Пробуждането на Атлантида

Глава 3

Вен се рееше над върховете на дърветата и чувстваше гадене в червата си. Не спираше да се нарича така, както казваше на всеки друг, за да го предизвика да се бият — страхливец.

Да бяга от една жена — да бяга от емоции — не беше в неговия стил. По дяволите, да има изобщо емоции към жените не бе в негов стил. Нямаше нищо, нито едно проклето нещо, което по някакъв начин да е нормално в реакцията му към Ерин Конърс.

Вен! Помогни ми!

Пронизителният вик се разби в черепа му, нарушавайки концентрацията му, толкова рязко, че той за малко не падна от въздуха. Това беше Ерин и някак си, магически, беше успяла да го достигне телепатично.

И беше в беда.

Той промени посоката и ускори полета си през смрачаващото се небе, кипейки от ярост. Неприятностите бяха нещо, с което той можеше да се справи.

Те бяха негова специалност.

Докато той трептеше над върховете на дърветата, граничещи със сградата на щаба, видя блед, пулсиращ, оранжево-червен пламък, който заобикаляше Ерин и две тъмни фигури, насочили колове към нея. Вещици или магьосници. Вампирите не използваха пръчки и не обичаха много да са около някакви дървени или остри неща.

Той призова елементите, разсейвайки още повече мъглата, която оформяше тялото му, така че да не предизвика подозрение и се спусна надолу над тях. Двете фигури — определено човешки, един мъж и една жена при по-близък поглед — дори не трепнаха. Ерин се изправи, явно невредима, но замразена, в центъра на кълбо от странна светлина. Тя движеше устните си, но явно или беше загубила гласа си, или пък никакъв звук не можеше да проникне в сферата. Но той можеше да чуе копелетата, които я държаха като затворник и реши да послуша минута-две, преди да ги убие, задето я бяха докоснали.

Да събере информация. Да се държи като шибан посланик. После щеше да изтръгне белите дробове от гръдния им кош.

Жената говореше с нисък глас.

— Не обмислихме всичко добре. Трябваше да изчакаме. Какво ще стане, ако някой от сборището излезе тук и ни види?

Мъжът отговори:

— Хей, аз видях възможност и се възползвах. Той ще ни възнагради добре за това. Просто трябва да я измъкнем от тук, бързо. Колата е на път.

— Очакваш да поддържам този щит по целия път до планината? Аз вече съм уморена, идиот такъв. Тя е много силна — изсъска жената.

Мъжът извади нещо от джоба си, което проблесна с метален блясък на пулсиращата червена светлина.

— Не се притеснявай. Тя ще бъде в безсъзнание в продължение на часове, след като я пронижа с това. — Той се отправи към Ерин и всички мисли за посланици изчезнаха от главата на Вен. В него зарева вълна от първична ярост и той веднага се трансформира отново в тялото си, скачайки напред. Извади кинжал, но промени решението си в последната секунда, завъртя го с дръжката на обратно и го разби в задната част на главата на жената. Не достатъчно силно, за да я убие, но щеше да има адско главоболие.

Червеникавата светлина веднага изчезна и Ерин се срина на земята, вероятно в безсъзнание, удряйки главата си силно.

Мъжът се обърна и ахна, когато видя Вен. Той вдигна в едната си ръка пистолет, а в другата това, което воинът сега видя, че бе игла за подкожна инжекция.

— Приближиш ли се, ще я убия — изръмжа гангстерът, насочил пистолета към Ерин.

— Ти няма да я докосваш — каза Вен, който се насочваше стремително към него, докато изваждаше меча от ножницата си по пътя. — Всъщност, ти вече си мъртвец, заради това, че дори си помислил да я нараниш.

Времето сякаш забави скоростта си до една песъчинка, падаща от пясъчен часовник, когато пръста на мъжа притисна спусъка. В този миг в съзнанието на Вен се появи образът на Ерин, кървяща до смърт на земята, който почти го заслепи от ярост. Оръжията бяха бързи. Куршумите още по-бързи.

Но магията на Посейдон беше най-бърза.

Преди пръста на мъжа да успее да се затегне достатъчно, за да дръпне спусъка, Вен се спусна между него и Ерин и блъсна ръката му, така че пистолетът гръмна във въздуха. После изтръгна оръжието, стовари в лицето на копелето юмрук и се усмихна, когато мъжът падна на земята. Той коленичи, за да провери пулса на Ерин, който беше силен и постоянен и бе облекчен, да види как клепачите й вече потрепват. Мъжът простена и Вен го хвана за врата, като го издърпа от земята.

— Хубав заглушител. Сега ми кажи кои сте и защо сте тук.

Мъжът увисна в ръката на Вен, а краката му ритаха във въздуха, докато се опитваше да премахне пръстите на воина, сключени около гърлото му. Той издаваше задавени звуци, докато лицето му потъмняваше.

— О, грешката е моя. Предполагам, че трябва да дишаш, за да бъдеш в състояние да говориш — каза Вен и разхлаби леко хватката си. — Сега говори, преди да съм те убил само за забавление.

Очите на мъжа се взираха в него с омраза. Но имаше и нещо друго. Ужас, може би.

— Ако ти кажа нещо, те ще ме убият.

— Е, да, мразя да звуча като от нискобюджетен филм, но ако не говориш, аз ще те убия.

— Ти не разбираш. — Мъжът практически изплю думите си към него. — Има убийства и убийства. Покажи на какво си способен.

Тогава той се изсмя в лицето на Вен и в същия момент воинът едва чу острия звук от изстрела, който направи дупка в средата на челото на мъжа. Вен пусна безжизненото тяло на земята и се обърна, за да се изправи пред новата заплаха, само за да види как тъмна фигура до дърветата вдига меч във въздуха и отрязва главата на друга коленичила фигура, държаща пистолет с две ръце. Стрелецът веднага започна да се разтваря в слуз.

Спомняйки си за вещицата, Вен хвърли поглед към мястото, където бе паднала, но видя, че тя е изчезнала. Той се изстреля във въздуха и огледа района, но не успя да открие нищо. Воинът скочи обратно на земята и застана между Ерин, която все още лежеше тихо на земята, и новата заплаха. Слузта почти изцяло бе попила в земята.

— Вампир.

— Да, такъв беше. Какъвто съм и аз — каза този с меча. — Но по-добре вампир, когото познаваш, не беше ли така старата поговорка?

Вен разпозна гласа и се почувства малко по-добре. Съвсем малко.

— Даниъл. Или Дракос. Или каквото е името ти, мисля че беше „дявол, когото познаваш“. И не ме разбирай погрешно, радвам се на помощта, но какво точно правиш тук?

Даниъл пристъпи напред. Той изглеждаше по същия начин, както през онази нощ, в която бе предал своя бивш господар Барабас на атлантите, каквато и извратена причина да го бе подтикнала към това.

— Дяволи, вампири, има ли наистина някаква разлика, метафорично казано? — Даниъл замълча и наклони глава. — Лорд Венджънс. Интересно е… да ви видя тук.

— Аз пък си мислех, че Анубиса те е убила във Вашингтон за това, което направи.

Устата на Даниъл се сви.

— Аз самият се оттеглих от битката, когато тя се появи. За щастие бях зад гърба й по онова време, макар че кой би могъл да каже какво зрение има богинята на нощта? Може би съм ти длъжник за смъртта й през онзи ден.

— Да, тогава смятам, че сме квит. Откъде се взе този кръвопиец… ъъ, не се обиждай? И видя ли покрай теб да минава вещица?

Даниъл посочи към алеята.

— Той караше кола, която паркира точно зад редицата от дървета и след това дойде тук, предполагам за да помогне на този. Не видях жена, нито усетих пулса на някой друг, освен на вас тримата — вече двамата.

Вен погледна надолу към Ерин, която най-накрая се събуждаше, слава на Посейдон. Той отчаяно искаше да я вдигне от земята, но не можеше да се довери особено много на вампир — дори и на този, който може би току-що бе спасил живота му. Вероятно, изобщо не можеше да му се довери.

— Какво става, Даниъл? Защо преследват Ерин? Защо си тук?

Вампирът присви очи и погледна към Ерин по начин, който се стори твърде загрижен според Вен. Примитивен, покровителствен инстинкт, се надигна вътре в него, премина през тялото му и стегна мускулите му.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш веднага. Тук съм, за да направя съюз с Ерин и нейното сборище и няма да търпя никаква намеса в това. — Той се приближи с една крачка до Даниъл, взирайки се право в очите му. — Само да знаеш.

— Само да знаеш — повтори подигравателно вампира, очевидно без да изпитва ни най-малка уплаха, — че аз също се опитвам да защитя Ерин. Той я иска и няма да спре, докато не я получи.

Главата на Даниъл се наклони настрани, сякаш чуваше звуци, които бяха извън обхвата на Вен.

— Трябва да тръгвам. Вещиците се прибират у дома. Ще почистя боклука вместо теб. — Той се наведе и грабна мъртвото тяло, което лежеше в краката им. — Грижи се за нея, ясно? Не сваляй гарда дори за миг. Той е прекалено силен.

Със свръхестествена скорост, така характерна за неживите, Даниъл се стрелна от земята към дърветата, като повдигна трупа и се изстреля във въздуха, както бе направил Вен по-рано.

— За кого в името на деветте кръга на ада говориш, по дяволите? — изкрещя Вен след него, защото вече му беше писнало до смърт от вампирите и техните полуистини и скрити заплахи.

Даниъл се обърна и погледна към Вен.

— О, възможно е той да идва от някакъв единадесети кръг на ада, атланте. Говоря за Калигула.

След като вампирът изчезна, Ерин се надигна и седна, като примигваше и придържаше главата си. Вен коленичи, за да я вдигне от земята, като неспирно шепнеше успокояващи звуци до копринената й коса и обещаваше с жестока решимост да я предпази. Това му беше работата. Нямаше нищо общо с начина, по който тялото му се стягаше, когато бе близо до нея.

Да бе. Как не.

Той видя как по алеята отби лъскава лимузина и три жени, облечени в дълги копринени роби, слязоха и изблъскаха шофьора, забързани към Вен. Воинът се напрегна, но една от тях, която имаше дълга червена коса започна да пее монотонно и той усети силния натиск на магията й върху кожата си, преди тя да е произнесла повече от три думи. Ерин се усмихна на новодошлите, така че Вен донякъде се отпусна.

— Хей, аз съм приятел. Не ме превръщайте в крастава жаба. Аз съм Вен от Атлантида и трябва да поговорим.

Ерин вдигна глава от рамото му и каза с немощен дъх:

— Вярно е, Дженай — тя го погледна със своите огромни сини очи, — той може би току-що спаси живота ми.

Трите жени започнаха да говорят едновременно.

— Какво?

— Кой…

— Ти…

И тогава червенокосата ги прекъсна.

— Вътре. Ще обсъдим това вътре.

Вещиците се отправиха към вратата и Вен ги последва.

— Добре ли си? — попита той Ерин и ръцете му се стегнаха около нея. — Наистина ли си добре? Как е главата ти? Какво ти причини тази гадна светлина?

Тя отпусна глава на рамото му, сякаш бе прекалено тежка и врата й не можеше да я държи.

— Мисля, че съм добре. Вен, това беше черна магия. Кехлибарът ми пееше за мен. Те ме откъснаха от собствената ми сила. Тази вещица трябва да е била по-могъща от всяка друга, която познавам с изключение на тях трите. — Тя посочи вещиците, които влизаха в сградата пред тях.

— Да, е, имаме още по-големи проблеми — каза той, понижавайки гласа си до шепот, така че само тя да може да го чуе. — Познато ли ти е името Калигула?

Тя ахна и пръстите й конвулсивно се вкопчиха в раменете му. Ерин бавно извърна очи, за да огледа лицето му. Той никога не бе виждал толкова бледа кожа върху живо същество. Но тя изрече само две кратки думи:

— Не отново!

Небето над Пюджет Саунд

Вен се трансформира обратно във физическата си форма секунди преди тялото му да се забие с главата напред в ледената вода. Сила, далеч по-стара от тази на Атлантида, бе създала магията на портала, който щеше да го отведе у дома, за да намери Аларик. И някои отговори.

Самият Посейдон знаеше, че отговорите са недостатъчни, помисли си Вен. Ерин го бе помолила да не разкрива на никого името на Калигула, докато тя успее да му обясни някои неща. От погледа в очите й в онзи момент, той имаше усещането, че това е наистина много лоша история.

Главните вещици или каквото бяха там, му се заклеха, че сградата е защитена от вековна магия и че за Ерин ще бъде безопасно да остане през нощта.

Вен беше на косъм да поиска демонстрация, преди да се съгласи, но му направи впечатление, че Ерин бе на път да припадне, както си стоеше на мястото. Затова трябваше да го направи, иначе онази страшната, Беренис или нещо подобно, щеше да изстреля някаква гадна магия към него от вълшебната си пръчка, която пазеше в ъгъла.

В края на краищата го убедиха, че тя наистина ще е в безопасност. Той поиска и получи обещание, че тя няма да прекрачва прага на вратата, докато не успеят да поговорят и си тръгна. Сега Вен трябваше да се прибере и да докладва. Може би и да разбере какъв сложен заговор са намислили вампирите този път. Да събере момчетата и да срита няколко вампирски задника.

Той се гмурна по-надолу и по-надълбоко, мръщейки се на неудобството от това, че му се налага да минава през маса от истинска вода по пътя към родината си. Никой, с изключение на Аларик, не можеше да призовава портала от сушата. Той се спусна рязко в мрака на ледените води, като си пожела вълните бушуващи около него да му помогнат да избяга от остатъчния ужас, който бе изпитал, когато Ерин бе паднала на земята. Това не можеше да е чувство. Той не изпитваше чувства. Прекрасната малка вещица трябва да му е направила някакво странно музикално заклинание.

Да, това трябваше да е.

Той се гмурна още по-дълбоко, призовавайки силата с ума и сетивата си. Представяйки се като принц на Атлантида. Минавайки през вековния ритуал и призовавайки да бъде приет с волята на портала. Вен се гмуркаше все по-надолу и по-надолу. Дълго след спомена за светлината, мелодията на нейната магия все още звънеше в главата му. Отекваше във всяка клетка на съществото му.

По-дълбоко. Порталът все още не се появяваше. Вен не се разтревожи. Принцовете никога не се тревожат или поне така Конлан му бе казвал, достатъчно много пъти. Образът на Ерин проблесна в главата му. Добре, почти никога не се тревожат.

Но първата тръпка на безпокойство се промъкна в съзнанието му, когато липсата на кислород стегна желязната си хватка около белите му дробове.

Принцовете може и да не се тревожат, но бе напълно възможно да се удавят.

Сетивният дълбокомер, програмиран в мозъка на всеки атлант, го предупреждаваше, че преминава безопасната зона. Той се гмуркаше от почти пет минути. След около минута щеше да премине точката, в която белите му дробове да имат достатъчно кислород, за да се върне на повърхността. Атлантите имаха по-голям капацитет на белите дробове.

Иронията от това, атлантски принц да умре в морето, би трябвало да го забавлява, но всъщност само го вбесяваше. С всяка частица от силата, която притежаваше, той изпрати нов призив, преминавайки към официалната реч на ритуала, която никога не използваше, освен по време на церемония или при крайно напрежение.

Портал! Отмъщението на краля изисква вход! Аз служа на Атлантида и на брат ми, върховният принц — ако ме провалиш, проваляш всички нас.

Още един дълъг миг не се случи нищо. Упорството — или споменът за едни ясни сини очи — го тласна още по-надолу, в търсене на познанието, от което се нуждаеше така отчаяно. По-дълбоко и все по-дълбоко. Щрихи на тъмнина танцуваха по ръба на съзнанието му, преди — най-накрая да се появят познатите преливащи сребристо-сини искри и да формират яйцевидна форма под него, докато той рязко се спускаше през ледената вода.

Потъвайки в блещукащата магия на портала, той мигновено се зачуди защо единственият образ, който нахлу в съзнанието му, беше лицето й. И тогава страдащият му от липса на кислород мозък се отказа от борбата, и блещукането се превърна в тъмнина.