Пробуждането на Атлантида

Глава 29

Пещерното леговище на Калигула

Куин вървеше бавно напред в огромната пещера, с ръце в джобовете на панталоните си, сякаш това, да застане пред престъпно луд вампир-господар, беше част от просто един пореден ден от живота й.

Тъжно, откакто беше започнала да работи за бунтовническата кауза, това си беше просто още един пореден ден от живота й. Още една стъпка към изкуплението, което не можеше никога да заслужи. Тя дори вече не се страхуваше от смъртта толкова, колкото се боеше от идеята, че няма никога отново да види Райли.

Опита се да пренебрегне бързото биене на сърцето си и започна да проучва мястото, което беше осветено с факли, разположени стратегически на каменната стена. Дузини вампири се спотайваха и тичаха към стените, криеха се в сенките, издаваха противни съскащи звуци, които тя си представи, че се превеждат като: „Вкусотийка, приближава свежа кръв“.

Но това, което привличаше вниманието в стаята — и, хей, искаш ли да се обзаложим, че го е планирал по този начин? — беше вампир, който се рееше на петнадесет фута над пода и бавно се въртеше в кръг, а черното му копринено наметало се вееше зад него. Беше с прическа тип Цезар, което предположи тя, имаше смисъл, но той изглежда като че ли трябваше да носи тога, а не наметало.

Добре, „без кураж, няма победа“. Или нещо такова. А може би „отвори уста и той ще изяде вътрешностите ти“.

А това беше нещо, от което имаше в изобилие, въпреки киселините, които се движеха и увиваха около тях. Усещането за огромна сила, едва обуздана, мина през нея и нейната емоционална съпричастност се затвори напълно пред лицето на чистото зло в пълното му значение.

Тя пое дълбоко дъх и погледна право към него.

— Сериозно, пич, наметало! Да не се шегуваш? Твърде много филми с Бела Лугоши? Или си по-скоро фен на Франк Лангела или Гари Олдман?

Преди той да успее да отговори през пещерата започна да ехти силен звънтящ звук, сякаш Кинг Конг биеше „Камбаната на свободата“, за да вдигне на крак войниците или нещо подобно. Това означаваше също така, че започна да ехти през скалпа й, което определено не беше щастливо развитие в света на Куин.

Когато сграбчи глава и изстена, тя забеляза че не е единствената, която страда. Всички, и вампири, и шейпшифтъри също бяха стиснали главите си и стенеха, ръмжаха и съскаха от отвратителния мъчителен звук. Очевидно камбаната ги беше засегнала на много по-дълбоко ниво, отколкото нея, което означаваше, че явно е намесена бяла магия.

А това вероятно означаваше, че идва Ерин. Браво, Ерин. Звукът ехтеше в цялата пещера в продължение на няколко минути, след което спря с един много висок финален гонг. Куин колебливо махна ръце от ушите си, като междувременно се чудеше дали е възможно в действителност черепът на човек да избухне от главоболие. Имаше неприятното чувство, че може да е близо до това да разбере.

Калигула махна ръце от ушите си и изръмжа, а след това се спусна надолу по-близо до пода и нея. Докато той се приближаваше изотгоре, почти улови очите й, но тя беше внимателна и бързо сведе поглед. Куин може и да притежаваше някой и друг талант в областта на бунтовническата стратегия, но нямаше начин да изправи емоционалната си емпатия срещу силите на контролиращ ума вампир-господар и да излезе победител.

Или дори да излезе жива.

— Какъв беше този шум? Май на вампирите не им става много весело от него — каза тя, неразумно горда от почти твърдия си глас.

През лицето му мина проблясък на несигурност, сякаш също не знаеше какъв беше звукът.

— Това не е твоя грижа, Куин Доусън. Чувал съм много за теб. Известният бунтовнически лидер, който гони дори вампирите господари от собствените им територии. И все пак, ето те тук, където виждам, че ти не си нищо повече от едно малко момиче — подигра се той.

Куин стисна юмруци около дръжката на дървения кол, който беше прикрепен към крака й под панталона. Във времена като тези беше нещо обичайно да прави дупки по джобовете си.

— Наистина започнах да се уморявам да ме наричат момиче — отбеляза тя. — Освен това, ако се опитваш да ме ядосаш, император Зъбата муцуна, можеш да се справиш много по-добре, нали? Обзалагам се, че бившите ти врагове от едно време ще се смеят гръмогласно, ако те видят да се спотайваш наоколо, във влажна тъмна пещера като тази.

Тя завъртя бавно глава наляво-надясно, сякаш за да огледа стаята.

— Дори и добър вътрешен декоратор не може да помогне на това бунище.

Тя се напрегна, докато чакаше удара му, но той само се засмя. Но някак този смях беше много по-смразяващ, отколкото ръмженето му.

— Патетичната ти тактика е прозрачна, мис Доусън. Искаш да ме вбесиш до толкова, че да те убия бързо.

— Да бе, като че ли повечето от успешните ми тактики, включват да бъда убита от кръвопиец — каза тя и завъртя очи. — Очевидно след две хиляди години не ти е останал много мозък май, а? — Тя се опита да не трепери, когато я заля тъмна вълна от омраза и почти я пречупи.

— Знаеш, както и аз, че бързата смърт ще е благодат за някой, чиято евентуална смърт не би била нито безболезнена, нито би настъпила бързо — каза той.

Вампирът се спусна надолу, за да измине последните няколко метра, докато ботушите му не докоснаха пода. След което й се усмихна, а гръбначната й течност се превърна в заскрежена вода. Усмивката му съдържаше обещание за неизказана жестокост, болка и мъчение отвъд всичко, което тя можеше да си представи.

Не че искаше да си го представя.

Буквално беше останала безмълвна от страх, но се опита да си припомни, че той има силата да подхрани страховете й и да ги усили. Тя се опитваше да се пребори с ужаса, който я беше парализирал и й шепнеше за собственото й поражение и смърт.

Унищожителен натиск я смаза, като я принуди да падне на колене и парализира крайниците й. Той можеше да се приближи до нея и да я ухапе за врата, без да бърза, защото тя не можеше да помръдне нито един мускул, за да го спре. Оставаха й само опетнените молитви на жена, която дори не беше сигурна, че има вяра.

Ще умра точно тук в тази скапана пещера. Моля те, боже, ако съществуваш, кажи на Райли, че я обичам.

— Ще те дам за пример, малка размирнице — изтананика Калигула. — Ще те превърна във вампир и после ще те направя един от генералите си. Всеки, който погледне в прелестните ти тъмни очи, станали червени и ярки, ще знае силата ми.

Мощен глас проехтя в пещерата.

— Имам молба, господарю. Искам да ми дадете тази жена, за да мога да я превърна във вампир за вашите цели. Под вашето равнище е да го направите сам и да изразходвате и най-малкото усилие за този нещастен човек.

Калигула се обърна с лице към новодошлия, а натискът, който държеше Куин на място намаля, позволявайки й да повдигне глава и да види кой иска да си играе на „пресуши бунтовника“ този път.

Само че това беше Даниъл. И това да го види й даде най-опасното оръжие — надежда.

Тунелът

Вен благодари мислено на Посейдон, че рубинът беше намалил звънтенето и продължи да води по пътя, като постоянно се удряше силно в стените и му се искаше да има нощното зрение на шейпшифтърите. Не че гореше от желание да се покрие с козина, само за да е способен да вижда по-добре в тъмни места, но би било хубаво да не фраска проклетата си глава в тъпите стени всяка шибана минута.

— Вен? — шепотът на Ерин долетя от тъмнината. — Искаш ли малко светлина?

Той си удари мислено плесница, че не се бе сетил за това по-рано.

— Да, би било хубаво. Няма да е излишна малко магьосническа светлина, за да освети пътя. Можеш ли да призовеш кълбо с размерите на малко джобно фенерче?

Тя въздъхна.

— Ще трябва да си поговорим за всичките тези погрешни мнения, които изглежда имаш за магьосниците в някои отношения, осъзнаваш това, нали?

— Прибави го към списъка — измърмори той.

Зад него проблесна нещо и след миг светлинно кълбо с размерите на юмрук се втурна през въздуха над рамото му, докато не заплува на около пет крачки пред него.

— Благодаря, Ерин. Това помага много. Главата ми нямаше да понесе повече самонанесени удари.

— Колко далеч стигнахме — попита тя.

— Изминали сме хиляда шестстотин и четири стъпки — отговори автоматично той.

— Броиш стъпките?

— Добре е да се знае посоката и дължината на всеки път за бягство.

Следващите няколко стъпки бяха изминати в мълчание.

— Да, това е добър довод. Може да ти преподам урок по „вещерство“, а ти ще ме научиш на някой и друг воински трик.

Той кимна, мрачно развеселен.

— Добре. Добави го…

— Към списъка — довърши тя вместо него. — Очертава се това да бъде голям списък.

— Устройва ме, тъй като смятам да… — Слаб стържещ звук го извести за заплахата, преди очите му да могат да видят източника. — Ерин, щит!

Вен присви колене в готовност за атака и вдигна меча си. Стърженето се превърна в плъзгане на нокти по скала и идваше от горе.

— Имаме си компания и предполагам, че е вампир — извика той. — Пази се откъм тавана.

Съскащият звук и отвратителната миризма, наподобяваща тази на мръсен въздух, излизащ изпод гума, бяха единственото предупреждение, преди двамата вампири да го нападнат отгоре. Той се завъртя и заби меча си във врата на единия от тях, докато другият стовари странично юмрук в главата му и накара бедния му изстрадал череп да отскочи и да се удари отново в другата стена.

Той изруга цветисто на атлантски, докато замахваше с меча си и с едно рязко ефективно движение отдели главата на вампир номер едно от тялото му. Вампир номер две изсъска при гледката и скочи към Вен. Воинът вдигна меча си нагоре в готовност, но преди дори да успее да стигне до него, мълния от пращяща енергия удари кръвопиеца точно в средата на челото. Сребристосиният енергиен изстрел мина през всичките крайници и черепа на вампира, осветявайки го отвътре като ексцентричен, анатомично симетричен експонат на модерното изкуство. „Кръвопийци“ от Деймиън Хърст.

После избухна в димяща купчина слуз и Вен едва успя да отскочи назад навреме, за да избегне лепкавата гадост от разложилия се вампир.

— Хей! Ако имаш намерение да използваш Стихийна магия, за да взривяваш вампири, съм напълно съгласен с този план. Но поне дай шанс на човек да се разкара от огневата линия, така да се каже — заяви той и се обърна да погледне Ерин.

Тя стоеше с отворена уста и с все още вдигнати ръце. Когато той я погледна, Ерин бавно примигна и чак тогава свали ръце.

— Какво? Това беше… о, уау. Уау. Какво се случи току-що? Аз ли го направих наистина? Нямам представа…

Когато гласът й затихна, той погледна по-надалеч, надолу към смаляващия се тунел, за да види дали по петите на приятелчетата си не идват още вампири или пък няколко шейпшифтъри. Невероятно, но нейната магьосническа светлина, все още се носеше във въздуха.

— Трябва да продължим. Имам чувството, че тези вампири може би реагираха на това, че разби защитното им заклинание, което означава, че насам ще се насочат още от тях, след като тези не се върнат да докладват.

Той внимателно я огледа за следи от шок, но с изключение на леко зашеметеното изражение в очите й, тя изглеждаше добре. Повече от добре, предвид буйния израз на радост, който бавно озари лицето й.

— Аз взривих вампир, Вен. Призовах Стихийна магия и взривих вампир. Знаеш ли какво означава това?

— Че трябва да внимавам никога да не предизвиквам лошата ти страна?

Тя игнорира посредствения му опит да се пошегува и вдигна ръце. След миг цялото й тяло се покри със сребристо-синя полупрозрачна светлина.

— Мога да ги унищожа, Вен. Мога да ги унищожа всичките.

Той сграбчи ръцете й, като почувства лек токов удар от докосването й, който премина нагоре по ръцете и достигна раменете му.

— Не си неуязвима, Ерин, и един вампир-господар има повече защити и сили, отколкото тези бебета някога са мечтали. Освен това, ако предизвикаш подобна разтърсваща ударна вълна, рискуваш да нараниш сестра си. Така че, да, страхотно е, че сега си супер стихийна вещица, но бъди внимателна.

Тя се вторачи в него, резервирано и упорито, като му заприлича отново на богинята, в която се беше превъплътила в Храма на нереида.

— Води, лорд Венджънс — каза тя с малко по-дълбок и по-плътен глас от обикновено. — Притесненията ти са отбелязани.

Без да знае какво друго да стори, сигурен че точно в този момент към тях се катереше малка армия от шейпшифтъри и вампири, Вен направи това, което Ерин беше поискала и поведе. Притесненията му може и да бяха отбелязани, помисли си той. Но беше дяволско сигурно, че не бяха изчезнали. Най-после трябваше да признае, че се беше влюбил във вещица. Но изобщо не беше подготвен да е влюбен в богиня.