Пробуждането на Атлантида

Глава 5

Сиатъл

Ерин застана пред огромната крайбрежна тухлена сграда и хвана здраво картонения поднос и хартиената торба, за да провери отново адреса. Това, че предишната вечер не можа да мигне, изобщо не бе изненадващо, като се има предвид нападението и невероятната новина за Диърдри. Тя преглътна трудно заради буцата в гърлото си. Не можеше да е истина. Те трябваше да грешат и Ерин щеше да го докаже. Диърдри никога не би избрала да продължи живота си като вампир.

Тя се пребори със сълзите и остави болката настрана, за да се справи с нея по-късно. Вече имаше десетгодишна практика с тази техника.

Къщата на Вен приличаше повече на склад, отколкото на дом. Той й се бе обадил, за да се извини, че си е тръгнал толкова внезапно предната вечер, а след това я бе поканил да обсъдят предстоящия им съюз. Бе направил някакъв неясен коментар да не се притеснява, защото сигурността й била гарантирана. Тя знаеше, че вампирите не излизат през деня, а и бе нащрек за някое ново нападение от вещици, така че и без това не се притесняваше.

Отново погледна нагоре към четириетажната внушителна сграда и поклати глава. Това вероятно бе като онези модерни складове в централната част на града. Може би Вен притежава само част от нея?

Масивната метална врата имаше само един звънец и когато тя го натисна, чу как в сградата закънтя приглушен звук като от удряне на гонг. Само след секунди вратата се отвори широко и Вен застана пред нея облечен само с дънки, а влажната коса докосваше раменете му.

Ерин затвори уста, щом осъзна, че го е зяпнала. Не всеки ден се сблъскваше с подобен гръден кош. Милостива Богиньо, какво тяло имаше този мъж. Изваяно, гладко. С необичайна татуировка високо от лявата страна на гърдите му, която възбуди любопитството й, макар че не си падаше много по татуировки. Кръг, триъгълник и някакъв символ, който преминаваше през тях.

Тя премести поглед по-нагоре, леко изчервена, но спря да се притеснява какво ще си помисли той за влюбения й поглед, щом видя лицето му и сънливата загриженост в очите му. Опалите върху пръстите й заблестяха и запяха, но тя заключи ума си за техния зов. Не и днес. Сега нямаше време за странните песни на камъните.

— Изглеждаш така, както аз се чувствам — напълно скапан — изтърси тя.

Той примигна срещу нея, но точно тогава видя какво държеше в ръцете си и изглежда се разсъни малко.

— Боже, благодаря ти. Донесла си кафе? Ти си истински ангел.

Тя се усмихна на доволното изражение, изписано на лицето му.

— Не, аз съм вещица, но благодаря за комплимента. Ще ме поканиш ли вътре или ще закусваме на прага ти?

Той се отдръпна бързо и задържа вратата, за да може тя да влезе.

— Извинявай. Като парцал съм. Спах само час. В тази чанта има ли храна?

Той взе от нея подноса, в който имаше четири големи латета, наведе глава над чашите и вдиша дълбоко, ритайки вратата с големия си, бос крак.

— Какво блаженство.

— Надявам се, че харесваш лате. Не знаех дали няма да са прекалено момичешки за големия, жилав атлантски воин, но ако е така, тогава ще има повече за мен — каза тя и стомахът й се сви от глад.

Трябваше да хапне един от сладкишите, докато идваше насам, за да облекчи галона — или по-скоро шестте такива — стомашни киселини, които се бунтуваха там.

— Донесох и различни сладкиши — каза тя и се огледа наоколо из огромното фоайе.

Прозорците на покрива пропускаха слабата зимна светлина към тях. По-напред сградата бе разделена на етажи в странен просторен архитектурен стил. Метални прегради, стени и прагове в индустриален стил опасваха коридора.

— Достатъчно съм сигурен в мъжествеността си, че да си позволя да пия префърцунени кафета — каза той и се ухили насреща й. — Ела.

Той я поведе надолу по коридора и Ерин опита с всички сили да не забелязва, колко невероятно мускулест бе гърбът му. Както и че тази внушителна стена от мускули преминаваше в наистина страхотен задник.

Тя се намръщи, внезапно отвратена от себе си, задето бе забелязала колко прекрасен и мускулест бе Вен, когато имаше работа за вършене. Всъщност, сега това бе нещо като свещен дълг.

Ерин хвърли по един поглед към някои от отворените врати, покрай които минаваха. През една от тях зърна интересни метални скулптури. През друга видя нещо, което приличаше на изключително луксозна колекция от коли и в гърдите й се надигна болезнена тъга.

— Чакай — извика тя. — Това да не би да е Дюзенберг.

Тя се върна до входа и надникна вътре. В огромната стая, която явно служеше за гараж, сигурно имаше около двадесет класически коли и няколко много модерни, лъскави спортни модели. Пред вратата на гаража тя забеляза черния „Ягуар“, който той караше предната вечер, но се разсея от малък яркочервен открит спортен автомобил. Ерин пусна торбата със сладкишите на циментовия под, изтърка ръце в дънките си и се приближи до красавицата. Докато докосваше гюрука с благоговение тя погледна към Вен, който стоеше до входа.

— Ооо. Имаш Дюзенберг?

Той я последва в стаята и остави подноса с кафето на една малка масичка до вратата.

— Да. Дюзенберг 1350 Уилоуби от 1929, произведен в Америка в…

— В завода в Индиана, да, знам — измърмори тя, докато ръката й галеше гладките извивки на гюрука. — Баща ми е роден и израснал в Индианаполис. Преместил се е тук и се е запознал с майка ми и никога не се върнал обратно. Той обичаше тези стари коли и когато бях малка ме водеше на доста автомобилни изложения.

— Все още ли живеят тук? — попита Вен.

Железния юмрук, който бе сграбчил сърцето й, се сви още повече.

— Не. Не, той почина почти преди девет години. След… трагедията… той не можа да намери сили или желание да продължи да живее. Мисля, че просто бе решил да умре и го направи. — Тя се опита да спре сълзите напиращи в очите й, но няколко се изтърколиха и се плъзнаха по бузите й.

Вен вдигна пръст и хвана една сълза, докато падаше, но без да докосва кожата й.

— Със сълзите си отдаваш чест на баща си, Ерин. Толкова съжалявам за загубата ти. Нека Посейдон, боговете и богините на твоите предшественици бдят над него по време на пътуването му към светлината.

Тя избърса очите си с ръка, опитвайки се отчаяно да заглуши песента на изумрудите, която се бе разнесла от пръстените й, когато той почти я докосна. Не бе чувала изумрудите да й пеят от деня на Избирането й, а сега бяха като хор от Бродуей. Не спираха с музиката щом Вен бе наоколо.

Погледна в тъмните му очи, уплашена от това, което можеше да види в тях. Пленителната синьо-зелена светлина, която толкова го бе притеснила предишната нощ, я нямаше и тя се успокои. Но малка част от нея прошепна в ума й: Или разочарова.

Тя накара тихия глас в главата й и изумрудите да млъкнат със силата на волята си и се концентрира върху онова, което Вен каза за баща й.

— Това беше прекрасно, благодаря ти. Да не би да е традиционно атлантско пожелание?

Той й се поклони, а фактът, че стоеше пред нея без риза и само по дънки и очевидно скоро бе излязъл от банята, не омаловажи жеста му. Естествената галантност на Вен приличаше на тази, която тя бе виждала по старите филми, които обичаше толкова много. Нещо в него…

— Много ли си стар? — изтърси тя.

Той се изправи и ухили, а след това повдигна вежда.

— Зависи. Падаш ли си по по-възрастни мъже?

Тя завъртя очи.

— Страхотно. Винаги си готов с някоя реплика, нали? Жените сигурно постоянно ти налитат.

Внезапно той се извърна от нея и измърмори нещо под носа си, което тя не разбра.

— Какво беше това?

— Кафе. Казах първо кафето, а след това ще говорим.

Ерин реши да обмисли странното му поведение друг път, взе торбата със сладкишите и го последва извън стаята, хвърляйки последен поглед към Дюзенберга.

Ще го хвана, заради теб, татко. Заради всички вас. И ще спася Диърдри.

Вен стисна зъби, заради странните, ужасно неподходящи чувства, които бяха обхванали цялото му тяло. В мига, в който се протегна да докосне сълзата, падаща от бузата й, той знаеше, че трябва да издърпа пръста си обратно. Но, някак си, не можеше да го направи. Сега се бореше с нуждата да докосне същият този, все още леко влажен пръст, до устните си, но вместо това сви още по-силно ръце около подноса с кафе.

Контрол. Хладнокръвие. Увереност. Мотото му за почти половин хилядолетие изведнъж бе в опасност от вида на една дребна жена, скърбяща за загубата на баща си.

Как успяваше да изглежда толкова дяволски секси в дънки, ботуши и пуловер? При това огромен, дебел пуловер, скриващ извивките, които бе видял в онова копринено нещо, което носеше предната вечер. Но бледосинята вълна и небесносините й очи — и всичката тази руса коса, дори и вързана на опашка — ох! По дяволите! Беше загазил сериозно.

Само това, че се съгласи да остави Алексий и Денал да я пазят по време на краткото й пътуване до тук тази сутрин, вместо да го направи самият той, почти го бе накарало да изръмжи като ранена мечка срещу лишения от чувства воин и хлапака. Те имаха право. Той се нуждаеше поне от един час сън. Но логиката нямаше нищо общо с ожесточената и растяща нужда да защитава Ерин. Да я защитава лично. По дяволите, може би кафето щеше да помогне.

Най-накрая той стигна до огромната кухня в края на коридора, чиито размери бяха като на ресторантска и въздъхна облекчено. Спасението бе в тълпата. Без да обръща внимание на любопитните погледи на тримата воини, които чакаха там, за да се запознаят с Ерин, той се запъти към червената маса в центъра на стаята и остави подноса с повече сила от необходимото. Кафето се плисна през отвора на чашите и се разля по масата, извиквайки мрачни метафори в ума на Вен как неговия контрол се бе разбил заради обаянието на една вещица.

Хич те няма в метафорите.

— Вен? — гласът на Ерин долетя от входа, където тя се бе заковала на място и се взираше в Денал, Джъстис и Алексий.

— Ела, Ерин трябва да те запозная с Тримата Студжис. Лари, Мо и Кърли — каза той, вземайки ризата си от облегалката на стола и я облече. След това взе една от чашите от подноса, избърса я със салфетка и отпи голяма глътка.

— Кои? — попита Денал с объркано изражение. По дяволите, той изглеждаше така през повечето време. Особено щом ставаше въпрос за поп културата. Наистина трябваше да остави момчето намира.

— Имам три букви за теб Денал. ДВД. Никога не е късно да се образоваш за истинската класическата телевизия. — Вен се върна обратно до вратата, където Ерин все още стоеше с широко отворени очи и внимателно взе торбата със сладкишите от нея. — Ерин, малко по-официално, мога ли да ти представя трима от моите другари, воини: Джъстис, със синята коса; Алексий, който се е облегнал на стената; и Денал, най-младият сред нас. И тримата служат на Посейдон в защита на човечеството, както и аз.

Ерин обърна красивите си сини очи към Джъстис, който бе най-близо до нея и Вен се пребори с нуждата да застане между тях, докато мускулите в тялото му се стегнаха в готовност за бой. Поради някаква причина той не искаше Ерин да гледа Джъстис.

Уау! Трябва да разбера какво става тук.

Без да осъзнава, че Вен напълно откачаше до нея, Ерин кимна на всеки от тримата воини.

— Аз съм Ерин Конърс. За мен е чест да се запозная с вас.

Ерин се опита да не стои там и да зяпа като риба на сухо, но беше доста трудно. Никога през живота си не бе попадала в стая с толкова много тестостерон. Всички воини бяха почти два метра високи и носеха оръжие, достатъчно за цяла армия. Да не споменаваме, че всички бяха невероятно красиви мъже. Тя предположи, че Атлантида сигурно е като подводен рай за жените. Но като се има предвид как изглеждаха мъжете, жените сигурно бяха високи и слаби като супермодели. Тази мисъл накара раменете й да увиснат леко, когато се замисли, че тя не бе нито слаба, нито висока и изобщо не приличаше на супермодел.

Ерин се усмихна колебливо на Джъстис. „Синя“, бе прекалено слаба дума да опише богатия морски цвят на дългата му коса. Тъмносини, небесносини, кралскосини и дори няколко синьо-лилави кичура проблясваха под силната светлина в кухнята. Когато тя влезе, той стоеше до далечната стена и сплиташе косата си и докато го наблюдаваше, воинът върза края с кожена връв, пристъпи към нея и се поклони. Декорацията и гравюрата върху дръжката на меча на гърба му изглеждаше изтрита, сякаш я бе използвал дълго и това отново й напомни за нейната мисия. Сякаш някога можеше да я забрави.

— На вашите услуги, лейди Ерин, поне докато имаме еднакви цели — каза той толкова любезно, че й отне известно време да разбере, че това не бе точно безусловна подкрепа.

— Благодаря, предполагам — каза тя иронично. Забеляза проблясък на изненада, а след това и веселие в очите му, преди да го прикрие отново с безизразно изражение. — За мен се отнася същото. От това, което са ни разказвали Куин и Джак за Воините на Посейдон, вие вършите доста добра работа.

Тя протегна ръка, за да се здрависа с него и почти изскочи от кожата си, когато кехлибарът на средния й пръст издаде нехармоничен звук в ума й. Звук, който тя не бе чувала никога преди това. Кехлибарът я предпазваше, ако я заплашваше черна магия и я зовеше с диви, шумни песни, когато наоколо имаше вампири или някой друг, който владееше черна или смъртоносна магия. Но това не беше тази песен. Не бе нищо подобно на предупреждението от предишната вечер, но беше… нещо.

Нещо свръхестествено. Тя отстъпи назад от Джъстис и изпрати съвсем лек поток от сила към него, за да се опита да разбере, какво бе той. Но нещо в него сякаш разсече магията й на две. В очите му, за един дълъг миг, гореше сила и още нещо. Нещо смъртоносно.

— Ти си атлант, нали, Джъстис?

Той повдигна вежда и крайчетата на устата му се извиха в подигравателна усмивка.

— Колкото самия Посейдон. Май си много любопитна, а?

— Куин е говорила истината, милейди — каза Денал, привличайки вниманието й от Джъстис, но не и преди да реши да държи синьокосия воин под око от безопасно разстояние. — За нас ще бъде чест да ви помогнем в борбата срещу тъмните сили.

Денал също се поклони, но добави и жест с ръка. Извади два кинжала от ножниците, прикрепени към масивните му бедра и ги кръстоса пред гърдите си, докато се покланяше. Докато връщаше кинжалите обратно в ножниците им, той се ухили насреща й и тя разбра, защо Вен го бе нарекъл най-младия. Ерин изпита налудничава нужда да разроши косата му.

— Да не би в торбата, която носиш, да има сладкиши? — каза той, с изражение на обнадеждено кученце.

Тя се разсмя и му подаде торбата.

— Има различни видове, но донесох само четири латета, съжалявам. Не знаех, че Вен има компания.

Докато той взе торбата и се разрови вътре, Алексий пристъпи напред, застана пред нея със сериозно изражение и кимна. Къдравата му златисторуса коса й напомни на някоя филмова звезда, чието име не можеше да се сети. Но тогава той вдигна глава и я погледна, и опасността в златистите му очи й напомни за най-свирепия хищник.

Тя погледна неволно към Вен — е, може би не за най-свирепия хищник. Тигри и лъвове, и атланти, о, боже!

— Присъствието ви е чест за нас, певице на скъпоценни камъни — каза Алексий с нисък и боботещ глас. — Ще направим всичко по силите ни, за да ви помогнем в унищожаването на онзи отвратителен тиранин Калигула.

Тя премигна при официалното му изказване, но преди да отвърне, Джъстис се разсмя.

— Не обръщай внимание на Алексий и Денал, те винаги говорят официално в присъствието на някоя забележителна красавица.

— Или при наличието на наистина страхотни сладкиши — отвърна Денал и после набута половин кроасан в устата си.

Алексий обърна глава към Джъстис с присвити очи и Ерин зърна ужасяващия белег от едната страна на лицето му.

— О, милостива Богиньо — прошепна тя. — Кое нечестиво същество може да причини подобно нещо на живо създание?

Алексий се обърна и тръгна към най-отдалечената от нея стена.

— Най-нечистивото от всички, милейди — каза той и наведе глава, така че косата да се спусне пред лицето му. — Анубиса, вампирската богиня на хаоса и нощта.

Вен подаде една от чашите с кафе на Алексий и се обърна към Ерин.

— Анубиса и Калигула бяха големи дружки, преди да я унищожим. Ние имаме основателни причини да мразим Калигула, Ерин. Много пъти сме се натъквали на него през последните две хиляди години, но по някакъв начин той винаги успяваше да се измъкне, като жертваше слугите от кръвното си потомство.

Както винаги дори само споменаването на името му, забиваше стоманени шипове в слепоочията й.

— Никой не желае окончателната му смърт повече от мен, Вен. Особено като се има предвид това, което научих снощи.

— Да, аз също научих някои неща. Най-важното от които е, че Калигула по някаква причина, е по следите ти. — Вен я информира за това, което Даниъл му бе разказал. — Някаква идея, защо? Или кои може да са тези вещици?

Полазиха я студени тръпки при мисълта, че Калигула я иска.

— Може да иска да си има пълен комплект — каза тя горчиво.

Вен издърпа един стол за нея и й подаде чаша с кафе.

— Изглеждаш така, сякаш някой по-силен вятър може да те отнесе, Ерин. Седни, пийни малко кафе и ни разкажи. Преди малко спомена някаква трагедия? — Съчувствието в гласа му почти разби защитата, която бе изградила срещу тъгата. Срещу болката.

Тя прие стола, прие кафето, но решително отблъсна съчувствието му.

— Да. Трагедията. Ако тази дума — или някоя друга — може да опише нощта, в която Калигула уби майка ми и сестрите ми.

Алексий удари юмрук в стената и тя се сепна от звука.

— Той има да отговаря за много неща, прекалено много майки и сестри са загинали от неговата ръка — изръмжа той.

Вен не каза нищо, просто клекна пред нея.

— Ние ще отмъстим за твоята загуба, Ерин Конърс. Най-тържествено се заклевам. Ще отсечем главата му и ще напоим земята там, където костите му се разложат в слуз, каквато е и собствената му душа.

Тя се вгледа в очите на Вен и се зачуди, кога бе станала жена, която искаше да се изправи и да аплодира идеята за кръвопролитие. Запита се как би реагирала, когато види мрачния призрак на смъртта в очите на скъпата си сестра.

Тя се протегна да докосне лицето му и изумрудите върху пръстите й я призоваха със съблазнителния зов на сирените. Ерин издърпа ръката си обратно, защото все още не бе готова да тества теорията си, че реакцията й към него предишната вечер е била чиста случайност.

Поне не и в стая пълна с други воини.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза тя, хващайки чашата си с две ръце. — Има… слухове… че Калигула е превърнал сестра ми във вампир. Това може да има нещо общо с извратената причина, заради която ме преследва. Аз… може да се наложи да се изправя срещу Диърдри, когато го намерим и не съм сигурна дали ще мога да понеса да я видя наранена.

— Тя може да е добър вампир? — предположи Денал, но въпреки думите в гласа му личеше съмнение.

Джъстис изсумтя.

— Не съществува такова нещо. Нищо ли не ти доказаха последните десетилетия? Вече не се задоволяват да се крият из сенките, сега се разхождат на открито. С помощта на жалките хора, които едва ли не обявиха сезона за лов на човеци за открит.

Презрението в гласа му я ядоса.

— Не ни съди, атланте. Последният път, когато проверих, не само вампирите се криеха из сенките. В новините не се споменава нищо за раса на атланти супер воини, които помагат на човечеството, нали?

Преди той да успее да отговори, от коридора се чу звук от разбиване на нещо или някой през стъкло. В рамките на секунда и четиримата воини се втурнаха към вратата.

— Стой тук — извика Вен през рамо, докато бягаше.