведе се и след това скочи на земята. Приземи се тежко и падна по задник. Преди да може да вкара достатъчно въздух в дробовете си и да изрече порой ругатни, тя се втурна към него.

— О, Вен, толкова съжалявам! — каза тя и падна на колене до него. — Не очаквах… не знаех… част от магията на Атлантида трябва да се е сляла с моята и да е предизвикала нещо като турбо ефект. Толкова съжалявам… добре ли си?

Тя постави ръце на лицето му и се вгледа в него с тези огромни сини очи, пълни с притеснение за него… за него. Толкова дълго време го смятаха за най-големия, лош и страшен сред воините на Посейдон, а тази малка нежна, изваяна жена се страхуваше, че тя го е наранила.

Раздразнението му се изпари. На негово място се появи силно чувство, което не можеше да определи. Избликна от гърдите му и се разпростря из цялото му тяло. Той искаше… искаше… нуждаеше се.

Изведнъж нуждата бе всичко, което съществуваше. Витаеше във въздуха между тях и се вливаше във вените му. И тогава той я целуна.

Постави едната си ръка на кръста й, а с другата обхвана врата й и я извади от равновесие, при което тя падна в скута му и той наведе глава, за да улови устните й със своите. Ерин ахна тихо и той пое дъха й в устата си. Почувства се така, сякаш бе вкусил желание или молба, сякаш бе уловил част от душата й в своята.

От нея извираше музика и се вливаше в него, а топлината и гостоприемството на устата й бе симфония от желание, дирижирана от маестро. Тя издаде стенещ звук и той се опита да го поеме. Да поеме музиката, да вдиша светлината и магията й в сърцето си, докато продължаваше да я целува и целува.

В името на светлината и водата, о могъщи Посейдон, тя отвръщаше на целувката му.

За миг целувката се промени от изследваща до собственическа и всяка част от него пищеше от нужда да я сложи да легне в цветята, да разкъса дрехите й и да нахлуе в нея точно там, в градината.

Ципът му със сигурност бе опасно близо до това да остави татуировка върху пениса му от натиска, защото дори само вкусът й го караше да пламти целия. Ад, изпълнен с глад и желание… и изведнъж той осъзна, че тя бе точно като сбъдната мечта.

Мечта, която никога не би заслужил.

Като всички мечти, които не би могъл да постигне.

Той отдръпна глава от нейната, дишаше тежко от усилието, което му костваше това да го направи. Ерин се вгледа в него. Сините й очи бяха замъглени от страст, а устните й подути от целувките му и дълбоко в душата му изрева примитивна нужда да я притежава.

Нужда, която никога нямаше да може да задоволи. Той повдигна отпуснатото й тяло от себе си и се подготви да се опита да убеди себе си — да убеди и двама им — че тази целувка никога повече не трябва да се повтаря.

— Ерин, ние не можем…

В този миг между тях премина леден вятър и той дръпна Ерин зад себе си, осъзнавайки какво означава това. Знаейки, кой е това.

— Не, не можете — категорично каза Аларик, докато придобиваше телесна форма. — А ти, певице на скъпоценни камъни, наруши законите на Атлантида. Наказанието на Посейдон за незаконна употреба на магия тук, е смърт.