Пробуждането на Атлантида

Глава 16

Ако скривалището на Вен (или поне това, което беше останало от него, след като онази бомба издълба дупка в средата на пода му) бе толкова старо, за да се нарича ретро, то мястото, към което Куин ги упъти беше на границата между помийна яма за плъхове и каторга.

Вен залагаше на второто.

Поглеждайки към грубата фасада на сградата, тъмна в мъждивата светлина, хвърляна от единствената работеща улична лампа на блока, той забеляза дупките от липсващи тухли и множество счупени прозорци във всяка, от които можеше се скрие враг, прицелил се надолу в тях, докато стоят там. Той дръпна Ерин близо до тялото си, така че тя да е по-малка мишена, въпреки че той се доверяваше на Куин толкова, колкото и на всеки човек, а Алексий, Джъстис и Бренан се стопиха в сенките, за да обиколят сградата и да огледат за проблеми в периметъра.

Кристоф и Денал бяха отишли на лов за пропаднали пияници, претърсвайки барове и кръчми за всеки, който би могъл да има информация за Калигула и неговите дела. Когато навикът да си пийва, постави човек в безизходица, той обикновено може да бъде убеден да продаде това, което знае за определена цена.

Ерин се наежи и започна да се отдръпва от него, но тогава един плъх, по-голям от повечето котки, притича покрай ъгъла пред тях и тя подскочи с писък и се опита да се покатери по него и да се скрие в ризата му. Той не можеше да скрие усмивката, която цъфна на лицето му.

— Моето малко войниче. Готова да поема бомби с нищо друго, освен магията си, но се страхува от едно малко мишле.

Тя го избута.

— Малка мишка, друг път! Това е най-големият плъх, който някога съм виждала!

Той сви рамене.

— Най-малко можеш да бъдеш относително сигурна, че не пренася чума, което невинаги е било така.

— Чума? О, да. Ти си почти на петстотин години. Все забравям. Разбираш, че си доста стар за мен, нали? — каза тя, опитвайки се да мине пред него, за да влезе в сградата първа. После започна да спори с Вен за това, как тя е по-добре подготвена да влезе първа вътре, имайки предвид магическия щит, който владееше, откакто прекрачиха портала, създаден от Аларик за тях.

Погледът на Вен се отправи към жреца, чието лице беше толкова пребледняло, че той заприличваше на един от неживите. С всяка стъпка, приближаваща ги до Куин, Аларик чувстваше пробождане в гърдите си.

Преди да стигнат стоманената врата, която висеше полюшваща се на пантите си, тя се отвори, за да разкрие малка, стройна жена, която стоеше на прага. Като я погледнеш, никога не би помислил, че Куин Доусън е един от лидерите на човешките бунтовнически сили. Тя бе с няколко сантиметра по-ниска от сестра си и имаше къса, тъмна коса, която изглеждаше като отрязана с косачка. В огромната тениска на Бон Джоуви, която носеше, с избелели дънки, тя лесно можеше да мине за обикновено момче. Момче с огромни очи и много нежни черти.

Зад себе си Вен чу шум, който звучеше като тежка въздишка. Вземайки предвид факта, че това бе Аларик и че можеше да подпали задника му със светещите си зеници, Вен не даде индикации, че е чул нещо. Докато Ерин се опитваше да премине отново покрай него, той дори почувства проблясък на съчувствие към реакцията на жреца от новата му среща с Куин.

Без ни най-малко предупреждение, Аларик внезапно премина в мъгла и се зарея над горната част на сградата. Вен го гледаше как изчезва с ехидна усмивка. Най-могъщият върховен жрец, който Посейдон бе помазал, се страхуваше от едно момиче. Мисълта го ободри неимоверно, независимо, че не беше много редно да се присмива на това.

Той реши проблема на Ерин, като сложи ръка на раменете й и я придърпа по-близо, без да се притеснява да отрече, дори пред себе си, чувството на абсолютна лекота, което изпита, докато тя бе в ръцете му. Знаеше, че ще плати за дързостта си по-късно, но щеше да се тревожи за това, когато му дойде времето.

— Готина квартира, Куин — каза той, като протегна ръката си.

Тя му се усмихна и разклати ръката му със здрав захват. Бързият й поглед вече бе претеглил и измерил всеки един от тях.

— Радвам се да те видя — каза тя, звучейки сериозно. — Имаме проблеми.

— Ти и проблеми на едно място? Кажи, че не е вярно — отвърна той, като се държеше за гърдите със свободната си ръка.

— Май е по-добре да се разкараме от улицата. — Тя се обърна и изчезна през тъмната врата. Докато Вен я последва, все още държейки здраво Ерин до себе си, неговата певица на скъпоценни камъни го фрасна с лакът. Доста здраво!

Той изсумтя, но не я пусна.

— За какво беше това?

— О, не знам, нека да видим. Може би едно запознаване би било добре — прошепна тя. — Куин, това е Ерин, Ерин, това е Куин. Виждаш ли колко е лесно?

— Тя е права, нали знаеш — каза един глас, който Вен познаваше много добре. Собственикът на гласа се появи зад ъгъла, движещ се със смъртоносна грация, която бе нехарактерна за такъв голям човек. Освен ако човекът не е шейпшифтър, който се превръща в 500-килограмов тигър, когато е в лошо настроение.

— Момчето от джунглата!

— За теб съм мъжът от джунгла, рибена муцуно — каза Джак и протегна ръка, за да се здрависа с Вен. Тогава очите му се изместиха към Ерин и той се наведе към нея леко и пое въздух.

— Коя е вещицата? Да не би да си решил да се задомяваш, да създадеш малко гупички9?

Вен се впрегна и бързо изстреля ръката си, като изблъска тигъра с няколко сантиметра.

— Не души жена ми като че ли е твоя територия.

Джак му намигна, после се засмя.

— Твоята жена? Значи такива били нещата, а? Е, да не каже някой после, че алфа жилката ми не разпознава обвързаната двойка.

Ерин измърмори нещо под носа си и вдигна ръце. И преди да се усетят, той и Джак седяха на задниците си в коридора, гледайки я шокирано.

Леко преувеличено, тя изтупа ръцете си една в друга и след това подаде едната към Куин.

— Аз съм Ерин Конърс и за мен е удоволствие да се запознаем.

Куин стисна ръката й, ухилвайки се към Вен и Джак.

— О, скъпа, удоволствието е изцяло мое.

Куин представи Ерин на дузина мъже и две жени, които стояха около маси в задната част на хамбара, но тя използваше само малките им имена и Ерин имаше силното чувство, че повечето, ако не и всички от тях, са просто псевдоними. Нейната магия усети, че най-малко осем от групата бяха шейпшифтъри. Всички те, включително и хората, изглеждаха някак угрижени и уморени и я поздравиха доста резервирано. Имаше чувството, че само Джак и Куин бяха срещали атлантите преди, а останалата част бяха озадачени, съдейки по начина, по който групата на Куин ги наблюдаваше.

Ерин никога не бе срещала толкова много шейпшифтъри в живота си и нейният кехлибар си пееше някаква безумна песен. Музиката бе по-различна от това, което пееше, когато вампирите бяха наоколо. Тази песен беше по-дълбока, по-земна. По-чувствена. Сякаш камъкът осъзнаваше, че Ерин не би имала нищо против да се сближи с някой красив шейпшифтър, ако светът бе по-различен. Големият, красив, страшен човек, Джак, наклони очи, казващи, че котето е другата половина от двойната му природа. От смъртоносната заплаха, която той демонстрираше, тя по-скоро залагаше, че той едва ли е най-добрата домашна котка.

Тя погледна Вен. Само мисълта, че стават по-близки, я караше да иска да се притисне до него. Спомни си начина, по който той я докосваше, по който я държеше и всичко това направи устните й сухи, докато изумрудите й пееха страстна песен. Той я хвана да го гледа и нещо я накара да отдалечи мислите си, защото очите му потъмняха и погледът му на практика я заклейми.

Тя затвори очи за секунда и притаи дъх, а след това нарочно обърна тялото си, така че да не го вижда.

— Куин, разбрах, че Райли ти е сестра?

Куин се усмихна и за пръв път показа истинска топлина на лицето си.

— Да, въпреки че не би го казала като ни видиш заедно, нали?

Ерин се загледа в лицето на Куин.

— Всъщност, бих. Ти имаш същите нежни черти на лицето, същите скули и същата страхотна порцеланова кожа.

Джак се засмя.

— О, това не е начинът да завържеш приятели тук, Ерин. Наречи Куин деликатна и тя ще откъснете ръката ти и ще я натъпче в гърлото ти.

Ерин премигна, но Куин само завъртя очи.

— Страхотно, Джак. Изплаши сладката вещица, защо не? — Тя сложи ръка на рамото на Ерин. — Не обръщай внимание на тигъра. Той става нервен, ако не яде по няколко туземци на всеки две седмици.

Ерин погледна напред-назад между двамата, усмихвайки се неуверено, защото изпита неприятно усещане, че в тази шега има повече истина, отколкото й се искаше. Също така, тя никога не бе срещала шифтър, чиято друга форма е тигър, екзотичната природа на звяра под кожата на Джак я изненада и я побиха хладни тръпки. От друга страна, кой се нуждае от слаби съюзници?

Вен се намръщи към тях от ръба на масата, където гледаше надолу към това, което изглеждаше като топографска карта на щата Вашингтон.

— Какво по дяволите планирахте да правите? И моля ви кажете ми, че поне щяхте да ни изчакате да се присъединим към партито.

Куин закрачи към него и посочи място, оградено в червено.

— Работихме над нашите източници и проследихме честотата на атаките на новопревърнатите в продължение на няколко месеца. Изглежда, че се образува спирала около Маунт Рейниър.

Джак забоде пръст в картата.

— Предполагаме, че е тук. Има серия от ледени пещери и тунели, които са непроходими за хората. Всеки вход, достатъчно голям, за да влезеш през него, е магически предпазен толкова силно, че съм виждал как хора отхвърчат от там и дори не осъзнават това, което се случва.

— А как стои въпросът с вещиците? — попита Ерин.

Куин изстреля измерващ поглед към нея.

— Не знаем. Единствената вещица в групата ни липсва вече повече от седмица. Не знаем дали е била заловена, убита или… превърната в една от тях.

Вен проговори отново:

— Имаме проблем с вещиците, които стават зли тук, така ли? Жената, която ни нападна в щаба на Светлинния кръг, беше достатъчно силна, за да надвие магията на Ерин. Това звучи ли ви като вашата вещица?

Джак и Куин хвърлиха озадачен поглед, но в крайна сметка Куин поклати глава.

— Не знам колко силна си ти Ерин, но тя не беше много силна. Съмнявам се, че би могла да насочи подобна магия, освен ако не е прикривала истинската си сила от нас.

— Вещицата, която ме нападна, използваше черна магия, което автоматично би увеличило силите й повече, отколкото ако използваше бяла — каза Ерин. — Не можах да я огледам добре, все пак.

— Нито пък аз — призна си Вен. — Аз я нокаутирах, но след това тя изчезна, докато се занимавах с колегата й и няколко вампира.

— Ами, няма да разберем, докато не опитаме, нали? — Ерин се приближи да проучи картата. — Никога не бих предположила, че има пещери под Маунт Рейниър. Преди ходихме често там със семейството ми… — Тя спря и поклати глава. Нямаше нужда да навлиза в това сега. Скръбта можеше да отслаби решимостта й.

Куин вдигна вежди, но не поиска обяснение. Тъмните, посинели кръгове около очите й, подсказваха на Ерин, че Куин вече знаеше за много тайни и трагедии.

Вен прочисти гърлото си.

— Куин, трябва да поговорим насаме. Има нещо, което трябва да…

— За Райли ли е? Бебето? Какво не е наред? — Куин практически скочи към него. — Кажи ми, по дяволите.

Състраданието в очите на Вен, което видя, докато го наблюдаваше, докосна нещо много дълбоко в Ерин. Този свиреп воин беше суров в битките, но бе дълбоко загрижен за семейството си.

Тя се обърка още повече, като се замисли, че той започва да става дълбоко загрижен и към нея. Ерин отклони тази мисъл настрана, преди да е станало твърде късно. Нямаше време да мисли как да се грижи за някого, докато е на мисия, която можеше да завърши със смъртта на единия или и двамата. Определено нямаше време да прецени дали това не е вид загриженост, която би приветствала, а може би и да отвърне с такава.

— Райли е малко по-добре, Куин. Ерин всъщност я излекува и Райли се почувства много по-добре за известно време.

Тъмният поглед на Куин се обърна към Ерин.

— Ти си лечител?

— Не. Е, да. Може би — Ерин се запъна, опитвайки се да е напълно честна. — Истината е, че не знам какво точно съм вече. Знам, че съм девето ниво вещица на Сиатълския Светлинен кръг и имам афинитет към скъпоценни камъни. Атлантите мислиха, че съм певица на скъпоценните камъни, което бе по-значимо за тях, отколкото за мен. Но нещо в Храма на нереидите и близостта на скъпоценните му камъни ми помогнаха да изцеля сестра ти.

Куин отиде до нея и я прегърна силно.

— Дължа ти услуга за това. Райли е най-важният човек на света за мен. Планирам да отида при нея, веднага след като се справим с този проблем. Прекалено много от моите хора загинаха, докато опитваха.

Докато Куин отстъпваше назад към масата, тя изведнъж замръзна, ръцете й тръгнаха към джобовете й. С едно плавно движение, тя извади нож от единия джоб и пистолет от другия и приклекна ниско.

— Опасност — извика тя и всички преминаха в атакуващ и защитен режим.

Все пак неприятностите, които изплуваха в центъра на стаята, не бяха враг, а по-скоро съюзник. Или нещо такова. Ако не брояха за смъртоносна заплаха всичко, което мърда.

Лицето на Куин пребледня и Ерин забеляза лек трепет в ръцете й, докато тя оставяше оръжията.

— Аларик. Умееш да изникваш драматично, нали? — Гласът на Куин бе стабилен, въпреки очевидния ефект от появяването на жреца.

Аларик се докосна до пода, само на сантиметри от Куин и се загледа надолу към нея. Ерин бе шокирана от изражението на лицето му. Всичко замръзна, докато той се появяваше като мраморна статуя вместо от плът и кръв — статуя с океани от болка в очите си. Той се вгледа в Куин, както умиращ човек би могъл да се взира в последния си шанс за спасение.

Погледът на Ерин се измести към Куин и отново бе шокирана. Куин гледаше към Аларик с точно същото изражение на лицето си.

Жрецът най-накрая проговори, гласът му стържеше.

— Куин. Надявам се да си добре.

— Аз… ще съм добре, когато разбера, че сестра ми е добре — отговори Куин с треперещ глас. — Защо не можеш да я излекуваш, Аларик? Знам колко си могъщ.

— Направих всичко, което можах, но това не бе достатъчно — каза той, като стисна зъби и това накара Ерин да почувства неочаквана симпатия към него. Невъзможността му да помогне на Райли и бебето разяждаха душата му. Нямаше дори следа от обичайната му арогантност в гласа му.

— Всъщност, аз може би съм в състояние да помогна с това — каза Ерин, принудена да прекъсне отвратителното напрежение между тях. — Има една легенда за прочут рубин, който певците на камъни могат да използват, за да се лекуват бременни жени и неродените им бебета. Ако го намерим, мога да се опитам да го направя. Мари каза, че ще ми помогне. Носи се слух, че може би е някъде около Маунт Рейниър.

— Това си е доста голямо съвпадение — каза Куин. — Ние бяхме толкова близо до това място, а Калигула вероятно е под него. Сега ми казваш, че и този камък е също там? Аз не вярвам в съвпаденията.

— Аз също, но всъщност това съвсем не е съвпадение, а по-скоро има причинно-следствена връзка с това, което Мари ни каза — отвърна Ерин.

— Очевидно, наличието на скъпоценен камък в тази област, привлича всяко дете с латентна дарба на певец на скъпоценни камъни, така че е много по-вероятно един певец на скъпоценни камъни да доразвие таланта си близо до „Сърцето на нереидата“, отколкото където и да е другаде по света.

— Получихме съобщения за шум, идващ от района около планината. Сеизмолози в началото смятаха, че това е земетръсна активност — каза Вен. — Но както Мари каза, може да е рубинът, издигащ се към живота, така да се каже, след като е бил скрит под земята в продължение на хиляди години.

Изведнъж Джак изръмжа мощно и скочи, за да застане до Куин.

— Надушвам вампир.

— Това трябва да съм аз — извика глас някъде откъм вратата, където двама от хората на Куин стояха с пистолети, заедно с Алексий и Бренан, които ограждаха трети човек. Мъжът в центъра вдигна ръце. — Някой трябва да ме застреля, бързо, защото ще бъдете нападнати след по-малко от пет минути.

Докато се приближаваха, Ерин осъзна, че е вампир, въпреки бронзовия оттенък, прикриващ бледата му кожа. Трябва да е имал тъмен тен някога, ако съдеше по черната му коса.

— Даниъл, какво по дяволите говориш? — тросна се Вен, докато всички в стаята преминаха в готовност за действие, а звукът от зареждащи се оръжия кънтеше в ушите на Ерин. Алексий и Бренан закрачиха напред с човека, който трябваше да е Даниъл.

Кехлибарът на Ерин запя с дълбок и настоятелен глас, но звукът бе по-различно от неприятния, трещящ звук, който тя обикновено чуваше в присъствието на вампири. Това беше натрапчива мелодия за самота и загуба, която се пееше дълбоко от душата.

— Какво си ти? — попита тя, докато той се приближаваше.

Той стрелна мрачен поглед към нея, който я премери и отхвърли.

— Нищо, което някога си срещала, певице на скъпоценни камъни. Чувствай се предупредена да стоиш далеч от мен и моя вид, защото имаш от аромата на феите в кръвта си, а съчетанието между магия и фея формира най-мощния афродизиак. Това е една от причините той да желаеше сестра ти толкова много.

— Кой? Диърдри? Кой по дяволите си ти? Какво…?

— Нямаме време — той я прекъсна и се обърна към Вен. — Остават по-малко от четири минути, атланте. Направи го да изглежда правдоподобно. Но първо, ето какво трябва да знаеш. Бях там, когато погребалният звън започна и той нямаше нищо общо с нещо, сътворено от човеците. Може би е много добре, че рубинът ти се пробужда и призовава за певеца си.

Той обърна глава и прободе Куин с мрачния си поглед.

— Надеждата ми е сестра ти да бъде добре, безстрашна. Трябва да знаеш това: планът на Калигула е да върне страната обратно към времето, когато правилата и законите ти не значеха нищо, когато ние, препускащите в нощта, създадохме наша собствена анархия. Всичко, което той прави е, за да постигне тази цел. Кръвното му потомство излиза всяка вечер, за да превърне все повече и повече хора в негови послушници, против всички закони на вашия Конгрес и против волята на другите, по-консервативни вампири с власт.

Даниъл погледна нагоре, сякаш слушаше нещо, което никой от тях не можеше да чуе, след това кимна.

— Време е. Застреляй ме и го направи добре, лорд Венджънс. В стомаха, може би.

— Какво? Какво става? — Ерин помисли, че ще се развика, но не посмя. — Искаш да те застреляме? Къде е сестра ми?

Вампирът профуча над масата и сграбчи химикалка, а след това я забоде в картата, толкова силно, че я заби в дървото и застана там, трепереща напред-назад.

— Там. Сега го направи, Вен. Ако ме хванат тук, ще съм безполезен за нашата кауза. О, и още едно нещо — Той замълча, с очи, фокусирани върху пистолета, който Вен извади от кобура си. — Анубиса все още е жива. Тя крои нещо, за което дори Калигула не знае и има шпиони във всяка от трите ви групи. — Погледът му се спря върху Куин, Вен и Ерин, когато го каза. Тогава очите му кървясаха и той наостри ръцете си в нокти. — Сега! — Той се хвърли върху Вен, който го простреля в стомаха. Даниъл изстена със смразяващ кръвта писък на агония и преди да падне на земята, малкото прозорци, по които все още имаше стъкло, се взривиха навътре докато рояк вампири нахълтваха с писък в сградата, а яростта от кървавата треска се усещаше в светещите им червени очи.