Пробуждането на Атлантида

Глава 25

Хижата

Ерин внимателно вдигна глава, за да види какво прави Куин. Жената стоеше мълчаливо от няколко минути; не беше продумала и дума откакто бе наредила на мъжете да излязат от хижата. Куин седна на пода с кръстосани пред огъня крака, взирайки се в пламъците.

— Искаш да говориш с мен, така ли? Нещо като разговор по женски? Може би излияние от типа „всичко е наред щом убиваш в името на живота, свободата и Америка“? — думите излязоха с повече изтощение и по-малко сарказъм, отколкото бе искала. Може би в нея не бе останал никакъв борбен дух.

Куин я прониза с мрачен поглед.

— Това ли имаш нужда да чуеш? Ще направи ли нещата по-лесни за теб? Ако е така, чудесно.

Объркването я изкара от сковаността й.

— Тогава за какво искаше да говориш с мен?

Куин въздъхна.

— Най-вече исках просто да слушам. Мислиш ли, че става по-лесно да убиваш, само защото си го правил повече от веднъж? Не. Дори напротив, става все по-трудно.

— Тогава как го правиш? Как правиш, това, което правиш, ден след ден, месец след месец? — Ерин стисна ръцете си една в друга толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Дори убиването на вампири не е лесна работа — много от тях са съседи, приятели, дейни членове на обществото, на които просто се е наложило да пият кръв. Как можеш да погледнеш в лицето им, което е точно като твоето, и да ги убиеш?

— Някои от най-добрите ти приятели са вампири, това ли е? — запита горчиво Куин. — Виж, не ми казваш нищо, което не знам. Както споменах, става все по-трудно и по-трудно. Всеки отнет живот, дори и на нежив, е поредният черен отпечатък в моя собствен. Поредното петно върху душата ми — тя се засмя. — Чуй ме само: „петно върху душата ми“. Изведнъж започнах да драматизирам.

— А ако е така? А ако душата ми е непоправимо опетнена, защото убих Лилиан тази вечер? Тя не беше шейпшифтър или вампир. Беше човек.

— Беше чудовище — каза Куин категорично. — Вен ни каза, как се е похвалила, че е убила сестра ти, приятелката ти, която също е вещица, и е помагала за планирането на убийството на семейството ти. Наистина ли смяташ, че тя заслужаваше да живее?

Ерин се втренчи в Куин. Светлината от огъня играеше по лицето й като зловещ предвестник на адските пламъци. Ерин се отърси от странното чувство на страх и обмисли въпроса за миг. Накрая поклати глава.

— Направих това, което трябваше и бих го сторила отново. Беше самозащита и аз предпазвах Вен, защото дори и да бе убил всеки един от онези шейпшифтъри, тя щеше също да го убие. Но не ме карай да решавам кой заслужава да живее. Това е въпрос за богинята.

Куин се обърна с лице към огъня.

— Може би. Или може би твоята богиня и моят бог ни дадоха силата да ги победим като отговор на въпроса. Така или иначе, аз отказвам да позволя това да продължава повече. Не мога просто да си стоя и да се преструвам, че не забелязвам как вампирите вземат контрол над политическото ни ръководство, гласувайки закон след закон в полза на неживите. Не мога да понеса и да оставя групи от свирепи шейпшифтъри да убиват хора, които са попаднали в териториалните им борби.

Вълна от безнадеждно отчаяние заля Ерин.

— Можем ли да променим нещо, Куин? Наистина ли вярваш, че усилията ти имат смисъл? Чувствам се така, сякаш всички ние играем карнавална игра за гиганти. Знаеш ли тази игра, при която удряш пластмасови лалугери с дървен чук, докато изкачат от дупките? Без значение колко много си ударила, продължават да излизат още и още?

По лицето на Куин мина сянка на усмивка.

— Да, играла съм тази игра. Преди, когато имах време за неща като улични панаири и карнавали. Струва ми се, че е било преди векове.

— Е, вампирите с планове да вземат контрол над човешката раса и да ни третират като овце, злите шейпшифтъри, все повечето вещици, които се обръщат към мрака — те са лалугерите. Те са навсякъде и всичко това все повече прилича на една безкрайна игра, където шансовете за успех са обърнати срещу нас — заяви Ерин.

— Това, което извърши тази вечер, не беше безполезно или безсмислено. Не беше и грешно, независимо от това какво би казал законът. Законодателството не върши това, което е нужно, за да се отстрани тази заплаха. И докато не премахнем вампирската конспирация, никога няма да го направи. Защото те са тези, които пишат законите и всеки, който не е съгласен, изчезва удобно. — Куин бутна още една цепеница в огъня. — Трябва да съхраним вярата си, Ерин.

— Не знам. Аз…

Куин удари юмрук в дланта си.

— Спри! Нямаш време да се самосъжаляваш. Трябваш ми силна, за да намериш този рубин и да спасиш сестра ми. Райли е единственото хубаво нещо, което остана в живота ми и ако тя и бебето… — Куин поклати глава и сълзите се стекоха по лицето й.

Гняв и решителност, в равни количества, профучаха през Ерин и изпратиха стоманени тръпки по гръбнака й.

— Не съжалявам себе си, Куин, повярвай ми. Не знам дали въобще ще разбереш какво означава това, но тази вечер канализирах Стихийна магия без никакъв проблем. Пеенето на скъпоценните камъни изглежда е увеличило силите ми неимоверно. Изведнъж не съм толкова притеснена за закона на сборището, който всъщност повелява да не призовавам Стихийна магия. Така че защо не изясним точно как ще намерим „Сърцето на нереидата“ на сутринта?

Куин се загледа в нея за един дълъг миг, след това се засмя и се изправи.

— Знаех си, още когато тръшна момчетата на задниците им, че ще те харесам.

— Аз също.

Щабът на Светлинния кръг

Джъстис стоеше на ръба на щита, до Аларик, с високо вдигнат меч. Кристоф застана от другата страна на жреца, а най-силните шейпшифтъри се разположиха от двете им страни. Дженай беше доста по-назад, защитавана от няколко мъже, докато удържаше щита.

— Сега! — Аларик отсече командата и щитът изчезна. Той, Джъстис и Кристоф пристъпиха напред и щита се възстанови с трептене почти веднага след тях. Няколко вампири, които тъкмо се бяха хвърлили срещу щита, успяха да минат през него, но Джъстис беше безжалостно доволен да види как шифтърите ги разкъсаха на парчета.

— Ще разговаряме ли, императоре? — извика Аларик.

Джъстис не можеше да повярва, че той показва уважение към титлата на този звяр, но това вероятно беше някакъв стратегически ход.

Вампирите бяха пословично горди, а Аларик и Конлан почти можеха да се мерят с бащата на Джъстис по отношение на смелата и разумна стратегия. Той се изплю на земята при мисълта за баща му, след това прогони горчивите спомени от ума си и се съсредоточи върху настоящето.

Калигула се спусна от дърветата, следван от Даниъл. Дракос. Трябваше да помни да го нарича Дракос или веселбата щеше да свърши.

— Много си позволяваш, атланте — изсъска Калигула. Той вложи сила в думите си и те проехтяха през тъмната поляна. — И все пак очевидно знаеш кой съм аз.

— Знам, Германик. Познавам жестокостта, зверството и лудостта ти — промълви Аларик с глас, който прозвуча като гръм над бурни вълни. — Аз съм върховният жрец на Посейдон и твоята власт е към своя край.

Калигула са подсмихна презрително.

— Някога наричах коня си жрец. Инцитат поне имаше огърлица от скъпоценни камъни и дом със златни ясли. А всичко, което имаш ти, е една купчина измет от воини, които принадлежат на миналия век.

Аларик повдигна вежда.

— По благоволението на Посейдон, аз притежавам сила, която не можеш да си представиш. Конят, както би предположил някой, би дал на самопровъзгласил се бог като теб, точно това, което заслужава. А именно димяща купчина лайна.

Даниъл се нахвърли към Аларик с ръмжене.

— Осмеляваш се да го обиждаш! Ще изпитам наслада да изтръгна главата от врата ти и да пия кръвта, която морският бог пази толкова много.

Джъстис се втурна напред с меча си, за да блокира Даниъл, но Аларик махна с ръка, почти небрежно и вампирът полетя назад повече от петдесет фута, преди да се блъсне в едно дърво, и да падне на земята.

— Нямам време за глупавото демонстративно перчене на подчинените ти. Какво искаш? — попита Аларик.

— Искам кръвта на човечеството да тече свободно под подметките на ботушите ми — каза Калигула, оголвайки вампирските си зъби. — Искам да смачкам подводния ти континент, така че никога дори да не си помислиш да се върнеш на повърхността, за да ме предизвикваш отново. Искам да построя плаващи дворци, които далеч да надхвърлят корабите ми, които хората откриха в езерото Неми13 — той се засмя. — Искаш ли подробен списък? Какво ще кажеш за едно последно желание? Искам цялото човечество да трепери само като чуе името ми.

Джъстис завъртя очи.

— „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен“14, а? Не можеш ли да измислиш нещо ново, след близо две хиляди години?

Калигула обърна пламналите си очи към Джъстис. Преди да може да отмести поглед, той попадна в червените пламъци, под въздействието на един вампир-господар. Джъстис чу силен шум и изведнъж Даниъл се втурна напред, и се нахвърли върху него, избивайки меча от ръката му.

Даниъл оголи вампирските си зъби и обърна главата на Джъстис настрани, преди мъглата от въздействието да се разсее напълно. После вампирът се наклони и заби зъбите си във врата на Джъстис. Воинът стисна челюстите си толкова силно, че зъбите му почти се смляха едни в други, за да не извие от болката, която почувства. Даниъл почти на мига извади зъбите си, но не вдигна глава.

— Има омагьосан вход на върха на Пойнт съксес — прошепна Даниъл в ухото му. — Намери го и ми помогни да спася приятелите ти. Сега викай, силно.

Джъстис извика с целия въздух от дробовете си. Не беше никак трудно да го направи. Това проклето ухапване болеше. Даниъл бутна крака на Джъстис, за да се повдигне и направи цяло представление докато бършеше кръвта от устата си.

— В тези атланти има нещо по-вкусно, отколкото при обикновените хора, не мислиш ли? — каза Даниъл. Калигула и Аларик стояха лице в лице, в тихо противоречие. И двамата призоваха сила по различен начин. И двамата не бяха склонни да отстъпят. Джъстис се завлачи, напомняйки си да действа така, сякаш му бе източена повече кръв, отколкото можеше да си позволи да изгуби, особено в раненото състояние, в което се намираше. Той залитна напред, оглеждайки мястото за Кристоф.

— Той е до щита, Джъстис — каза Аларик, само с намек за напрежение в гласа. — Мисля, че кракът му е счупен. Може би ще го погледнеш.

Джъстис куцукаше бавно, като внимаваше да остане на разстояние, от което може да чува.

Калигула изглежда бе първият, който отстъпи.

— Това е безсмислено. Ние сме равносилни, жрецо. Дай ми вещицата и ще прекратя обсадата.

— Коя вещица? Както можеш да предположиш, щаба на сборището обикновено подслонява повече от няколко — отговори спокойно Аларик.

— Ерин Конърс. Дай ми я и аз ще ти дам думата си, да оставя останалите от тях намира.

— Твоята дума не означава нищо, вампире. Не означава нищо, докато все още си жив — каза Аларик. — Няма да ти дадем никого.

Кристоф, който лежеше на земята до щита, наполовина подпрян на лакти, започна да се смее.

— Тъп вампир! Прекара цялото това време и вложи всички тези усилия, за да хванеш вещица, която дори не е тук! Тя е на половината път до Канада в момента!

Аларик замахна с ръка към земята и хвърли поглед към Кристоф.

— Замълчи! Не им казвай нищо.

Но беше прекалено късно. Калигула скочи във въздуха и се понесе над върха на щита, гледайки надолу към него.

Когато застана над най-високата точка на светещата магическа бариера, се понесе надолу, докато не я докосна с ръцете и лицето си, след това остана там в продължение на няколко секунди.

Внезапно Калигула изпищя — звук, който сякаш принадлежеше на демон от ада — и се задвижи спираловидно във въздуха толкова бързо, че Джъстис едва виждаше движенията му.

— След мен, Дракос! Нея я няма, а аз знам точно къде трябва да е отишла — извика Калигула към тях. — Пойнт съксес наистина ще заслужи името си много скоро.

Даниъл хвърли един последен поглед към Джъстис, който кимна. След това се изстреля във въздуха, за да последва безумния император и всички останали кръвопийци забързаха да ги последват.

Аларик закрачи към Кристоф и се наведе, за да сложи ръцете си върху крака на ранения воин, който беше напълно очевидно, че е счупен на две. Когато синьо-зелената светлина пламна между ръцете му и краката на Кристоф, той не каза нищо. Но след като приключи и Кристоф протегна вече възстановения си крак, Аларик срещна погледа на Джъстис.

— Какво ти каза той? — попита Аларик.

— Има омагьосан вход на върха на Пойнт съксес — каза Джъстис.

— Нещо друго?

— Не — Джъстис започна да поклаща глава, и тогава си спомни онзи странен натиск срещу панталоните си. Той пъхна ръката в джоба си и измъкна смачкан лист хартия. — Упътване и грубо начертана карта — каза той и го задържа, за да го видят Аларик и Кристоф.

Аларик отново вдигна глава към небето.

— Понрави ми се твоят опит да го насочиш грешно към Канада, но предпочитах да не разкриваш това, че певицата на скъпоценни камъни я няма, Кристоф.

Воинът наклони глава.

— Съжалявам за това. Надявах се да го изпратя в грешна посока.

Аларик все още гледаше към небето, в посоката, в която вампирите бяха изчезнали.

— Видя ли накъде поеха?

— Юг — каза Джъстис. — Тръгнаха на юг.

Дженай викаше към тях, размахвайки ръце, за да улови вниманието им. Щитът затрептя и изчезна внезапно.

— Смятам, че вече нямаме нужда от това, не мислиш ли? Но твоят воин се нуждае от теб, Аларик. Бренан се влошава.

Аларик кимна на вещицата.

— Ще се погрижа за него веднага — извика той и след това се обърна към воините. — Изглежда, че Ерин и Вен са в по-голяма опасност, отколкото се надявахме, а аз съм толкова изтощен, че няма да мога да извърша нищо повече от просто изцеление.

— Отивам след тях — каза Джъстис и пъхна меча си в ножницата. — Във всеки случай планът им за тайна мисия просто отиде по дяволите.

— Аз също ще дойда — каза Кристоф, но се препъна, когато направи първата си крачка.

— Ти ще останеш тук и ще продължиш да се възстановяваш — заповяда Аларик. — Толкова си слаб, че ще бъдеш само пречка на Джъстис, а аз имам нужда от уменията ти тук, за да ми помогнеш за защитата на сборището.

В очите на Кристоф пламна гняв, но той се завъртя и се отправи към сградата.

— Върви, Джъстис. Дано Посейдон бъде с теб, за да можеш да спасиш Ерин, Райли и бебето — каза Аларик. — Помогни на Вен и на певицата на скъпоценни камъни, чиято песен ще пробуди „Сърцето на нереидата“, в противен случай бъдещето на цяла Атлантида е в опасност.

Преди Джъстис да може да помръдне, Аларик сграбчи рамото му в здравата си хватка и по тялото му се разля топлина.

Очите на жреца пламнаха по-ярко, после отново се върнаха до нормалното им зелено, и Джъстис почувства голяма подновена вълна от енергия да се излива през него. След това усети как болката в главата му и тази от раната в гърдите му намаляват. Той стисна ръката на Аларик в знак на благодарност и за да се сбогува, а след това затрептя в мъгла и се изстреля в небето, следвайки дирите, оставени от вампирите.

Бъдещето на цяла Атлантида лежи на плещите ми, след всички тези векове на неизвестност, помисли си той, докато се извисяваше над върховете на дърветата. Всички сме обречени.