Пробуждането на Атлантида

Глава 4

Пещера дълбоко под Маунт Рейниър

Каскадите, Вашингтон

Слабата светлина от факли и свещи едва осветяваше стаята достатъчно добре, за да се види говорителят, но лицето му беше по-подходящо за тъмнината.

— Мислете за това, като за празнуване на рожден ден, ако щете. Просто, рожденият ден в случая ще отбележи две хиляди години.

Гласът на вампира звучеше с древна сила, която гърмеше през огромното празно пространство на пещерата, трептеше през влагата и плесента, събрала се по черните стени и стържеше в тъпанчетата на слушателя. Това беше глас, предназначен да утвърди влиянието на собственика си над слабите, робите и страхливите.

Слушателят не беше нито едно от трите. Но бе любопитен.

— И имате намерение да използвате удобен случай, за да направите какво? Да възстановите властта, която сте изгубили преди толкова много дълги години?

— Не съм загубил нищо. Бях зверски убит в разцвета на живота си. — Вампирът го изгледа свирепо. Очите му разпръскваха яростен червен блясък, който прорязваше непрогледния мрак. Но после смехът му звънна, дрезгав и леко ръждясал. Костите на лицето му рязко се открояваха, подчертавайки изпъкналия му римски нос. Правата му черна коса беше оформена в антична военна прическа. — Освен това, Римската империя е отдавна изчезнала и е далеч по-малка от това, което смятам да постигна днес.

Той се плъзна към центъра на пещерата и се качи върху покритата с червено кадифе платформа.

— Светът трябва да чуе името на Гай Юлий Цезар Август Германик отново.

Слушателят остана с безизразно лице, което до известна степен бе постижение, предвид обстоятелствата. Точно така. Може би Холивуд щеше да бъде по-добра цел, като се има предвид усета му за драма.

— Но знаел ли е някога светът това име? Или просто искате да чуете отново името, което са ви дали войниците като дете? Да гърми от безбройните телевизионни екрани, да отеква по улиците? — Той направи пауза и напук на желанието му да остане безстрастен, челюстите му се стиснаха преди да продължи: — Не е ли Калигула името, което искате да направите отново известно?

Най-страшният и презрян император в историята на Римската империя се усмихна и дългите му зъби проблеснаха.

— И така да е какво? Това е мое рождено право. — Той обърна поглед към слушателя, който все още стоеше в сянка, близо до стената на пещерата. — Разбира се, ти знаеш, че не ти вярвам, Дракос.

Най-новият генерал на Калигула най-сетне срещна погледа на новооткрития си… господар.

— Така и трябва да бъде. Моят първи съвет към вас е: никога не се доверявайте на никого.

Дворецът на принц Конлан, Атлантида

— Това не ми харесва — каза Джъстис, докато крачеше по мраморния под във военната зала на Конлан. Вен наблюдаваше как воинът, чийто меч както винаги бе в ножницата на гърба му, кръстосваше дължината на стаята с големите си крачки. Джъстис сновеше без да спира, откакто бяха започнали събранието преди около десетина минути.

След като се срещна насаме с Вен, Конлан извика своите воини на съвещание, за да обсъдят заплахата от Калигула, увеличаващата се активност на вампирите в района на Сиатъл, и онова, което по дяволите, бе направила Ерин Конърс на брат му.

Вен издиша. Да се каже, че е обезсърчен, не бе достатъчно. Той обаче не се помръдна от мястото си и продължи да стои облегнат на стената срещу входната врата на залата. Застанал между всяка възможна заплаха и брат му, както повеляваше дългът и правото му като Отмъщението на краля.

Не че Конлан не можеше да се грижи за себе си. Вен погледна към по-големия си брат, наследник на трона. Конлан приличаше толкова много на него, освен може би, че бе около три-четири сантиметра по-нисък. Принцът седеше на обичайното си място около голямата кръгла дървена маса, облегнат в стола си и наблюдаваше стаята, без да казва нищо.

Вен най-накрая отговори на риторичния коментар на Джъстис, просто за да намали напрежението в стаята.

— Ти не харесваш нищо, Джъстис. Нещо против да поясниш?

Джъстис спря да обикаля и когато се обърна, за да се изправи пред Вен, дългата му до кръста синя плитка се развя зад него.

— Не се подигравай на опасенията ми, лорд Венджънс. Знаеш много добре, че инстинктите ми са спасявали кралския ти задник неведнъж.

Това бе самата истина, така че Вен не можа да изпита раздразнение.

— И какво? Нима не съм ти върнал услугата стократно през вековете. — Той огледа залата и останалите от елитните защитници на Конлан — Седемте, които бяха споделили повече битки с него, отколкото можеше да преброи.

Бренан, безстрастен, както винаги, неспособен да чувства, откакто бе прокълнат. Той и Алексий се бяха върнали в Атлантида малко преди Вен. Алексий бе мрачен и не се усмихваше. Нещо бе умряло в този воин, когато Анубиса го бе пленила. Сега той се усмихваше само след като убиеше нещо. Вен все още не знаеше до каква степен се бе възстановил Алексий от дивото състояние, в което го бяха намерили. Вампирската богиня имаше майсторски умения, щом ставаше дума за изтезания.

По дяволите, беше чудесно, че тя е мъртва.

Очите на Кристоф блестяха с едва обуздана сила. Той може би бе най-неуравновесеният от всички тях. До него стоеше Денал, най-младият по възраст, но воин, който бе умрял и се бе върнал към живота заради смъртната саможертва на Райли. Неговите двеста двадесет и няколко години тежаха на хлапака, повече от всякога.

И отсъстващият им другар — Бастиян — който все още бе във Флорида, където сформираше съюз с шейпшифтърите. И където между другото бе създал свой собствен съюз, сливайки душата си с тази на шейпшъфтър-пантера, в която се беше влюбил, ако можеше да се вярва на историята на Денал. Но по този въпрос Вен следваше максимата „ще повярвам, когато го видя с очите си“.

Алексий заговори и откъсна Вен от мислите му.

— Наистина ли искаме да губим времето си в сравняване на резките по мечовете си, лорд Джъстис? — той стоеше до прозореца, а белязаната страна на лицето му се извърна към стената, далеч от погледите им.

Конлан вдигна ръка и Джъстис спря, преди да изкрещи отговора, което напрегна мускулите му. Воинът бе проклет, колкото Кристоф. Джъстис имаше толкова голямо его, че някой просто трябваше да го понатупа в близко бъдеще. Вероятно по-скоро, отколкото се очакваше. Вен се надяваше да бъде наоколо, за да види това.

Освен ако той самият не беше този, който да го направи. Може би дори щеше да се пробва едновременно с Джъстис и Кристоф, само за да освободи малко напрежението.

— На мен това също не ми харесва — каза Конлан с равен глас. — Вен е мой брат и по някаква странна причина, моята бъдеща кралица изглежда е развила известна сестринска привързаност към него.

Денал се засмя.

— Тя е толкова мила, че обича всички, господарю. Дори харесва Кристоф.

Последният изръмжа към по-младия воин и протегна ръка, за да го плесне зад врата, но Денал се наведе и ухили.

Устните на Конлан се извиха в подобие на усмивка, но лицето му остана мрачно.

— Независимо какви са причините, Райли би предпочела Вен да остане в Атлантида и да бъде близо, докато тя… се изправя пред тези трудности. Въпреки това, тя е воин по душа и осъзнава, че ние трябва да продължим мисията ни за защита на човечеството. Ние, воините на Посейдон, не можем да направим друго.

През стаята премина смразяваща хладина и повечето воини, които стояха около масата, неволно отстъпиха крачка назад. След близо три века като върховен жрец, сигналът за влизането на Аларик беше непогрешим за всички тях. Той носеше силата на Посейдон, дори когато бе безформен като въздуха и невидим като дъха. Бренан, който бе облегнат на стола до този на Конлан, се поклони леко и се отдалечи към собственото си място.

Аларик се материализира в рамките на няколко удара на сърцето — в един момент студеният хлад се спусна заплашително като смъртоносен шепот по гръбначния стълб на Вен, в следващия Аларик застана пред тях, а ръцете му бяха сключени около инкрустираните с изумруди дръжки на кинжалите му. Той бе облечен изцяло в черно, както винаги, като някакъв атлантски ангел на смъртта.

Върховният жрец огледа стаята, сякаш за няколко секунди претегляше и измерваше калибъра на мъжете в нея. Погледът му накрая — и най-дълго — се спря върху Вен.

— Твоята вещица е певица на скъпоценните камъни — каза той преди грациозно да се отпусне на стола си.

Разбира се, той бе символ на магията на Посейдон, създаден от плът или поне така бе според традицията, мислеше си Вен, с мрачна развеселеност.

Ако искаше да изтръгне сърцето от гърдите ми, докато все още бие, вероятно щеше да го направи също толкова грациозно.

Образът за смъртта на вампира Барабас, причинена от деликатните ръце на Анубиса, изплува в паметта му за секунда, но той го прогони от съзнанието си.

Изведнъж думите на Аларик го изтръгнаха от спомените му.

— Какво? Мислех, че певците на скъпоценни камъни са мит. И каквото и, по дяволите, да е тя, не е моя вещица.

— Мит? Като този за акнаша’ан? — попита Аларик със сух глас.

— Уау, църковен плъх, да не би току-що да се пошегува? — повдигна вежди Вен. Той не беше чувал дори и намек от привичния сух като Мъртво море хумор на жреца, откакто Аларик бе срещнал за първи път сестрата на Райли, Куин.

— Не намирам нищо смешно във факта, че древните митове изскачат от страниците на нашите свитъци — отвърна Аларик, а очите му светеха със зелен смарагдов пламък и предупреждаваха за раздразнението му. — Първо, открихме Райли и Куин. Две акнаши. Емоционални емпати, излезли направо от легендите, изгубени във водите на времето. Сега Вен описва човешка вещица, която резонира с лиричната сила на певица на скъпоценни камъни. Кой знае какво ще се случи следващия път?

— Гласувам за Феята на зъбките — каза провлачено Вен. — Или може би яздене на еднорог.

— Какво е Фея на зъбките? — Попита Денал, веждите му се сключиха, напомняйки на Вен момчето, което толкова често го бе изкарвало извън нерви с безкрайните си въпроси.

Вен изсумтя, но преди да успее да обясни — добре де, да се присмее — Бренан проговори:

— Ако жената…

— Ерин — прекъсна го Вен, необяснимо раздразнен. — Нейното име е Ерин Конърс. Не „жената“, не „вещицата“, а Ерин. Тя е красива и е достатъчно смела, за да се съюзи доброволно с нас срещу Калигула, така че най-малкото, което заслужава, е да използваме името й. — Той удари пода с върха на ботуша си. — Както и да е, не знаем, дали тя със сигурност е певица на скъпоценни камъни. По дяволите, може да съм чул айпода й.

Бренан продължи, сякаш не е бил прекъсван.

— Ако Ерин Конърс наистина е певица на скъпоценни камъни и песента й предизвиква хармония у Вен, може би аз трябва да направя съюза с магическия контингент в Сиатъл. Изучвал съм внимателно древните митове и пророчествата. Те твърдят, че резонанса на скъпоценния камък звучи с емоциите на певицата. — Той огледа стаята, а след това спря вниманието си върху Вен. — И очевидно в онзи, който е способен да слее душата си с нейната.

— Не! — Вен се отблъсна от стената. — Не — продължи той, принуждавайки се да се успокои. — Конлан ми даде тази работа и аз имам намерение да я свърша. Да, вярно е, че ти нямаш повърхностни емоции, Бренан. Откакто над теб тегне дяволското проклятие, искам да кажа. Но не забравяй, че Куин намери нещо, погребано дълбоко в теб. Ако Ерин наистина е певица на скъпоценни камъни и тези резонански глупости са истински, тогава следва извода, че тя ще разбие тази твоя бариера. — Той се обърна към Конлан и Аларик. — Аз ще го направя, Конлан. Ако някой ще сформира какъвто и да е съюз с Ерин и нейното сборище, ще е дяволски добре, това да съм аз.

— Изглежда, Отмъщението на краля е взел своето решение — каза Конлан, намек за сарказъм подчерта думите. — Във всеки случай, се нуждая от Бренан, за да проучи мълвата за емоционален инкуб2, който убива хора в Ню Йорк.

— Още митове, изскочили от страниците — каза Аларик.

— Възможно е дори да не е вярно — каза Конлан. — Но ако е така, Бренан е единственият, който може да победи такова създание.

— Добре, както и да е. Можем ли да се върнем на Ерин и това какво, по дяволите, е певица на скъпоценни камъни? Как да се справя с нея? — каза Вен, обърна гръб на Конлан и Аларик и погледна надолу към скръстените си ръце. Може би краченето на Джъстис беше добра идея. Той или трябваше да се разтовари от стреса, или да удари някой. Не беше най-подходящото време неговият спаринг-партньор Бастиян, да се влюбва в шейпшифтър-пантера.

Аларик кимна.

— Певицата на скъпоценни камъни е онази, чиято душа резонира с духа на камъните на земята. Според някои сведения, това е главно талант сред феите.

— Супер. Излиза че Ерин е като Феята на зъбките — изръмжа Вен, вдигайки поглед.

— Нека поговорим за Калигула — каза Аларик. — Вероятно той се опитва да обедини силата на Барабас със своята. Знаехме, че ще настъпи политическото движение в йерархията на вампирите, независимо колко неорганизирано може да бъде.

— Съществува ли йерархия изобщо вече? — отвърна Кристоф. — Сега, когато тяхната богиня я няма, това не ги ли превръща всички в отстъпници? Може би не направихме услуга на никого, като я убихме. Не ги ли държеше поне под строй?

Алексий пристъпи напред, като свиваше и отпускаше юмруците си.

— Не се съмнявай, че Конлан и Райли направиха услуга на света, както каза ти, като убиха този зъл изрод Анубиса — отвърна той, а в грубия му глас ясно се долавяше усилието, което полагаше, за да остане спокоен. — Най-малкото, те ми направиха услуга, за която никога няма да мога да се отплатя.

Конлан стана и се поклони на своя воин.

— Алексий, ако съществува някакъв дълг, то той е моят към теб, задето постави живота си в ръцете й, за да ме намериш. Никога не се съмнявай, че си припомням това във всеки един ден от живота ми.

В стаята надвисна мълчание, опънато между двамата, които бяха познали неописуеми мъчения в ръцете на Анубиса.

Накрая Бренан го наруши:

— Аз не вярвам в съвпадения. Ако Калигула действа в тази област, е почти сигурно, че той стои зад драстичното увеличение на броя новопревърнати вампири.

— Защо? Защо би го направил? Новосъздадените вампири не могат да се контролират през първите една-две години, така че за какво могат да му послужат? — попита Джъстис. — Макар че от тук следва, че на вампирите им е нужна причина, за да предизвикват проблеми, а това вероятно е глупаво твърдение.

Вен кимна.

— Съгласен съм с всичко. Не съществуват съвпадения, вампирите създават неприятности без причина и Джъстис е глупав — докато изричаше това, той се ухили на синьокосия воин.

Денал и Кристоф се засмяха, поотпускайки напрежението, но Джъстис изглежда не се забавляваше. Той изгледа свирепо Вен.

— Смей се, Вен Хелсинг. Изглежда твоята малка певица на скъпоценни камъни те е омагьосала — той се засмя. — Хей, ако това е проблем, ще се радвам да помогна вместо теб. Изглежда тя е истинска жена.

Вен се шегуваше с Джъстис за жени от повече от два века, но изведнъж, с това единствено изречение, нещо се промени. Някой се промени.

Вен се промени.

— Дори не си го помисляй — изръмжа той. Всички следи от веселие бяха изчезнали от гласа му. — Стой далеч от Ерин.

Острото ахване на Денал прозвуча като предупреждение, което накара Вен да изтегли кинжалите си с едно плавно движение и да се обърне, за да се изправи пред заплахата. Но вратата на залата остана плътно затворена, а единственото, което наподобяваше заплаха в стаята, бяха шокираните изражения на лицата на Денал, Алексий и Кристоф. Вен се втренчи в разширените им очи като присви своите.

— Какво? Защо ме гледате така?

Конлан и Аларик едновременно скочиха от столовете си, а Денал заобиколи масата, докато не застана пред Вен.

— Очите ти. Те… те блестят — каза той, а думите му бяха пропити с благоговение. — Има странен синьо-зелен пламък в средата. Сякаш е…

— Това е пламъкът на Посейдон — каза Бренан. — Тъй като мога само да предполагам, че не се стремиш да слееш душата си с някой от нас, изглежда, тази певица на скъпоценни камъни ти е повлияла повече, отколкото предполагаш.

Вен затвори очи, за да блокира гледката им. За да потуши пламъците.

Надяваше се да проработи. Но някак знаеше, че няма да стане.

— Вен? — Чу се гласът на Конлан, все още спокоен, но отекващ с кралска заповед. — Има ли нещо друго, което трябва да ми кажеш за Ерин Конърс?

Вен промърмори няколко от любимите си ругатни на древен атлантски език, после реши да се опита да се направи на безразличен.

— Ами, сега, като го споменаваш…

Щабът на Сиатълския Светлинен кръг

Ерин застана в центъра на кръга, опитвайки се да контролира треперенето на коленете си. Тя никога досега не беше призовавана на среднощното специално събиране на върховните жрици от сборището и не знаеше какво да очаква. Стаята бе осветена от свещи, стените бяха опасани от здрави дървени библиотеки и тежки тъмносини копринени завеси. Тържествената атмосфера се подчертаваше от факта, че силите й бяха напълно изчезнали от момента, в който бе прекрачила прага. Стаята сигурно бе защитена от най-мощното заклинание, защото Ерин не можеше да чуе дори звук от песента на големите друзи3, които почиваха на рафтовете на библиотеките. Скъпоценните камъни на пръстите й също останаха тъмни и спокойни.

Слуховете за Заглушаването, които беше чувала, докато растеше като вещица, изплуваха от спомените й и се настаниха в ума й. За съжаление, слуховете бяха довели заедно със себе си своите приятели: страх и отчаяние. Два пъти за една вечер беше останала без силите си. Тя си обеща, че това няма да се случи отново. Изправи рамене и направи крачка към масивната маса в единия край на драпираната в тъмно синьо стая.

— Тук съм, за да докладвам за инцидента, нали?

Дженай вдигна очи от книжата, които подреждаше на мястото си в центъра на масата, а ледените черти на лицето й, бледи почти колкото белите роби, които и трите носеха, изразяваха лека изненада.

— Поискахме ли да говориш?

— Не, но аз…

— Това е напълно достатъчно, Ерин, — каза Лилиан и правата й къса сива коса се залюля около квадратната й челюст, когато тя кимна, за да подчертае думите си. — Ще говориш, когато ти кажем да го направиш.

Беренис, третата и последна вещица на масата, избута тъмната коса от лицето си и се загледа в Ерин за един дълъг миг. Когато най-накрая проговори, в копринения й глас имаше само презрение.

— Може би Ерин чувства, че не трябва да се вслушва в закона на сборището сега, когато е толкова умела в канализирането на Стихийна магия?

Ерин присви очи и се опита да не гледа гневно към Беренис, въпреки нападката. Точно това иска да направя. Да избухна и да им покажа колко съм неуравновесена. Няма да стане.

— Ще говорим за това как използвам Стихийна магия, вместо за нападението? — Тя не си направи труда да скрие недоверието в гласа си.

Те просто се взираха в нея, без да проговорят. Затова тя направи единственото нещо, което можеше да измисли. Отговори на въпроса.

— Аз съм добре запозната със закона на сборището и го следвам най-смирено. Както всички знаете, полагам много труд, за да контролирам Стихийната магия. Силата й тази вечер ме завладя напълно изненадващо. — Ерин плътно стисна ръцете зад гърба си, но запази лицето си спокойно.

— Явно, не е достатъчно — каза Беренис презрително. — Усетихме я ясно в другия край на града по време на вечерната ни среща.

Дженай вдигна ръка.

— Не искам да слушам повече за това. Ти специално Беренис, знаеш, че Стихийната магия избира своите проводници. Ако вещица можеше да избира да канализира подобна черна магия, само тези с най-покварените сърца щяха да направят този избор. А опасностите, свързани със Стихийна магия, са твърде големи, за да се оставят в ръцете на някой с лоши намерения.

Тя се обърна към Беренис. — Въпреки че бе направен с най-добри намерения, твоят собствен опит, да призовеш Стихийна магия преди десетилетие почти унищожи целия Сиатъл.

Лицето на Беренис стана наситено червено.

— Няма да защитавам или обсъждам това решение отново, след всичките тези години. Когато вампирите и шейпшифтърите оповестиха своето съществуване, почувствах, че имам възможност да ги унищожа, преди те да завземат властта.

Лилиан промърмори звук на съгласие.

— И беше права в предсказанието си за заплахата, Беренис. Сега вампирите имат своя собствена камара в Конгреса и Праймуса притежава повече власт от Камарата на представителите и Сената взети заедно. А тъй като шейпшифтърите контролират голяма част от водещите медии, властта винаги ще е на тяхна страна.

Дженай разтърси глава и дългата й червена коса се развя зад нея.

— Не. Не, не, и не. Тя бе права в предчувствието си, но сгреши в начина, по който подходи. Ако ние не се бяхме намесили, последиците щяха да бъдат катастрофални.

Ерин не можеше да мълчи повече. Яростта растеше вътре в нея, докато накрая не помисли, че главата й може да се взриви от силата й.

— А нима не намирате нищо катастрофално в нощта, в която вампирът Калигула уби цялото ми семейство? — попита тя, накъсвайки думите.

И трите вещици на масата наведоха главите си за миг. Когато Дженай отново вдигна поглед към Ерин, лицето й бе омекнало.

— Извинявам се за това. Да изгубим майка ти и сестрите ти, беше най-голямата трагедия, която нашето сборище някога е преживявало и смея да отбележа, че Гуендолин беше най-близката ми приятелка. Беше като моя сестра. — Във виолетовите очи на Дженай блестяха сълзи. — Трябва да повярваш колко дълбоко всички ние разбираме и споделяме скръбта ти.

Ерин погледна Дженай в очите дълго и смело, но след това кимна.

— Вярвам в това — тя сведе ресниците си и погледна разгневеното лице на Беренис. В по-голямата му част.

— И познавайки майка ти и нейното учение, ние никога не бихме повярвали, че би рискувала да загубиш душата си, заради Стихийната магия — добави Лилиан.

— Направих всичко възможно, за да се защитя срещу това — каза Ерин, с високо вдигната глава. — Също така съм прекарала безброй часове в проучване на дарбата на пеещите камъни. Но няма нищо из нещата, които съм чела, което може да обясни защо воинът от Атлантида предизвика такава бурна реакция в мен… в моите скъпоценни камъни.

Дженай и Беренис си размениха почти незабележими погледи.

— Всъщност, Ерин, има нещо, което трябва да знаеш — каза Дженай. — Относно реакцията, за която казваш, че е предизвикал атланта в твоята дарба и за това какво ще откриеш, ако продължиш да търсиш Калигула.

Лицето на Беренис пребледня още повече, ако въобще беше възможно.

— Не можеш да й кажеш…

— Трябва да й кажем. Време е. Особено, ако тя планира да включи атлантите в този невъзможен план за отмъщение — каза Лилиан. — Да не говорим за нападението тази вечер, което може би е свързано.

Да, всички доста добре се справяте с неспоменаването на атаката, помисли си Ерин, чудейки се дали очевидната ярост ще преодолее изтощението й и ще я задържи на краката й.

— Тя заслужава да бъде наказана за това, че не успя да контролира Стихийната магия — сопна се Беренис.

— Ерин заслужава да знае истината — каза Дженай.

— Каква истина? Просто ми кажете — настоя Ерин, ледът във вените й се стрелкаше през цялото й тяло и се събираше в корема й, образувайки замразена топка. Тя искаше силата си, утехата на скъпоценните си камъни и тяхната песен; искаше да избяга със запушени уши от стаята.

Но най-силно желаеше да се свие и да си почине в безопасните ръце на Вен, призна пред себе си тя, дори докато се чудеше на силния си копнеж по един мъж, когото тъкмо беше срещнала.

Дженай се надигна от мястото си и се плъзна безшумно около масата, а когато застана пред Ерин, постави ръце на раменете й.

— Ти си ми като дъщеря, Ерин, и ако си твърдо решена да следваш този път на отмъщение, трябва да знаеш какви ще бъдат последствията.

— Това не е само заради миналото и отмъщението — изтърси Ерин, търсейки в очите на жрицата някакъв проблясък на разбиране. — А и за бъдещето. Става въпрос затова да спра Калигула да причини подобно нещо на семейството на някой друг. Може би на цялото човешко население в Сиатъл или щата Вашингтон. Или цялото Западно крайбрежие? Ние почувствахме тъмнината от района около Маунт Рейниър. Видяхме нарастващия брой негови поддръжници — онези, които той превърна във вампири. Защо не можете да разберете?

Пръстите на Дженай се стегнаха болезнено върху раменете на Ерин и тя се наведе напред за кратка прегръдка, като прошепна в ухото й:

— Не мисли, че не сме загрижени за нападението тази вечер. Има шпионин в сборището и ние разследваме.

Ерин направи всичко възможно да не променя изражението на лицето си, тъй като Беренис я гледаше с присвити очи.

Дженай я освободи от хватката си и отстъпи назад.

— О, ние разбираме много добре, Ерин. Калигула укрепва властта си над колкото може повече от онези, които е призовал към мрака. — Тя замълча и наведе главата си, сякаш не можеше да понесе да гледа Ерин в очите повече. — Може би в действителност той стои зад нападението над теб тази вечер. Ти каза, че си почувствала черна магия… — думите й заглъхнаха.

— Трябва да й кажеш, Дженай. Или аз ще го направя — каза Лилиан. В гласа й имаше толкова много тъга, че Ерин премигна и погледна към по-старата вещица, а след това ахна при вида на сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Дженай. Какво има? Моля те, кажи ми. Плашиш ме — каза Ерин.

— И трябва да се страхуваш — извика Беренис, като се изправи от стола си. — След това, което видях… — тя замълча и поклати глава.

Дженай най-накрая вдигна глава и погледна Ерин в очите.

— Да. Време е. Първо, ние наскоро се запознахме по-детайлно с характера на твоята дарба. Според представител на Феите, който в момента е на съвещанието на лидерите в северноамериканското магическото сборище, твоята дарба може да е рядко наследство от елфите.

Ерин примигна.

— Казваш ми, че съм отчасти елф?

Лилиан се засмя.

— Никога не позволявай Феите да чуят да казваш това. Писнало им е от популярните културни заблуди относно елфите. Чух, че една от канадските феи е отрязала главата на вампир, само защото е споменал Северния полюс.

Това беше твърде много за осмисляне.

— Така, значи аз може би съм отчасти елф… част от елфския народ. И какво от това? Ние всички сме част от нещо, предполагам. Какво друго каза този представител?

— Когато му разказах за твоята дарба, той те нарече певица на скъпоценни камъни, Ерин. Заяви, че този талант е изгубен в митологичните летописи дори на неговия народ — обясни Дженай, а в очите й се четеше доброта и нещо, което много приличаше на съжаление.

Ерин мразеше да я съжаляват.

— Давай. Разкажи ми всичко.

Дженай прехапа устни, обзета от нетипично за нея колебание. Сянката в ъгъла на периферното зрение на Ерин бе единствения знак, че Беренис се е преместила, но изведнъж вещицата застана до Дженай. Докато Ерин се взираше в тях, Лилиан тръгна бавно към другата страна на Дженай.

— Какво е това? Числено превъзходство? — Ерин се опита да се засмее нехайно, но прозвуча сподавено. — Просто ми кажете вече.

— Последните данни за съществуването на певец на скъпоценни камъни в историята на Феите, е преди катаклизма, при който е потънала Атлантида — каза Лилиан, гледайки насърчително към Дженай. — Възможно е във вените ти да тече атлантска кръв.

Облекчението накара Ерин да се почувства малко замаяна.

— Това ли е всичко? Аз съм отчасти елф и отчасти атлант? Не е голям проблем. В действителност, този факт може да накара Вен и хората му да бъдат по-склонни да ми помогнат. Ние сме отдавна изгубени далечни братовчеди! — Тя се замисли как я накара да се чувства това откритие и добави: — Много, много далечни братовчеди.

Дженай въздъхна уморено и тихият звук прекъсна жалкия опит на Ерин да се пошегува.

— Не е толкова просто, Ерин. Има още нещо, което трябва да знаеш. — Тя пое дълбоко дъх. — Не цялото ти семейство е било убито онази мощ. Калигула залови сестра ти и по-късно ни изпрати доказателство, че я е превърнал.

Коленете на Ерин се подкосиха за втори път гази нощ и тя почти падна на земята.

— Какво? Кой? Сестра ми? Коя сестра? Това е лъжа! Щях да знам… щях да я почувствам… аз… аз — тя погледна към Лилиан умолително, но побелялата вещица просто стоеше там и кимаше с глава в знак на съгласие. — Не! Не, грешите. Щях да знам. Някак щях да разбера…

— Истина е, Ерин — отвърна Дженай, прекъсвайки отчаяните й опити да го отрече, — сестра ти Диърдри е вампир.