Пробуждането на Атлантида

Глава 18

Аларик наблюдаваше Куин, докато спеше. Дори докато тя бе в това състояние, той не можеше да мисли разумно, защото аурата на нейните емоции завърташе силата си около него в цветове от тъмносиньо, бургундско червено и мистично сиво. Някой го бе нарекъл най-могъщия жрец на Посейдон досега. Но той знаеше, че стои тук и наблюдава тази крехка човешка жена, която притежава силата да го унищожи.

Той се забави още малко, жаден за още няколко откраднати от настоящето мигове. Не разбираше, как беше успяла да се промъкне в душата му, нито разбираше защо това се бе случило.

Не го и интересуваше.

Беше сигурен само в знанието, родено от мрак и неумолим глад, че я желаеше, че копнееше за докосването, ума и душата й. Повече от всичко, което бе искал някога.

Бе сигурен също, че дългът и съдбата му забраняваха това.

Но дългът със сигурност не можеше да го лиши от това да опита поне един-единствен път устните й. Той се наведе тихо, но когато се приближи към нея тя отвори очи.

— Аларик, трябва да престанем да се срещаме по този начин — каза тя и прекрасните й меки чувствени устни се извиха в усмивка. Незнайно защо той не можеше да откъсне очи от тях. Дори жрец на Посейдон, дал клетва за безбрачие, можеше да фантазира за устните й.

Тя навлажни пресъхналите си устни с върха на езика си и това предизвика вълна от желание в тялото му. Той се олюля назад и падна на колене, изведнъж почувствал слабост.

Куин се изправи в леглото си, а погледът й се стрелкаше в малката стая, която вещиците му бяха дали, за да я настани в нея.

— Добре ли си? Лицето ти цялото е пребледняло, което не може да е здравословно. Какво се случи? Къде са моите хора?

Той вдигна ръка, за да прекъсне по-нататъшните й въпроси и седна върху единствения стол в стаята.

— Почакай за момент. Излиза, че силата ми не е такава каквато ми се иска да бъде.

Изведнъж очите й се вцепениха.

— Атаката! Вампирът… той ме прониза. Аз трябваше да съм мъртва.

Тя спусна краката си отстрани на леглото и се подпря на ръце, за да може да го вижда.

— Последното нещо, което си спомням, беше чувството, как белите ми дробове се давят или съм припаднала, или небето е експлодирало. И странно защо имам силното усещане, че ти имаш нещо общо с това?

Той се загледа в нея и се зачуди, как изобщо е могъл да се присмива на поетите. Беше ясно, че можеш да се удавиш в очите на една жена или поне да си пожелаеш да бъдеш затворен в тях за цяла вечност.

Но мислите да проникне в Куин го водеха към мрачни и невъзможни копнежи да я разсъблече гола и да я притежава физически още тук на леглото, където щеше да завърши изцелението й. Тя никога нямаше да му позволи да проникне толкова дълбоко в нея.

Никога нямаше да го пожелае толкова силно.

Невъзможен копнеж.

— Аларик? — Тя произнесе името му така, сякаш бе видяла фантазиите му или беше прочела скритите кътчета на съзнанието му. Куин все пак беше акнаша и вероятно той не беше затворил достатъчно съзнанието си.

Когато погледна към нея, неспособен да проговори, през него премина вълна на желание. За малко да я пусне в съзнанието си. Да й позволи да проникне изцяло в пустата му душа за няколко мига. Да я остави достатъчно дълго, за да види дали ще открие някаква следа от човечност, която може да не е унищожена от няколко вековното му служене към справедливостта на Посейдон.

Но дългът му беше твърде дълбоко вкоренен. Съдбата му го държеше твърде силно, за да си помисли да тръгне по друг път. Той затвори щитовете на съзнанието си и си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, Куин. Аз съм… изтощен.

Тя се отблъсна от леглото, за да се изправи несигурно върху краката си.

— Разбирам. Знам, че трябва да ти благодаря за това, че спаси живота ми отново. — Тя пресече стаята и застана на колене пред него като сложи ръце върху коленете му. — Така че, благодаря ти.

Той стоеше, замръзнал на мястото си, а топлината, излъчваща се от ръцете й, преминаваше през панталоните му и лазеше по кожата му, като достигаше до всяко нервно окончание и караше кръвта му да кипи във вените. Уловен в блестяща призма от усещания, той знаеше, че нейната благодарност, щеше да бъде неговото унищожение.

— Не можеш… — той едва успяваше да накара думите да излязат от устата му, заглушени от болката, която изпитваше. — Не можеш да ме докосваш Куин. Никога не трябва да ме докосваш.

Тя се втренчи в него с огромните си очи, които изглеждаха толкова тъмни и изпълнени с мъка и отчаяние, отвъд границите на възможностите на едно крехко човешко същество.

— Знам, Аларик. Знам, че не съм достойна да те докосвам. Но в този единствен миг, откраднат от реалността, те моля да ми позволиш.

Той поклати глава. Тя не разбираше. Той беше този, който никога нямаше да е достоен за нея, който не можеше да предаде своя народ, дълг и Атлантида. Който бе извършил толкова непристойни дела, от които никога нямаше да може да изчисти душата си.

— Не, Куин, ти не разбираш…

Но преди да успее да довърши изречението си, докато се опитваше да намери правилните думи, тя се надигна и докосна устните му със своите. Той скочи и с едно мощно движение я притисна силно в прегръдката си, като я целуна с цялата страст, настървение и нужда, които беше потискал вътре в себе си, още от първия миг, в който я беше видял. Тя го обгърна с ръце и отвърна на целувката му, а той се отдаде на усещането от вкуса и докосването на прекрасната топлина на откликващите й устни.

Аларик я целуваше, а ръцете му я бяха обгърнали толкова плътно, че в някаква отдалечена част на съзнанието му проблесна мисълта, че може да я наранява, затова отпусна прегръдката си леко. Но не достатъчно, за да я пусне. Той никога нямаше да може да я пусне.

Тя се отдръпна за миг, за да си поеме въздух, а той започна да целува лицето и шията й, като нежно мълвеше думи на атлантски, думи, които тя не можеше да разбере, думи, за които не можеше да знае, че са за копнеж, желание и отчаяние на една бездънно жадна душа.

Той отдръпна лицето си, за да целуне отново устните й и тогава видя блещукащите капчици сълзи, които се стичаха по страните й.

— Знаех, че ще е така между нас, Аларик — прошепна тя. — Знаех също и че ще стане много по-трудно за мен, ако те докосна. Ако дори веднъж вкуся от това, което никога няма да намеря, да имам или да задържа.

През него премина вълна на болка. Агонията беше толкова силна и мъчителна, че той се преви от нея и отскочи уплашено нагоре, докато не усети, че главата му се блъска в тавана на стаята. Той премигна и погледна надолу, само за да осъзнае, че се е понесъл над земята, заедно с нея. Жрецът отслаби енергийните си сили внимателно, за да могат краката им да стъпят на земята и тогава все още обвил ръце около нея, той сведе устни и целуна сълзите, капещи от очите й.

— Ти ми правиш чест със сълзите си, ми амара — прошепна той. — Аз не мога да съм това, от което се нуждаеш, но знай едно. Нито на земята, нито в океана има по-достойна жена от теб. Смелостта и духа ти блестят толкова силно, че могат да победят и най-тъмното зло. Ако можех да имам само едно нещо в този живот или в следващия, щях да поискам да прекарам вечността с теб.

Тя издиша рязко. Това бе остър болезнен звук, който прониза останките от сърцето му, които все още биеха в гърдите му.

— Аларик само ако знаеше… Нещата, които извърших. Аз не…

Той не можеше да се контролира повече, както не можеше да възпре нуждата си да диша. Наведе се, за да я целуне отново и с това единствено докосване да опита да стопли сърцето си през следващите няколко века на безплодното си, самотно съществуване. Но изведнъж спря, чул шум по коридора. Той се извъртя и застана между Куин и вратата, секунди преди тя да се отвори.

Денал беше застанал на прага и от цялото му лице се четеше мъка.

— Конлан ни изпрати съобщение по един от обучаващите се войни. За Райли е. Тя е зле. Ако не доведем Ерин и „Сърцето на нереидата“ обратно в Атлантида през следващите седемдесет и два часа, според Мари, Райли може да не оживее.

Вен изпи последните капки кафе от чашата си и я напълни отново, като вдигна каната с мълчалив въпрос към останалите в стаята. В кухнята нелепо ухаеше на уют и домашна атмосфера от носещите се аромати на масло и канела, което бе в разрез с мрачното и отчаяно настроение на нейните обитатели.

Само Куин и Ерин кимнаха положително, така че той напълни чашите им с останалото кафе, като мина покрай Джъстис, който беше седнал на един стол и подпрял главата си с ръце. Раната на главата сигурно му причиняваше болка, без да се споменава разреза през гърдите му, причинен от меча на един вампир. Но воинът отказваше да позволи на която и да е от вещиците или Аларик да използват лекуващата си енергия върху него.

Аларик седна на един стол възможно най-далеч от Куин, което беше трудно в малката жълто-бяла кухня, но топлината в погледите, които си размениха набързо, предизвикваше усещането за разпален пожар. Вен не си спомняше да е виждал някога толкова открито мъката, изписана по лицето на жреца, освен когато научиха, че Анубиса е пленила Конлан.

Дженай беше седнала близо до Ерин и й говореше тихо на ухо, а ръцете на Вен го сърбяха да притисне неговата пееща магьосница в прегръдката си и да я отведе много далеч от този побъркан град. Даже далеч от целия скапан щат. Щеше да я отвлече, ако се наложеше, само да не бяха изложени на риск много повече от техните собствени животи.

Той изучаваше наведената й глава и начина, по който тя прибираше русите къдрици зад ушите си с нервен жест, отразяващ последните й мисли. Ако животът й беше в опасност, той можеше да я отвлече въпреки всичко. Не че Ерин някога щеше да му прости, ако вярваше че смъртта на Райли е причинена от нейното бездействие.

Не че той някога щеше да прости на себе си. Изборът да рискува живота на Ерин или този на Райли и бебето го изяждаше отвътре повече, отколкото каквото и да е мъчение, което Анубиса някога можеше да измисли. Разбира се, вампирската богиня беше жива, според сведенията на Даниъл. Така че нищо чудно тя да бе сътворила с нечестивите си ръце тази дилема.

Денал се довлече в стаята. Дълбоки линии на мъка и изтощение бяха врязани около устните и очите му.

— Бренан е… почти мъртъв, нали? И Алексий още не е в добра форма, също. Ако бях там, може би щях да…

— Може би ти също щеше да бъдеш мъртъв или почти мъртъв — каза Джъстис като стисна ръцете си в юмруци и блъсна по масата. — Трябва да открием, кой е предателят. Те знаят всяка наша стъпка, която сме решили да направим и са по петите ни, достатъчно многобройно, че да ни затрият.

Дженай кимна.

— За наше най-голямо съжаление, предателят най-вероятно е някой от нашето висше съсловие. Не мога да допусна, че е възможно, но доказателствата сочат, че Беренис ни е предала на Калигула, а вампирите от неговото кръвно потомство или поне един от тях е пленил или убил Лилиан. — В гласа й се усещаше само намек на несигурност и на Вен му хрумна идеята, че вероятно тези жени са й били много близки, но по-скоро би се проклела, ако покажеше някаква слабост.

Това беше възхитително за една вещица.

Ерин стисна по здраво чашата си, а кокалчетата й побеляха.

— Беренис — каза тя, като почти изплю името. — Знаех си, че няма нищо добро в нея. Винаги се заяждаше и ме провокираше със забележките си, искаше да се откажа от обучението си и от плана си за отмъщение срещу тези чудовища.

Когато си спомни, че Вен наричаше себе си чудовище, Ерин погледна към него.

— Те преследваха теб — каза той категорично. — Те преследваха теб, когато ни атакуваха снощи и се опитваха да разрушат енергийния ти щит с всички сили. По някаква причина Калигула те иска и прави всичко възможно, за да те получи.

Малкото цвят, който имаше по лицето й, се отдръпна, когато чу тези думи, но тя изправи рамене и вдигна брадичка.

— Ами тогава няма да ме хване.

— Не се тревожи, малка вещице. Ще трябва да мине през мен, за да те хване, а това няма де се случи — обеща Вен, изумен отново от смелостта, която тя показваше. Изумен и без да желае да го признае — доста впечатлен.

— Мисля, че това не е заради нея, Вен — каза Денал. — Кристоф и аз пребродихме града. Няма да повярваш какви са щетите. От това, което успяхме да разберем, вампири са вилнели през града в продължение на един час. Всеки, който е пресякъл пътя им, е мъртъв или заловен, за да бъде преобразен. Паранормални граждански защитници са били заловени, напълно обезоръжени и целият отряд е мъртъв. Те са брутално убити и оставени като предупреждение.

Кристоф се приближи до вратата от хола.

— Навън е чисто — каза той. — Каквато и защита да имаш на това място, както изглежда отблъсква вампири. Намерихме повече от една дузина пушещи купчини от гниеща вампирска слуз около периметъра. Две от твоите вещици, един от нашите мъже и Джак с няколко от шейпшифтърите на Куин патрулират отвън.

— Защитите на безброй вещици пазят тази сграда повече от век — отвърна Дженай и в гласа й прозвуча гордост. — Те няма да влязат вътре.

— Защитите са идеални и добри, но не забравяй, че този древен римски император е с разрушителна възраст — каза Вен. — Ако постави още една бомба и Ерин или някой друг, който е буден, сръчен и способен да ни защити, не е наоколо, става БУМ! И дотам с твоите защити.

Дженай потръпна, но не възрази. Ерин се изправи.

— Ами, Ерин наистина няма да е наоколо. Той ме иска и трябва да дойде да ме хване. Ако това ще спре масовото клане, аз с радост ще отида и ще прережа гърлото му лично. — Фактът, че ръцете й трепереха, стиснати отстрани на тялото й, караше решителните й думи да изглеждат още по-впечатляващи, въпреки че Вен нямаше да я пусне дори да се доближи до Калигула.

— Не, няма начин да се доближиш и на миля до това копеле — упорито каза той. — Ще трябва да открием „Сърцето на нереидата“, но после ще излезем и ще те отведа заедно с него в Атлантида, за да помогнеш на Райли. Когато Бренан, Алексий и Аларик възстановят напълно силите си, ще тръгнем след Калигула с всичко, което имаме и ще го очистим. Но ти няма да си част от това. Разбра ли ме?

Тя го изгледа.

— Не ми говори така, сякаш съм дете, Вен. Това чудовище държи сестра ми и аз ще направя всичко по силите си, за да я спася. Разузнаването на Куин каза, че резонансът от предавателния звук се чува някъде от пещерите под Маунт Рейниър. Вярваме, че базата на Калигула е именно там. Така че я имаме двоен джакпот.

— Какво имаме? — попита Денал и погледна озадачено.

— Две в едно — обясни Куин. — И никой от вас да не си мисли, че ще ходи някъде без мен и хората ми. Калигула има кръвен дълг и аз възнамерявам да плати до последната капка. Без да споменавам, че ще направя всичко възможно, за да помогна на сестра си и неродената си племенница или племенник, така че няма начин да не съм част от тази мисия.

Глас като гръмотевична буря се чу от ъгъла, където се намираше Аларик.

— Няма да рискуваш живота си по този начин — изкомандва той, а очите му светеха с толкова яркозелено, че Вен меко казано се зачуди как не направиха дупки в лицето на Куин.

Но тя само погледна назад към Аларик толкова унило, че чувството почти физически изпълни стаята.

— Не го ли разбра досега? Това е моята работа. Рискувам живота си в името на надеждата, че един ден ще бъдем свободни.

Аларик започна да се надига от стола си, но после затвори очи и тихо се отпусна обратно. Куин стана безшумно и тръгна да напуска стаята, а раменете й бяха прегърбени сякаш от някаква непоносима тежест. На прага на вратата тя спря, после погледна към Вен.

— Твоят човек Райзън също воюва с нас, Вен. Нарича себе си опозорен воин и тръгва на всяка самоубийствена мисия, към която може да се присъедини, за да помогне на бунтовниците. Надява се да го застигне смъртта, за да може да изкупи греха, който е направил към теб — някакво странно атлантско нещо като „възстановяване на честта на рода Микена“. Ако ме питаш, той е един от най-смелите мъже, които някога съм срещала.

Вен не каза нищо. Нямаше какво да каже. Проклет да е, ако някога прости на воина, който беше откраднал тризъбеца на Посейдон за негова лична слава.

Куин поклати глава.

— Да, както и да е. Просто си помислих, че искаш да знаеш. Отивам да си почина. Някой да ме извика, когато дойде време да тръгваме. — Тя отправи един последен кратък поглед към Аларик и после напусна стаята.

Вен осведоми Кристоф и Денал за това, което Даниъл им беше разказал за целите на Калигула и тогава Кристоф подсвирна:

— Ако целта му е да убеди хората да се върнат назад към дните преди неживите и шейпшифтърите да имат някакви права по закон, бих казал, че е на прав път. Видяхме да се събира тълпа в центъра на града пред федералния съд и тя определено не си говореше за мир, любов и разбирателство, ако схващаш какво искам да кажа.

— Това ще се отрази на графика ни за завръщането в света на земляните — отвърна Вен мрачно. — Атлантида ще ни бъде нужна много по-скоро от планираното, ако това продължи.

— Те не заслужават нашата помощ — сподели Кристоф. — Защо защитаваме овца, която приветства вълците в стадото си? Знаеш ли, че има клубове, където хората ходят доброволно, за да бъдат ухапани от вампир? Що за лудост е това? Ако искат да умрат толкова отчаяно, тогава да ги оставим.

— И после какво? — Силата от гнева на Аларик се усещаше ясно. — Когато превърнат още повече хора, дори вещици, за да ги присъединят към редиците на неживите? Тогава какво? Цялата земя ще принадлежи рано или късно само на тези, които никога не виждат слънцето.

Ерин изведнъж се засмя рязко, а в звука на смеха й не се усещаше нищо забавно.

— Да, това си е математика. Ако двама вампири пътуват с влак в противоположни посоки и всеки от тях превърне двама човеци, после всеки от тези двама превърне други двама и така нататък, кой влак пътуващ с неживи за Сейнт Луис ще пристигне пръв?

Веждите на Вен се повдигнаха.

— За какво говориш? Какви влакове?

Тя се засмя отново, но в очите й имаше отчаяние, когато погледна към него.

— Нищо. Това е математическа задача за деца, то е… нищо. Мисля, че Куин не е единствената, която се нуждае от почивка.

Вен бутна стола си назад и се изправи.

— Всички се нуждаем от почивка. Аларик, ще съберем нашите ранени в една стая, така че можеш да отвориш портала.

Аларик поклати глава.

— Твърде изтощен съм след събитията тази вечер и лекуването. Опитах да го отворя по-рано, но не можах да се свържа. Трябва да отпочина поне дванадесет часа, дори повече, преди да опитам отново. Освен това Алексий и Бренан са твърде лошо ранени, за да ги местим и да ги пуснем в океана, в опит да преминат през водата. Налага се да останем тук тази нощ и да се доверим на защитата на вещиците.

Дженай се наежи леко.

— И ние ще поставим охрана. С нея и защитната магия ще сме в безопасност. Също така, след по-малко от час ще се зазори, а слънцето ще накара вампирите да се скрият в дупките си по време на деня.

Вен наблюдаваше как Ерин се свлече в стола си, опитвайки се едва да остане изправена и стигна до бързо решение:

— Всички ще останем тук и ще си починем, докато отвориш портала, Аларик. Аз ще взема Ерин и ще я отведа на безопасно място. Място, за което никой, освен мен не знае, така че да няма начин някакъв предател да издаде позицията ни.

— Далеч от Калигула, надявам се — каза Дженай.

Ерин рязко вдигна глава и той вида огъня в очите й. Беше решена да спори по въпроса.

— Не — отвърна той, — точно обратното. Ще отидем там, където никога не биха ни очаквали. Направо при него.