Пробуждането на Атлантида

Глава 28

Бен наблюдаваше Ерин, докато тя вървеше като зашеметена право към дърветата от противоположната страна на хижата и държеше ръце пред себе си, с обърнати надолу длани.

— Какво е това?

— Там е имало вампири много скоро. Поне един от тях е призовал смъртоносна магия — каза тя. — Трябва да…

— Какво е това? — Той повдигна меча си и се втурна покрай нея, като оглеждаше района за евентуална опасност.

— Битка — каза тя, а очите й потъмняха. — Не знам как, но усещам излъчването на това, което се е случило тук, не много отдавна. Стихийната магия препуска през мен, зове ме, но не… не знам как да го обясня.

Тя посочи към струпаните дървета.

— Ето там. Смърт, но не е смърт. Перверзна радост… зло. Зло.

Вен се затича напред, с високо вдигнат меч, взирайки се в земята, дърветата и небето за възможна атака. Той спря рязко при вида на триметровия квадратен участък с отъпкан сняг. Светли червени пръски кръв се открояваха ярко върху студената белота.

— Добре, нещо се е случило тук. Изглежда разбрахме какво е станало с Джак и Куин.

Лицето на Ерин пребледня като снега около тях.

— Но може би те още са живи. Ако са ги убили, нямаше ли телата им да са тук?

— Може би. Освен ако не искат да оставят никакви доказателства. Още един снеговалеж ще покрие следите от битката — каза Вен. — Чакай! Чакай…

Лекият бриз беше разместил ниските клони на крехките чамове и слънчевата светлина беше проблеснала върху нещо синьо. Той бързо прекоси утъпканият сняг към края на мястото до увиснал клон и приклекна долу. Видът на познати сини кичури, изтръгнати от мястото им, изкара всичкия въздух от дробовете на Вен.

Това беше косата на Джъстис.

Ерин изтича до него и падна на колене в снега.

— Какво е това? Какво… о, не. Това косата на приятеля ти ли е? Това кръв ли е?

Тя постави длан на ръката му.

— Какво се е случило? Защо е бил тук? Ако те са хванали и него, какво можем да направим…

— Спри. Спри, Ерин. Няма нищо, което можем да направим, освен да продължим напред — каза той. — Ако Джъстис има подходяща възможност, за да защити Куин и Джак и да нарита малко вампирски задници, ще го направи. Можем само да се надяваме, че търсенето ни на „Сърцето на нереидата“ ще ни отведе до тях тримата.

— Проклятие, кога ще спре това? Всяка стъпка, която правим, изглежда ни вкарва все по-навътре в капана на Калигула. — Тя удари с ръце по земята и сви пръсти в снега. — Не знам колко още… Чакай! Какво е това?

Тя вдигна нещо бяло, изтръска снега от него и му го подаде.

— Това е хартия, вероятно боклук, но е голямо съвпадение, че косата на Джъстис е точно тук, а аз не вярвам в съвпадения.

Той внимателно разви хартията и прочете думите написани неясно на ръка, след което погледна към Ерин и извика триумфално.

— Най-накрая! Точка в полза на добрите! Това е бележка от Джъстис с упътване и карта. В нея пише, че има магически скрит вход на Пойнт съксес. Това говори ли ти нещо?

Тя взе хартията от него и я проучи.

— Да, това означава, че трябва да изминем над четири хиляди метра и да намерим начин да преминем през друга вещерска магия.

Тя обърна ярките си сини очи, за да срещне погледа му и оголи зъби в смъртоносна усмивка, която щеше да накара всеки воин да се гордее. Със сигурност накара Вен да се гордее, дори когато страхът за нея го разкъсваше.

— Тогава можем да се присъединим към Джъстис за партито по ритане на вампирски задници.

Куин лежеше неподвижно в мрака, като бавно се опитваше да дойде в съзнание и се чудеше дали някой беше взел регистрационния номер на камиона, който беше минал през нея. Образът на юмрука на вампира, летящ към лицето й, проблесна в ума й и тя бързо се надигна.

Голяма грешка. Огромна.

Мозъчното сътресение вероятно подклаждаше гадене в тялото й и тя се наведе да изхвърли остатъка от вечерята си от предишната нощ върху каменния под. След като бунтуващият се стомах беше изхвърлил всичко, което имаше, тя изтърка устата си с трепереща ръка и й се прииска да имаше вода. В действителност й се искаше четка за зъби, а също и освежител за уста. Като е почнала, защо да не си пожелае повече?

Мисълта предизвика дрезгав смях в пресъхналите й устни и сякаш в отговор на звука, ужасно ярка светлина освети очите й.

— Ако не беше обърнала главата си в последната секунда, юмрукът ми щеше да вкара носа ти в черепа — каза неприятно познат глас иззад причиняващата главоболие светлина.

— Ами, никой не иска това, нали? Как изобщо ще успея да си издухам носа, без да ми се разхвърчи мозъка? — Беше доволна да чуе, че в гласа й звучи лека подигравка, вместо слаб ужас. Което, ако трябваше да бъде честна, беше най-точното описание на това как се чувстваше, като се има предвид, че я бяха лишили от оръжията й, може би бяха убили партньора й и факта, че беше с намалени способности.

Предположи, че Джак е бил прав. Понякога бунтовническият лидер беше момиче.

Светлината се снижи, така че не блестеше директно в очите й, и тя си пое облекчено дъх. Надигна се сухо гадене в гърлото й, а това определено не беше в списъка й с Десетте най-забавни начина за прекарване на свободното й време.

Но сега можеше да види лицето на вампира, и това не беше много по-добре. Той изглеждаше мъничко ядосан.

— Ако не беше нужна на Калигула за малката му демонстрация, аз самият щях да се погрижа за теб — изсъска той. — Но не се притеснявай, кучко. Все още мога да сложа ръцете си върху теб, когато той приключи. И ще се уверя, че ще викаш много дълго време.

При споменаване на Калигула, през ума й прелетяха стратегии, които обмисли и също толкова бързо отхвърли повечето от тях. Нямаше много какво да се направи, докато не намереше изход. За сега щеше да чака и да гледа. Но ако й се отдадеше и най-малкият шанс, щеше да танцува върху скъпоценния гроб на един много стар бивш римски император.

— Давай, зъбльо — каза тя, като се изправи на крака. — Да отиваме да се срещнем с голямото зло.

— Смели думи, като се има предвид, че може да послужат за надгробния ти надпис — изръмжа той.

Тя сви рамене и потрепери. Правилно. Никакво свиване на рамене, докато не бъде намерено и изпито голямо шише със супер силен парацетамол.

— По-добре е от „Тук лежи Фред. Мъртъв е отвред.“ — Тя отново се засмя, като имитираше хумор, който ни най-малко не чувстваше. — Или какво ще кажеш за „Тук е старият Джон. Отиде си без стон.“

Той изръмжа наистина гнусно проклятие и я удари между плешките, за да я бутне напред. Главоболието й взе палки за барабан и започна да изпълнява нещо с тежко биене точно зад очите й. Аеросмит може би.

— Боже. Вие мъртвите никога не сте имали чувство за хумор — измърмори тя и се запрепъва в посоката, която той беше посочил, с вирната брадичка и изправени рамене, докато се молеше Ерин някак си да намери начин да спаси Райли и бебето. Ако Куин можеше да й помогне, като играе на котка и мишка с вампир на две хиляди години, точно това щеше да направи, дори ако мисълта за това вледеняваше вените й.

Тя погледна към господин Нежив и Враждебен.

— Хей, грозният. Мислиш ли, че Калигула има някакъв „Тиленол“?

Пойнт съксес

След като Вен ги пренесе по планината със зашеметяваща скорост, той заблещука отново в телесна форма и сега стоеше смълчан, наблюдавайки я. Ерин намери защитеното място достатъчно бързо, но разчитането на магията беше много по-голямо предизвикателство. Тя ходеше напред-назад пред площ земя, която щеше да е неотличима от останалата за всеки немагьосник. Освен магията, само леко спадане в температурата на заобикалящия въздух я правеше различна. Нейният кехлибар пееше в предупреждение всеки път, когато пристъпеше прекалено близо до защитената зона, а когато използваше магията си, жега пареше кожата й.

Вен беше опитал с груба сила, въпреки нейното предупреждение и отскочи от ръба на невидимия магически щит.

— Това не е ли малко странно? Имам предвид, обикновеният турист няма ли някак си да забележи, когато падне на задника си заради невидима стена?

Ерин въздъхна и протегна ръка, за да му помогне да се изправи. Вен поклати глава и стана сам от земята, докато мрънкаше нещо за воин, мечове и ненормални магьосници. Тя предположи, че е по-добре да не го моли да повтаря това.

— Не става по този начин, Вен. Немагьосниците просто ще бъдат насочени подсъзнателно малко по-далеч от тази зона. Тя вероятно не е повече от един квадратен метър, така че няма да е забележимо. Особено след като магията се засилва с отклоняващо заклинание, така че те буквално няма да видят това петно или дори да разберат, че са били отклонени от тук.

— Правилно. Без да се обиждаш, но не се интересувам как работи заклинанието — каза той, като прободе щита с меча си и изруга, когато електрическа мълния удари ръката му през меча. — Всичко, което искам да знам, е, можеш ли да го премахнеш?

Тя фокусира цялата си концентрация върху защитния сложен модел, изпрати собствената си магия, за да се срещне с него и да развърже заплетените нишки сила. За всяка стъпка напред, която правеше, изглежда сякаш защитната магия я избутваше половин назад. Най-накрая се отдръпна уморено и погледна Вен.

— Ще призова Стихийна магия. Не мога да мина през защитата по друг начин.

— Направи го. Вече си доказала, че можеше да я контролираш — каза той. — Аз ще съм точно тук, с теб.

— Не е това, Вен. Просто вампирите и всеки който е част от тъмнината изглежда са способни да усетят Стихийната магия. С призоваването й, ще издам местоположението ни.

Той обърна тези тъмни, воински очи към нея.

— Мислех, че сме престанали да се притесняваме за това. Разрушаването на защитата може да изпрати някаква магическа аларма, според това, което знаем. И ако има само един вход за влизане, бъди сигурна, че той се охранява. Отдавна вече съм оставил всяка надежда за тихо проникване.

Той се наведе да остави меча си върху земята, после я награби и я целуна свирепо.

— Без значение какво ще се случи, запомни, че твоята душа се съедини с моята, Ерин Конърс. Нямам намерение да те оставя да ми избягаш толкова лесно.

— Същото се отнася и за вас, лорд Венджънс — прошепна тя. — Същото се отнася и за вас.

След тези думи, тя нежно се отдръпна от него и отвори ума и душата си, и силата на скъпоценните си камъни за Стихийната магия, оставяйки се на нейната мощ. Тя веднага отговори на повика й, увивайки се спираловидно в тялото й. Беше въпрос на секунди да премахне защитата, която сега й изглеждаше почти патетично проста. Когато и последната нишка от магията се скъса, унищожавайки изцяло защитата, земята се разтресе под краката им. Мощният звук от биеща камбана — или вероятно от рубина, който викаше певицата си — зазвънтя из земята и нагоре към въздуха през тъмен отвор, който бавно се появи в снега.

Този път дори Вен го чу, ако потресеният поглед, който й хвърли, беше някаква индикация.

— Това ли е „Сърцето на нереидата“?

— Мисля, че трябва да е то — каза Ерин, която откри, че й беше трудно да говори през песента на камъка, на рубина и на сърцето, които завладяваха сетивата й. — По-прекрасно е отколкото някога бих могла да си представя.

Той грабна меча си отново и го вдигна, след което се вгледа в тъмнината на отвора.

— Има стъпала, издълбани в скалата като каменна стълба и нещо, което изглежда като тунел, отклоняващ се от нея — докладва той.

Ерин просто му се усмихна, като се чувстваше пияна от чудото на чистата, нерафинирана сила, която се носеше из нея, обикаляше я и я обвиваше в топлината си.

Очите му се присвиха докато я наблюдаваше, но не каза нищо, само й подаде ръка. Тя постави собствената си длан в неговата и той я стисна за кратко, след което започнаха да се спускат в отвора. Рубинът продължаваше ясно да звънти за нея, за нея, само за нея.

Силата. Силата. Ох, силата. Можеше да се изгуби в нея. Тя искаше да се изгуби в нея. Да се скрие от болката и разрушението на последните десет години.

— Ерин — гласът беше слаб и едва проникваше през музиката, но продължаваше да я дразни. — Ерин! Отърси се от това! Имам нужда от теб, ако ще правим това.

Вен. Това беше Вен, той се изкачваше обратно навън и казваше нещо. Със затруднение, тя фокусира погледа си върху него.

— Чуваш ли рубина, Вен? Той пее на мен и ме примамва с толкова много сила. Съблазън от сила — каза тя, повдигна ръцете си и се завъртя, а гласът й пееше с ритъма на песента на рубина.

— Ерин! Трябва да се съсредоточиш. — Той сграбчи раменете й, вгледа се в очите й и изрече една-единствена дума: — Калигула.

Името беше като студен душ върху мъглата, просмукала мозъка й. Ясната, трезва мисъл незабавно се завърна, когато тя затегна силно контрола си върху Стихийната магия.

— Съжалявам. Съжалявам. Хвана ме за минута. — Тя потрепери срещу него. — Толкова е изкушаващо, Вен. Иска да го извикам и да го притежавам, и ще е толкова лесно да падна във водовъртежа на силата му и никога да не се върна.

— Трябва да се пребориш. Трябва да го контролираш или никога няма да успеем. — Синьо-зелените пламъци се бяха завърнали в очите му и за кратък момент от време тя можеше да види в душата му безпокойството, което той изпитваше за нейната безопасност.

Тя вплете ръцете си в копринената му черна коса и затвори очи, без да говори, без да мисли. Просто позволи чистото осезаемо усещане за гъстата му коса да се плъзне по пръстите й и да превземе цялата й същност.

Тя постоя по този начин поне минута, след което го освободи и кимна.

— Върнах се. Държа го под контрол. Всичко е наред.

— Сигурна ли си? Няма да те заведа в мрака, ако няма надежда за връщане, милейди — тихо каза той, като се върна към официалната реч, която подчертаваше силата на думите му.

— Сигурна съм. Напред към устата на звяра, Вен — каза тя, опитвайки се да се усмихне. — Е, нямам предвид буквално, разбира се.

— Аз съм единственият звяр, до чийто уста ще си близо — изръмжа той, а проблясъкът на усмивка беше в противоречие с измамната му свирепост.

— Тогава води, звяр. Колкото по-скоро отидем, толкова по-бързо ще приключи това — каза тя и след това го последва по каменната стълба надолу в мрака.