Глава 6

Джъстис стигна първи до вратата, изваждайки меча си по пътя, но Вен бе точно зад него. Навеждайки се ниско, той нахлу в коридора заедно с Джъстис, готов за шейпшифтъри, човешки слуги на Калигула и за почти всичко друго.

За всичко, но не и за това, което лежеше на десетина метра пред него. Той спря толкова рязко, че Алексий се блъсна в гърба му.

— Следващият път предупреждавай — озъби се Алексий — Какво има?

— Не знам. Мисля, че може да е бомба — Вен се изненада от това колко спокойно прозвуча гласът му, предвид обстоятелствата. Дървената кутия, в която беше това… нещо, се бе разцепила от силата на удара. Той погледна нагоре за потвърждение, че звукът от счупване на стъкло бе дошъл от прозореца на покрива.

— Няма начин този метален контейнер да е бомба. Иначе щеше да избухне при удара — отбеляза Джъстис.

— Така ли? Тогава ти иди да провериш. Може да са направили някакъв магически щит около нея. Бих проверил от другата страна за мигащи червени цифри, които са започнали обратно броене — каза Вен, изчислявайки шансовете им за оцеляване от слаби до няма-никакъв-шибан-начин.

… 38, 37, 36…

— Остават секунди, не минути и нямаме време да обезвредим бомбата, дори ако Кристоф беше тук — каза Вен. — Трябва да изчезваме.

— Ами ако изсипем вода върху нея? — попита Денал. — Направо да я удавим?

Премигващите числа сякаш им се присмиваха.

… 28, 27, 26, 25…

— Откъде да знам, по дяволите? Най-вероятно тогава ще имаме мокра бомба — каза Вен.

— Навън! Веднага!

Той вече се обръщаше, за да изтича до кухнята и да измъкне Ерин навън, когато чу ясния й глас да пее монотонно на език подобен на латински. Докато тя вървеше надолу по коридора към тях, той започна да вика.

— Това е бомба, трябва да се разкараме от тук. — Вен се затича към нея и се сблъска с невидима сила, която го оттласна назад към стената.

— Не сега, Вен, няма време, трябва да намалим силата на ударната вълна — каза тя и продължи да пее с ръце, вдигнати във въздуха. За един кратък, спиращ сърцето миг, той видя видение на една друга Ерин, наложено върху нея. Във видението му тя стоеше в любимата му градина в двореца, окъпана от мека сребриста светлина и облечена в синя копринена роба.

Той премигна и се осъзна.

— Виж, Ерин, освен ако нямаш някоя магия, с която да накараш бомбата да изчезне, ще те изкарам навън — извика й той.

След това се обърна да провери таймера на бомбата. Мигащите червени цифри продължаваха да вървят надолу — секундите, наистина ли минаваха толкова бързо?

… 12, 11, 10, 9…

Магическият щит, който го задържаше, се разпръсна достатъчно, за да може да се освободи. Вен се опита, но все още не успяваше да я достигне, затова извика на Денал, Джъстис и Алексий. Не обърнаха никакво внимание на виковете му: „Излизайте… излизайте… БЯГАЙТЕ“. Вместо това, тримата създадоха атлантски щит между бомбата и Ерин.

Тя махна с ръка, без да спира да пее и тримата воини полетяха назад далеч от бомбата и се удариха в стените.

— Да, бягайте, излезте навън, това е прекрасна идея — измърмори тя, а след това продължи да пее.

Вече бе твърде късно и дори да не можеше да стигне до нея, в името на Посейдон, нямаше начин да я остави, дори да трябваше да умрат заедно. Той призова силите си и се превърна в мъгла, надявайки се че ще може да премине през щита в тази си форма. Получи се и той премина над главата й и след това се трансформира отново в човешки облик между Ерин и бомбата, като изстреля вода докато се трансформираше. Макар да знаеше, че е безполезно, той тласна силата на водата към бомбата.

Едва забеляза, когато Джъстис застана до него и добави своята сила… виждаше само тези проклети премигващи цифри. Заедно, те изхвърлиха потоп върху бомбата… измокриха я, наводниха я… без никакъв ефект.

… 6…

Песента на Ерин стана по-силна и около издигнатите й ръце се оформи сребърно сияние. Но бе твърде късно. Твърде късно.

… 4…

Джъстис падна на земята и покри главата си в безсмислен опит да се предпази. В същия миг Ерин изпъна ръце напред и сноп сребриста светлина се спусна от ръцете й към бомбата… покривайки я изцяло, запечатвайки цилиндър около нея… но бе твърде късно, твърде късно.

Джъстис измърмори нещо като:

— По дяволите, искам да кажа на Конлан и Вен някои неща, преди да умра…

Но звука от туптенето на сърцето на Вен заглуши останалите думи.

… 2, 1, 0.

Ослепителната светлина от експлозията почти изгори ретините на Вен, той можеше да усети как пода и стените се тресат, сякаш имаше земетресение. Разтърка очи и се загледа в щита, който все още светеше над и около топлината и светлината, и по някакъв начин… невъзможно, но задържаше експлозията.

Вен наблюдаваше с отворена уста, как отломки от взрива се блъскаха в магическата преграда на Ерин и падаха безвредни на земята. Той откъсна поглед от тях и се загледа в Ерин, която стоеше и трепереше. Лицето й бе измъчено и бледо, а ръцете й все още бяха протегнати напред. Докато той се протягаше към нея, тя отпусна ръце до тялото си.

— Това бе малко по-силно, отколкото очаквах — прошепна тя и рухна в ръцете му. Вен я изправи и я задържа в обятията си, докато и двамата трепереха, а той ругаеше яростно на атлантски.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Алексий и се наведе да види останките от бомбата и огромната дупка в пода на Вен.

— Не знаех, че вещиците могат да правят подобни неща — каза Денал с широко отворени очи.

— Тя е по-силна от всяка друга вещица, която съм виждал — каза замислено Джъстис. След това се обърна към Вен и Ерин. — И Калигула е превърнал сестра й. Значи сега имаме една могъща вещица-кръвопиец на страната на лошите. Е, вече съм напълно сигурен, че сме прецакани.

* * *

Ерин се събуди, закопчана с колан на предната седалка на бързо движеща се кола. В мозъка й се заби безмилостно главоболие; използването на магията винаги имаше цена. Особено, когато изгуби контрол в последните три секунди и призова Стихийна магия. Тя прибра спомените в една малка стая в ума си и ги заключи там, решена да се притеснява за тях по-късно. Все още бе жива, Вен също, другото можеше да почака.

Физическата цена все пак трябваше да се плати. Магията не приемаше разписки. Без чекове, без кредит, само в брой на касата. Поставете мозъчните си клетки тук, малка госпожице. За нея магията бе като карнавален викач от ада, който постоянно примамва нищо неподозиращите вещици. Поиграйте си сега и може да спечелите, не се тревожете за цената, няма граници, прекрасни дами!

Но победителите трябваше да бъдат в баланс с губещите, а магията винаги имаше цена. Вселената на силата бе игра с нулев резултат. Тя не се съмняваше, че в основата на мозъка й се бе стаила мигрена и само чакаше да помръдне дори на сантиметър. Но все пак рискува и леко завъртя глава, за да види кой кара като побъркан.

— Вен — прошепна тя. — Успяхме ли?

Един мускул на челюстта му трепна.

— Да, успяхме. Въпреки, че ти рискува живота си по време на шибания процес.

Овладяната ярост в гласа му я сепна и шиповете в главата й затанцуваха убийствена жега.

— Ругатните са последното средство на необразованите — най-накрая отвърна тя.

Той избухна в смях.

— Това ли е? Това ли всичко, което можеш да измислиш? Рискува живота си, за да хвърлиш магически щит върху бомба и ме критикуваш, че ругая?

Той имаше право. Тя погледна през прозореца към междущатския път, по който се движиха с бясна скорост. Неделя сутрин бе единственото време, в което някой можеше да кара бързо по магистрала номер 5.

— Защо на север? — попита тя.

— Някой луд, зъл и смъртоносен ни откри. Трябваше да се разкараме от мястото преди да пуснат още една ши… скапана бомба по нас. Искам да те заведа в Атлантида, но портала понякога може да бъде… трудно достъпен. Отправили сме се към друга тайна квартира, за да може да си починеш преди да направим опит.

Фактът, че той се опита да обуздае ругаенето си в подобна ситуация, я накара да се усмихне. Но това, че го правеше заради нея, я накара да бъде предпазлива.

— Съжалявам, че си се притеснявал за мен, Вен. Но аз винаги съм била най-умелата в цялото ни сборище що се отнася до защитата; веднъж хвърлих временен щит за около час върху хиляди хора на един благотворителен концерт, когато неочаквано заваля. В действителност не изглеждаше много по-различно от това да хвърля щит върху бомба.

Настъпи продължителна тишина, но тя забеляза как големите му ръце стискат волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Когато най-накрая Вен проговори, гласът му бе груб и неестествен, вероятно от усилието да не й се разкрещи.

— Шегуваш ли се с мен? Не си мислила, че да удържиш взрив на бомба ще е много по-различно от това да удържиш няколко капки дъжд? Да не си пълна идиотка?

Да, помисли си тя. Да, сигурно. Защото погледнах към теб, а след това към бомбата и просто отказах да те оставя да умреш.

Гордостта не й позволи да каже тези думи. Гневът не я остави да замълчи.

— Чуй ме, атланте. Аз притежавам сила. Не съм най-могъщата вещица в света, но имам сила. Стихийната магия избира само най-силните. Не ме подценявай.

— Няма да имам шанс да те подценя, ако си мъртва, Ерин. Ако някога… — той млъкна и издиша дълбоко. — Ако още веднъж опиташ нещо такова, ще те заключа в някоя стая и ще те напляскам.

— Как смееш…

— Ерин — прекъсна я той. — Не искам да гледам как умираш.

Разтърсена от чувството в гласа му, тя се обърна, за да погледне лицето му, но той не откъсваше очи от пътя.

— Почини си, Ерин. Ще пътуваме още един час.

— Но…

— Почини си. Изтощена си. Може да ми зададеш всички въпроси, които желаеш след като стигнем. Сега си в безопасност. Почини си.

Той пусна стереото и нещо оживено и класическо изпълни въздуха. Още една изненада. Очакваше някаква хард рок, метъл или пънк музика от мрачния воин. Тя се отпусна изморено и се облегна назад в кожената седалка. Докато очите й започнаха да се затварят, тя го чу да прочиства гърло.

— И Ерин? Благодаря ти. Действията ти спасиха мъже, които ценя като братя. Въпреки, че не бих рискувал твоя живот заради нашите, знай, че оценявам помощта ти повече, отколкото мога да се отплатя.

Гърлото й се сви и сълзи опариха очите й.

— Как е официалният израз за „Пак заповядай“? — попита тя и се усмихна леко.

Той най-после погледна право в нея и топлината на погледа му се разпростря надълбоко в тялото й, достигайки до нещо, което бе заключила преди много години. Пленена от погледа му, Ерин не можеше да говори, нито да мисли. Не можеше да диша. Най-накрая той премести очи от нея обратно към пътя.

— Почини си, Ерин. Все още си изтощена от призоваването на тази могъща сила — каза той с дрезгав глас.

— Добре. Но само докато стигнем там, за където сме тръгнали. Тогава искам да разбера всичко, което знаеш за Калигула.

Вен кимна, присвитите му очи обещаваха възмездие.

— О, да, първото нещо, което искам да разбера, е, как, по дяволите, са разбрали къде сме. Ако има предател в Атлантида ще изсипя цялата ярост на Посейдон върху задника му.

— Аз ще съм точно до теб и ще ти помагам — измърмори тя докато очите й се затваряха.

Тя едва чу следващите му думи, но те звучаха като: „Само през трупа ми“. Ерин се усмихна.

Точно това искам да избегна, помисли си тя и тъй като вече не можеше да държи очите си отворени, остави ритъма от движението на колата да я унесе в сън.

Загрузка...