Пробуждането на Атлантида

Глава 14

След като с целувката си я разтърси из основи, Вен се отдръпна от Ерин и посочи входа безмълвно, като все още дишаше накъсано и тежко. Тя се поколеба за момент и след това хукна към вратата и избяга навътре, към сравнително безопасната среда на храма и хората в него. Конлан, който излизаше навън, спря и се взря в нея, толкова приличащ на брат си, но със състрадание в погледа.

— Певицо, не се страхувай от него. Той би дал живота си за теб.

От другата страна, я закачи Аларик, докато минаваше покрай нея.

— И защо само мен ме притеснява това? — промърмори той и изчезна навън като някакъв развилнял се вестител на смъртта.

Тя сложи ръце на кръста в опит да изглежда овладяна, каквато не беше.

— Той току-що ми каза, че никога няма да изляза от Атлантида. Ако си мисли, че може да ме държи тук против волята ми, той трябва да се страхува, не аз.

Конлан се ухили и неочаквано се наведе да я целуне по челото.

— Не мога и да мечтая за по-достойна другарка за брат си, малка вещице.

Тя зяпна, но преди да успее да отговори, той беше последвал Аларик навън от храма.

Някой веднага започна да крещи някому, а тя не искаше да слуша. Обърна гръб на шума и отиде при масата с вдигната глава. Помещението се беше опразнило, като се изключат Райли и Мари — значи воините сигурно бяха избягали през задния вход.

Райли не се изправи, но посочи стола срещу себе си.

— Постои при мен, докато момчетата се понатупат малко — покани я тя уморено, но с усмивка.

Мари се появи до Ерин със сребърна кана.

— Да ти налея ли още малко? — предложи й кафе тя, сякаш това беше нормална женска сбирка и Вен не беше повалил Кристоф на пода точно до тях.

Ерин сви рамене.

— Явно такива са ви обичаите — забеляза тя.

— Да, налей ми, моля. Не бих отказала и някой друг шоколадов валиум, ако ти се намира.

Мари се усмихна, наля й кафе, спомена нещо за задълженията си и се плъзна навън с обичайната си спокойна, лебедова походка. Ерин я проследи с поглед, докато се изгуби в коридора, след което се обърна към Райли. Усещаше как се изчервява и страните й горят, но се опита да не обръща внимание на това.

— Значи се омъжваш за Конлан. Той прилича ли на брат си?

Райли се разсмя.

— Чудех се кога най-после ще ме попиташ. Като две капки вода са, само че много секси капки от подземна вода, ако може да разтегна метафората.

— Значи и на теб Конлан ти излиза с номера, че е воин и трябва да го слушаш?

Райли извъртя очи към тавана.

— По-скоро се опитва. Толкова. В тяхна защита ще кажа обаче, че е заложено в гените им, а след това са и обучавани с години. И после посвещават целия си живот, векове наред, да защитават и пазят човечеството. Щом осъзнаеш, че си имаш работа с воин, се научаваш да правиш някои отстъпки.

Ерин се опита да проумее тези думи.

— Искаш да кажеш, че просто го оставяш да се държи по този начин, така ли?

— Шегуваш ли се? Ако отстъпя на сантиметър, ще накара да ме затворят в стаята ми „за собствената ми безопасност“ — Райли се усмихна дяволито. — Трябва да му се противопоставяш, Ерин, независимо какво ти казват хормоните.

Лицето на Ерин отново пламна.

— Да, по този повод… това е лична работа, но се чудя дали вие с Конлан… — тя спря, защото не можеше да се сети как да зададе въпроса деликатно.

— Се награбваме като зайци? — попита Райли сухо.

Ерин избухна в смях, преди да успее да се спре.

— Щях да кажа дали има някакъв необуздан огън между вас, но и зайците стават.

— Помислих, че малко смях ще освободи напрежението — отбеляза Райли, като се протегна за чашата си със сок. — Той каза ли ти за сливането на души?

— Не, но Мари спомена за това. Какво точно означава? Но само не ми казвай, че Вен ще ми го обясни, защото ще ти взема сладкишите за заложници — заплаши тя почти на сериозно.

Райли покри чинията си с ръце.

— Ако ми пипнеш баклавата, някой ще пострада — предупреди с широка усмивка.

— Добре, добре. Няма да застрашавам сладкишите ти, все пак ядеш за двама. Сериозно обаче, трябва да разбера какво е това сливане на души.

Усмивката на лицето на Райли се стопи и тя кимна.

— Заслужаваш да знаеш истината, особено като се има предвид как се държи Вен около теб — тя хвърли поглед към входа, но той си беше празен, въпреки че все още чуваха слабите звуци от спора, който тримата мъже водеха навън. — Сливането на души е древно наследство, което явно се е случвало в много редки случаи през последните няколко хилядолетия. Според легендата, някои атланти могат да достигат по-високо, почти божествено ниво на свързаност с човека, в когото се влюбят. Когато това стане, вратите на душите им се отварят и всеки може да пътува в другия — Райли спря и прехапа устна, след което продължи. — Тази връзка е много по-силна от всичко останало на света, а интимните отношения с човека, с когото си се слял, са умопомрачителни.

Ерин зяпна другата жена, докато умът й препускаше бясно.

— Но аз не съм от Атлантида. Е, може би една хилядна от мен или нещо подобно.

— Аз също — отвърна Райли. — Доколкото знам, достатъчно е единият да бъде стопроцентов атлант. Всъщност, Аларик има няколко теории за това как някои от нас, хората, имат ДНК от древните обитатели на Атлантида точно преди Катаклизма. В моя случай това има смисъл — заради емоционалната ми емпатия. И сестра ми има такава дарба.

Ерин поклати глава, залята от вълна на облекчение.

— Не, няма смисъл. Аз нямам и капка емоционална емпатия.

Райли се наведе и докосна ръката й.

— Но, Ерин, ти си вещица — обясни търпеливо. — Според теб какъв процент от населението са вещери?

— Не знам. По-малко от процент?

— Много по-малко. По-малко от 0.01 процент, ако трябва да сме точни. Сестра ми е… да кажем, че разбира от тези работи. Доколкото знаем от феите и от това, което Аларик научи от свитъците в храма на Посейдон, изглежда че вещиците произлизат от древните обитатели на Атлантида. — Райли се облегна в стола си и отпи от сока. — А като прибавим и дарбата ти да караш скъпоценните камъни да пеят, почти невъзможно е да не си с атлантски произход.

Ерин разтърка слепоочията си, където се надигаше свирепо главоболие.

— Добре, да приемем засега, че съм някаква прапрапра до незнайна степен внучка на някакви хора от Атлантида. Да приемем и онова за зайците — добави тя, като наведе глава и отмести поглед от Райли към чашата си с кафе. — Но Вен каза свободна воля. Така че дори да сме направили това със сливането на душите един път, това не значи, че не можем никога да се разделим, нали?

Мълчание. Когато погледна Райли, изражението й беше угрижено.

— Нее… — отвърна тя, провлачвайки думата. — Но като си мисля за връзката си с Конлан, трудно ми е да разбера защо би искала да се разделиш с Вен, ако наистина си достигнала душевното сливане с него.

— Защото не съм вещ. Не искам да те обидя и не намеквам, че ти си. Но може би Конлан има по-модерно мислене от брат си. Вен е смесица между мародерстващ викингски крал и… и пират! Или едър, космат пещерняк. А аз нямам намерение да стана негова пленница или пиратско момиче, или пък… пещернячка — гласът й замря, защото правдивият й гняв се изпари горе-долу в мига, когато осъзна колко абсурдно е всичко това.

Райли очевидно трудно се сдържаше да не прихне, ако се съди по това как си хапеше долната устна.

— Давай, смей ми се. Звуча като глупачка — призна Ерин с унила усмивка. — В името на богинята, „пещернячка“, представяш ли си.

И двете избухнаха в смях и се смяха толкова силно, че Ерин усети как по страните й се стичат сълзи. Леко трепване я предупреди точно преди да почувства ръцете на Вен върху раменете си. Вдигна глава и го видя как се взира в лицето й, напълно сериозен.

— Бихте ли споделили кое е толкова смешно? Малко хумор няма да ми е излишен в момента — заяви той.

Конлан прелетя като мълния през масата и вдигна Райли на ръце, като наведе глава да я целуне по начин, който издаваше, че не го е грижа, че са пред хора и че няма търпение да си отидат у дома и да я съблече, което изпълни Ерин с мощен копнеж. Аларик заобиколи масата малко по-бавно и седна на края й.

— Трябва да поговорим.

Конлан внимателно помогна на жена си, която изглеждаше леко зашеметена, отново да седне на мястото си. Когато Райли примигна към нея, Ерин изговори „зайци“ безмълвно и двете отново прихнаха в звънък смях.

Когато Ерин успя да си поеме дъх, Вен вече седеше до нея, а едната му ръка беше вплетена в косата й, сякаш се нуждаеше да я докосва. Тя хвърли бърз поглед на лицето му, но то си оставаше сурово, както преди и тя реши да не обръща внимание на ръката му в косите си и се обърна към Аларик.

— Извинявай. Наша си шега. Добре, значи какъв е планът и кога тръгваме?

Гласът на Вен бе тих, но изпълнен с остра команда.

— Не тръгваме. Ти никъде няма да ходиш. Калигула те преследва, кой знае защо и ти няма да го приближаваш, преди да сме неутрализирали него и цялото му кръвно потомство.

Тя издърпа главата си от ръката му и се изправи.

— Не ми заповядвай. Калигула държи сестра ми и аз със сигурност тръгвам след него. Първо на първо съм доста силна вещица. Мога да помогна да неутрализирате вещиците, които работят за него, ако има такива.

Той повиши тон, но каза само една дума:

— Не.

Тя се направи, че не го чува и продължи:

— Второто е очевидно. Той иска мен. Използвайте ме като примамка.

Вен се изправи и рязко я издърпа с лице към себе си, а в очите му гореше бесен гняв:

— Ти няма да се излагаш на опасност, ясно ли ти е? Ако трябва лично да те вържа за леглото си, ще го направя, за да те държа далеч от това чудовище.

Ерин се опита да се освободи, но хватката му беше твърде здрава, така че вместо това го ритна в пищяла.

— Кой е чудовището? Сам призна, че си ти! И само защото искаш да ме чукаш, това не ти дава правото да ме държиш като затворничка, вързана за леглото или по друг начин, извратеняк такъв!

Напрегнатото мълчание в стаята й напомни, че двамата не са сами и тя простена, връхлетяна от вълна на срам и унижение.

Гласът на Конлан разсече напрежението.

— Вен, остави я. Веднага. Нямаш право, както каза тя. Не по този начин, братко.

Вен излая към брат си, принца, но освободи хватката си върху раменете й и Ерин се отдръпна от него със залитане.

— Как смееш да ми говориш за права? — изстреля Вен към брат си. — Знаеш каква е силата на душевното сливане. Спомни си ти как се чувстваше, когато се запозна с Райли и тя бе в опасност.

Аларик вдигна ръце с дланите нагоре, а върху тях светеха две еднакви сини кълба енергия.

— С радост ще те залепя на стената, ако ти трябва урок за свободната воля — заяви.

— Пробвай, жрецо — изръмжа Вен. — Жалък си. Куин беше в ръцете ти и ти я остави да си отиде, и сега всеки ден страдаш заради това. Не си мисли, че ще направя същите глупави грешки като теб.

Очите на Аларик просветнаха в ярко смарагдовозелено и той запрати кълбата енергия към Вен, почти по-бързо, отколкото погледът на Ерин можеше да проследи.

Почти.

Тя се хвърли напред между Вен и Аларик и издигна щита по-бързо от всякога. Светещите сфери отскочиха от него и изчезнаха, а тя свали ръцете си и освободи щита.

— Твоята помощ също не ми трябва, Аларик, така че стой настрана.

Без да обръща внимание на Вен и жреца, тя се обърна към Конлан и се поклони.

— Ваше височество, казахте ми, че мога да поискам всякаква услуга. Не желая кралските бижута или собствена плажна вила в Атлантида, или дори новата кола зад стая номер три. Искам само да изпратите няколко свои воини да ми помогнат да спася сестра си и да унищожа Калигула.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да успокои коленете и ръцете си, които трепереха.

— Ако не можете да го изпълните, тогава моля само да ме изпратите у дома и да не ме търсите повече. Защото ако за това, че помогнах на жена ви и детето ви, ми се отплатите, като позволите на брат си да ме държи затворена, то… — тя спря, мъчейки се да измисли как да се изрази по-изискано, но нищо не й дойде наум. — То това е доста тъпа постъпка за един бъдещ крал.

— Видяхте ли сега, Ваше благородие — долетя подигравателен глас откъм входа на храма.

Ерин се обърна и видя Джъстис, който стоеше облегнат на стената, с неизменния си меч, който се издигаше над едното му рамо.

Той скочи леко по стълбите и закрачи към тях.

— Има и още нещо, което може да ви заинтересува, преди твърде да се разнежите — добави той, като заобиколи Вен отдалеч, за да иде при Конлан. Спря пред него и започна да мести поглед от единия на другия, вероятно в търсене на ефекта на драматичната пауза.

Но Ерин нямаше сили да оцени този апломб, защото с нея се случваше нещо напълно неочаквано. Кехлибарът на пръстените й бе започнал да пищи остро и предупредително в момента, в който Джъстис тръгна към тях. Сега бе станал толкова пронизителен, че неговите думи почти не се чуваха — крещеше й за опасност, опасност и заплаха, и тъмно, мощно зло.

Тя вдигна ръка, посочи Джъстис и обяви присъдата, която десет дълги години се бе учила да изпълнява. Тя също можеше да говори официално и драматично.

— Смъртоносна магия. Смърдиш на смъртоносна магия, атланте, и моят свещен дълг е да те убия.