Пробуждането на Атлантида

Глава 20

Пустошта, Маунт Рейниър

Вен наблюдаваше как Ерин върви до него по заснежената пътека, с поглед забит в земята, а по движенията и препъващите стъпки личеше колко е уморена. Тя настояваше, че може да носи собствената си раница, докато накрая той просто не преодоля съпротивата й и отне проклетото нещо. Вече вървяха близо миля и повече от мястото, на което оставиха взетия от Дженай невзрачен седан и той определено имаше повече сили от нея.

— Бих изминал разстоянието под формата на мъгла и щях да те нося, но Аларик ме предупреди, че съсредоточаването на толкова много атлантска магия близо до Калигула, може да го предупреди, че приближаваме. Не можем да поемем подобен риск — каза той за трети или четвърти път.

Тя кимна, без да му отговори. Той най-вероятно звучеше като някоя дърта баба, която само се върти около нея. Искаше единствено да я защити, да се грижи за нея, да я люби през следващия век-два, а ето, че бяха тук и се разхождаха в стомаха на звяра, така да се каже.

Когато стигнаха до върха на друг хълм, Ерин се препъна отново и той я хвана, преди да падне, а после я взе на ръце.

— До тук с това. Твоето изтощение направо ме убива.

Тя не започна да спори с него, което го уплаши повече от всичко останало. Просто го погледна с изморените си очи, около които имаше тъмни кръгове и отпусна глава на рамото му.

— Пее ми, Вен. Можеш ли да го чуеш? „Сърцето на нереидата“ пее толкова силно и ме зове. То се нуждае от мен, за да го спася от мрака.

Той се заслуша като фокусира атлантските си сили, за да чуе звуците на планината долу, но не чуваше нищо друго, освен обикновени шумове.

— Съжалявам, Ерин, не го чувам. Неприятен ли е звукът?

— Не, красив е. Дори вълшебен. Ако звукът на моите камъни наподобява музиката на чирак, това е звукът на неговия господар. Толкова прекрасен. — Гласът й се прекърши и той погледна надолу, за да види, че очите й се затварят, докато тя се опитваше да остане будна.

— Не се съпротивлявай, ми амара, просто си почини. — Той се спря пред една дървена колибка, която беше толкова добре замаскирана от дърветата, че беше невидима на разстояние от осем-девет крачки. Вен я остави нежно на земята и разплете сложната система от възли с която се придържаше завързана вратата и след това я бутна. Влизайки вътре преди нея, той беше посрещнат от застояла миризма, но вътрешността се беше запазила чиста от природните влияния, точно толкова, колкото и когато я беше използвал за последно преди осем години.

Ерин влезе в единствената стая на къщичката след него и се огледа.

— Какво е това място? Не изглежда като обикновените постройки в природните паркове.

— Не съм сигурен дали управлението на парка знае, че тя дори съществува — отвърна той. — Тук е от повече от век, предполагам. Може да е била колиба на ловец. Традиция е между сериозните туристи да поддържат мястото чисто и да използват каквото им е нужно, но и да оставят каквото могат за други като тях. — Той се насочи към грубите непочистени дървени дъски, забити на стената и започна да разглежда запасите от консерви. — Повечето от тези са достатъчно годни за ядене, а и винаги мога да хвана някакъв дивеч.

— Не — отговори му тя, като клатеше глава. — Знам, че е глупаво, но не мога да понеса мисълта за ничия смърт в момента, нито дори за заешка или птича.

Той не й отговори, само кимна и внесе раниците им в колибата, после завърза отново вратата отвътре. Двата малки прозореца бяха залостени с дъски против вятъра, но имаше процепи в стените и стаята беше замръзнала.

— Трябва да запалим огън. Има насечени дърва в огнището, но не виждам кибрит.

Той претърси лавиците на стената, кълнейки тихо, че е забравил да вземе такъв.

— Няма значение — каза Ерин. Тя раздвижи леш пръстите си в посоката, в която беше огнището и подпалките под трупите заискряха и пламнаха докато огъня не стана достатъчно силен.

Тя повдигна едната си вежда.

— Прост трик, който дори новаците в първата си година могат да направят с огъня. Ти можеш ли да правиш нещо с атлантската си магия?

— Огънят е забранен елемент, само някои от атлантите могат да го канализират. Но не съм съвсем непотребен — отвърна той и се ухили. После извади изглеждащо чисто на вид канче за кафе и едно дълбоко медно гърне от един шкаф и ги сложи на масата. След това каза думите, които Аларик го караше да повтаря отново и отново, чувствайки магическите им защитни сили да обгръщат колибата.

— Ти защити колибата — каза тя и отново повдигна вежда. — С магия ли я запечата?

— Аларик ми показа този номер преди да тръгнем. Той вярва, че Калигула може би е способен да усеща атлантската магия, а това важи със сигурност за Анубиса, ако е наоколо.

Тя кимна, затвори очи и измърмори нещо тихо. Тогава той усети как силата на неговата защитна магия сякаш се удвои.

— Това сигурно също ще помогне — каза тя, докато разкопчаваше и събличаше тежкото си палто.

Вен се загледа в нея, уловен в капана на обърканите емоции, препускащи през него и се наруга, задето е такъв похотлив глупак, който не иска нищо друго, освен да съблече дрехите й и да я обладае, за да докаже по някакъв примитивен начин, че тя е жива и невредима. Да я бележи като своя сега и завинаги.

— Вен? Водата?

— Да — каза той почти замаяно.

Той разтърси глава, за да се отърси от желанието и копнежа, предизвикани от унеса, после призова елементите и водата, която беше за неговата същност нещо толкова естествено, както и въздуха, който дишаше.

Тя откликна на повика му веднага под формата на спирала образувана от блестящи капки дъжд и премина със звънене през стените, после се обедини във вълни и се изви под погледа му във водопад от блестяща вода, която затопли въздуха и се изсипа в съдовете, където завря и забълбука.

— Дженай ми даде малко кафе, когато опаковахме провизиите — каза той като се зае да тършува в раницата си. Когато най-после намери кафето, което незнайно как беше на дъното на багажа му и се обърна към Ерин триумфално. В този момент изтърва раницата от разтрепераните си пръсти, защото тя стоеше там, по средата на колибата и не носеше нищо друго върху себе си, освен чорапите си.

— Краката ми са замръзнали — каза тя, като хапеше устни, сякаш не беше сигурна в реакцията му.

— Аз ще ги стопля — обеща той, като тихо отново благодари на Посейдон за подаръка, който представляваше тази жена, тази вещица, докато горещината преминаваше през тялото му и караше стомаха, топките и сърцето му да изтръпнат. — Нуждая се от теб, Ерин — той успя да овладее гласа си, който беше станал груб и дрезгав от страст. Опитваше се да се държи рицарски и да покаже сдържаност. — Нуждая се от теб толкова силно, че не мога да ти обещая, че ще съм нежен. Сигурна ли си?

— Не желая нежност. Просто искам теб — тя разтвори ръце и сдържаността се изгуби под водовъртежа от ожесточената и отчаяна нужда. Той използва последния си самоконтрол, за да изкаже магическите атлантски думи, които Аларик го беше накарал да практикува, после пресече стаята и я взе тържествуващо в обятията си.

Ерин го наблюдаваше как се приближава към нея, докато очите му я пронизваха със стоманения поглед на хищник и усети, че през тялото й премина лека тръпка на безпокойство, примесена с вълнение. Тя беше освободила нещо с думите и действията си и сега стоеше пред него напълно разголена в много отношения и не се страхуваше да поеме последствията от това. Имаше нужда да усети, че той е жив във физически смисъл, да заличи образите на раната върху ребрата му и бликащата от нея кръв, които продължаваха да я преследват.

Той я гледаше втренчено право в очите, докато бързо разсъбличаше дрехите си и ги трупаше заедно с палтата им върху дървената пейка, която трябваше да им послужи за легло. После издърпа спалния чувал от дъното на раницата си и го разгърна. Светлината на огъня погали мускулестите му крака, когато се наведе над импровизираното им ложе.

Докато го наблюдаваше в гърлото й се надигна мъркащ звук, който се срещна с този на смарагда й. Сянката му, отразена на стената, потреперваше леко. Внезапно тя осъзна силата, която упражняваше върху този мъж и почти отстъпи назад. Незнайно как, страстта им се беше преплела и нуждата да бъдат един с друг беше станала още по-силна, отколкото тя можеше да разбере.

Той спря с оправянето на постелята, обърна се и се загледа в нея, а погледът му разкриваше ясно емоциите му. Тя се успокои, като най-накрая осъзна дълбоко в душата си, че времето няма нищо общо с желанието, което тя изпитваше към този мъж. Тя забрави за реалността, за минутите, часовете или дните. Душата й го призова и той отговори на повика й.

Уловена в този откраднат и грижливо пазен миг, тя осъзна, че не се нуждае от нищо повече.

Вен я придърпа да застане пред камината заедно с него. Топлината от пламъците обгръщаше краката им, но тя не можеше да се сравни с тази, която ги изгаряше отвътре. Той наведе глава и я целуна с цялата ярост на притежател, която нямаше нищо общо с нежността. Потапяше езика си в топлината на устата й по начина, по който смяташе да притежава и тялото й. Искаше всичко от нея и смяташе да го вземе. Нека боговете да са на помощ и на двама им, ако тя откажеше да се предаде.

Ерин се притисна до него, разнежена и безпомощна пред първичната му страст. Някаква далечна част в нея осъзнаваше, че той искаше да я завладее напълно, но тя можеше единствено да отговаря на исканията му и да му се подчини напълно. Ерин трепна, когато ръцете му обхванаха гърдите й и палците потъркаха зърната й. Тя се задъха от удоволствие срещу устните му. Вен се откъсна от нея и я погледна. В дълбините на очите му светеха синьо-зелени пламъци, а устните му се извиха в победоносна усмивка.

— Ти си моя — каза той дрезгаво, — и имам намерение да вкуся всеки сантиметър от теб.

Тя изтръпна, като чу резкия му от желание глас, а после изстена, сигурна, че Вен иска да я бележи, когато той коленичи пред нея и бързо положи устни на една от гърдите й, като засмука и почти захапа кожата й. Отдръпна се леко, изведнъж уплашена от собствена си реакция към него, но той я погледна и изръмжа предупредително преди да засмуче силно зърното й с устни. През нея премина вълна на толкова силно удоволствие, че коленете й се разтрепериха и щеше да падне, ако той не държеше бедрата й в ръцете си, като ги притискаше силно и я придърпваше по-близо към себе си.

Той освободи гърдата й и погледът му се насочи надолу по тялото й с такава настървеност, че цялата й кожа пламна. После премести ръката си, за да насочи единия си пръст към влажните косъмчета между бедрата й и тогава тя изстена отново, спомняйки си обещанието му да я вкуси цялата.

— Вен, недей, искам да ти доставя удоволствие — помоли го тя, но той я прекъсна, като се разсмя и думите й замряха от звука на смеха му.

— О, ти ще ми доставиш удоволствие, моя малка вещице, пееща на скъпоценните камъни, ми амара — каза той. — Ти ще ми доставиш голямо удоволствие, когато почувствам вкуса ти в устата си.

Думите му предизвикаха чувствени тръпки по тялото й, които се насочиха между бедрата й, като изпълниха женствеността й с кадифено желание. После той наведе глава и прокара език по нея, което я подлуди толкава много, че не можеше да направи нищо друго, освен да стои там разголена пред устните му, докато той пъхна два от дългите си твърди пръсти в нея и я погали с тях.

Тя изпищя и се разтрепери.

Когато Ерин изкрещя, Вен почувства изгарящата страст на нейния оргазъм да преминава през нея и него, и дори през стаята. Музиката от камъните й се извиси до кресчендо, а напрежението в слабините му стигна точката на кипене и той си помисли, че топките му ще експлодират със силата на болезненото му неистово желание. Продължаваше да смуче и облизва центъра на нейната топлина, да плъзга пръсти в нея, докато не почувства, че напрежението в отпуснатото й тяло е достигнало до невъзможно ниво. Тя хвана косата му и изстена.

— Не, Вен, не мога повече. Моля те…

Той отдръпна устните си от екстаза на нейната топлина и я загледа, докато пръстите му все още бяха в нея, притиснати от натиска на тясната й мекота, която скоро щеше да притиска със същата сила и една друга част от него.

— Да, можеш и ще издържиш. Аз ще те накарам да свършиш толкова силно и често тази нощ, за да не можеш никога да изтриеш вкуса, аромата и усещането за мен от ума или тялото си. Също както аз никога няма да забравя вкуса на твоята страст.

Той наведе глава отново и започва да изтезава онази малка чувствителна част от нея, а после продължи много по-силно, като я смучеше с устни, а едновременно с това плъзгаше пръстите си в нея. Цялото тяло на Ерин изтръпна за момент под него. В следващия миг тя изкрещя името му, като се извиваше и потрепваше в освобождението си под устните му и по пръстите му потече кадифената течност на нейния екстаз.

Неговото собствено тяло крещеше да бъде освободено и той се изправи на разтрепераните си колене, за да я придърпа в обятията си. Воинът прескочи постелята им и я положи да легне отгоре, а след това разтвори бедрата й и я погледна.

— Кажи ми какво искаш, Ерин — заповяда той.

— Искам теб — прошепна тя. — Нуждая се от теб, само и единствено от теб, Вен. Имам нужда да си вътре в мен.

Думите й разкъсаха нишката на последния самоконтрол, който му беше останал и той насочи мъжествеността си към влажния отвор на нейната женственост, като проникна в нея дълбоко и плътно, с цялата дължина на члена си. Вен се задържа за момент в нея. Цялото му тяло трепереше от силата на страстта му, която го зовеше да я обладае отново и отново, по-силно и по-бързо, и да се отърси от напрежението.

Тя потрепери под него и вдигна ръце, за да го прегърне.

— Сега, Вен. Този път е твой ред да свършиш заради мен.

— Моя — простена той, като се отдръпна назад и после се заби в нея по-силно. — Кажи името ми, отново. Кажи ми, че знаеш, че този, който те обладава, претендира да си негова и те превръща в своя, съм аз.

— Да — отвърна тя, като изви бедра, за да посрещне силните му тласъци. — Да, Вен.

Красивите й сини очи, отразяващи цвета на небето, невинността и магията, които беше обвила около сърцето и душата му, се взряха в него и той почувства как трепета на магията й го помита като ураган.

След това песента на нейните камъни се извиси и излезе извън контрол, като го отнесе, отнесе и нея самата, в гигантска вълна от страст и горещина, от мощен глад и желание.

Това беше най-силният оргазъм, който някога бе имал. Толкова силен, че си помисли, че топките му сигурно ще се скъсат, докато изливаше семето си в нея, сякаш цяла вечност. Тя свърши заедно с него, като се свиваше и потрепваше конвулсивно под него, обливайки члена му с женствеността си, докато най-накрая той не падна върху нея и светът не избледня, когато нейната музика ескалира около тях.

— Ако това е сливането на душите, как ще можем да оцелеем след такова преживяване? — прошепна тя, а гласът и трепереше.

Той й се усмихна, потапяйки се в чувствата й, в нейната музика, в светлината от цветове, която представляваше душата й.

— Сега, когато го открихме, ми амара, въпросът е как бихме могли да оцелеем без него?