Пробуждането на Атлантида

Глава 24

Короните на дърветата, близо до щаба на Светлинния кръг

Даниъл се загледа надолу към вампирите, които обикаляха около магическия щит и подобри зрението си, което сега странно се превърна от инфрачервена в многоцветна призма. Ако знаеше, че ще получи такава сила, като пие от кръвта на древен вампир, щеше да пресуши копелето още първия път, когато го срещна. Раните му бяха напълно излекувани и той усещаше силата на живота да тупти с повече енергия през тялото му, отколкото беше чувствал след превръщането си в нежив.

Въпреки че се беше приближил до окончателната смърт повече, отколкото някога преди, като беше довлачил окървавеното си тяло обратно в планината, това беше затвърдило доверието на Калигула в него. Сега той най-сетне щеше да има възможността да унищожи чудовището и светът щеше да се превърне в по-добро място.

Поне докато не се появеше следващия претендент за завоевател. Той си бе мислил, че смъртта на Барабас ще сложи край — поне за малко — на коварната намеса на злите вампири в политическата структура на хората. Но дори и след окончателната му смърт, влиянието на Барабас продължи да се разпространява. Перфектен пример за това какво може да постигне един добър стратег, който не познава абсолютно никакви граници.

Даниъл гледаше членовете от кръвното потомство на Калигула, които се втурваха стремглаво към ръбовете на щита отдолу и призна мрачната истина пред себе си. Четири от пет дни, той бе достатъчно обезкуражен, за да обмисли срещата с истинската смърт. Ако не беше срещнал атлантите и Куин, за да има най-накрая партньори в тайните си усилия, със сигурност щеше да го направи по-рано. Животът — дори този на нежив — имаше нужда от надежда, а Даниъл нямаше никаква.

— Дракос! — извика го Калигула. — Домъкни се тук и ми помогни да разбера как да проникна през щита на тази вещица!

Даниъл кимна и се понесе през върховете на дърветата към неговия така наречен господар.

Скоро. При първата възможност, която получа, Калигула, задникът ти е мой.

Хижата

Вен влезе в хижата и погледът му веднага се понесе към Ерин, която седеше свита на кълбо върху спалните им чували. Тя вероятно отново бе изцедила цялата си сила, но някак бе надвила вещица, която беше две нива по-високо от нея на силовата скала или както там го наричаха магьосниците. Освен ако не я бе преценил погрешно, тя също така бе убила първия човек в живота си, което не бе нещо, с което да се справиш лесно.

Никога не бе лесно да се справиш с това, помисли си мрачно той, без значение дали е първото ши стотното ти убийство. Дори ако, както бе при него, си убил толкова много, че вече не можеш да ги преброиш. Убийството си бе убийство и боговете най-вероятно имаха някаква огромна схема с показатели до края на дните ти. Ако бе така, със сигурност бяха отбелязали куража на Ерин, който блестеше по-ярко дори от вещерския й огън. Той се приближи към нея и я привлече в скута си, после просто седна тихо, обгърна я с ръце и вдиша уханието на косата й.

Вратата се отвори и Джак, вече в човешкия си облик, въпреки че дори и на два крака заемаше не по-малко място, влезе, следван от Куин точно зад него.

— Те не знаят нищо за плановете на Калигула — каза Джак, изтръсквайки мокрия сняг от косата си. — Да кажем, че бяха по-ниско в хранителната верига.

Вен повдигна едната си вежда.

— Бяха по-ниско в хранителната верига?

Очите на Джак изглеждаха повече като на котка, отколкото като на човек, когато отговори.

— Аха. Бяха.

Лицето на Куин бе почти толкова бледо, колкото това на Ерин, а очите й бяха станали безизразни и мъртвешки. Или тя бе безчувствена убийца, или се отдръпваше от света, когато й се налагаше да прави ужасни неща в името на каузата си. Тяхната кауза, поправи се безмълвно той. Познавайки Райли, Вен бе почти сигурен, че Куин не е хладнокръвна убийца. Така че пътят, по който минаваше тя, трябва да бе изключително труден. Макар да се възхищаваше на всеотдайността и куража й, той си обеща, че на Ерин никога няма да й се наложи да се изправя пред този мрачен път.

— Има кафе — каза Ерин с едва доловим глас. — И малко консервирана храна по рафтовете, както и няколко нетрайни неща, които донесохме.

Куин насочи напрегнатото си внимание към Ерин.

— Не е нужно да се правиш на домакиня, певице на скъпоценни камъни. Можем… — тя спря на средата на изречението, бързо прекоси стаята и се наведе пред Ерин. — О, не, Ерин. Не бива да се чувстваш така заради нея. Тя беше предателка.

— Какво? — Ерин повдигна глава и после я отпусна обратно върху коленете си. — О, емпатското нещо. Сестра си на Райли, значи и ти си такава, предполагам. Е, стой далеч от главата ми — нямаше никаква разпаленост в думите й, просто безчувствена апатия, която изплаши Вен повече, отколкото би направил един емоционален изблик.

— Вен, Джак. Излезте — каза Куин, изправяйки се. — Веднага.

Ръцете на Вен се затегнаха около Ерин.

— Не знам какво…

— Излез. Веднага — повтори тя, но не отместваше погледа си от Ерин. Съчувствието и разбирането в очите на Куин, го накараха да се реши.

— Ще бъде ли проблем за теб, ми амара? — прошепна той на Ерин.

Тя сви рамене, но след това се дръпна от скута му, затова той прие това за съгласие и се изправи, за да излезе.

— Ще бъда точно отвън, ако имаш нужда от мен.

Куин се ухили развеселено към него.

— Не съм толкова страшна, колкото изглеждам, братко.

— Братко… — той се плесна с ръка по челото. — О, в името на боговете, въобще не се замислих за това. Когато Райли и Конлан се оженят, ние ще бъдем семейство. Как ще го преживея? — изпъшка той.

Куин се надигна и разроши косата му, сякаш беше малко детенце.

— Всичко е наред, братле. Обещавам да бъда добра с теб на семейните събирания.

Все още пъшкайки, той последва Джак навън и си открадна последен поглед към Ерин, когато мина през вратата. Вен бе облекчен, когато видя сянката на усмивка върху лицето й. Може би Куин щеше да успее да й даде спокойствието, което той не можа. Всичко, което се сещаше да направи, бе да я люби чувствено, докато тя не заспи, а това не беше особено практично в момента.

— Хайде, рибке — каза Джак. — Ще те науча как да ловуваш вечеря, която не идва от консерва.

Вен изчака докато златният блясък на трансформацията приключи и на мястото, където бе мъжът, преди той да отговори, сега стоеше тигър.

— За теб съм акула, косматко.

Тигърът изръмжа и се понесе към гората. Вен го последва, поклащайки глава, когато осъзна, че кръгът от приятелите му, изведнъж вече включваше вещици, бунтовници и тигри.

Щабът на Светлинния кръг

Джъстис наблюдаваше периметъра на щита и си помисли за трети или четвърти път през последните двадесет минути, че беше много щастлив да е от страната на Аларик. Жрецът бе прибавил силата си към тази на Дженай и щитът бе напълно непропусклив за полуделите вампири, които многократно хвърляха телата си срещу него, скърцаха със зъби, а червените им очи светеха с убийствени намерения. Той изруга под нос, когато един от тях се втурна направо към него от надвисналите дървета и блъсна щита на сантиметри от главата му. Оглеждайки върховете на дърветата, той съзря някого, който много приличаше на Даниъл, поне от разстояние, което означаваше, че вампирът бе преживял взрива на Аларик в склада.

Джъстис не знаеше дали да приеме това като плюс или минус. Даниъл, под прикритието на Дракос, планираше да спипа Калигула отблизо. Или поне така бе на теория.

Лично на Джъстис идеята, че той разиграваше всички тях като някакъв вид нежив двоен агент, му бе минала през ума неведнъж. Вампирът изглеждаше като мъж с тайни, а Джъстис определено бе способен да разпознава такива. Беше като призвание.

Не че той някога би признал своите. Поне не и на някого, когото не възнамеряваше да убие след това.

— Джъстис — обърна се Аларик към него. — Мисля, че имаме нужда от план. Този с Дракос е Калигула. Той ръководи това нападение. Но ако отслабя щита, за да отвърна, тези вампири ще превземат всичко.

— Не е ли вярно, че не могат да влязат в сградата, ако не бъдат поканени вътре?

— Трябва да е вярно, особено когато се защитава с магия. Но тайнствените правила на вампирските способности, когато се отнасят до обществени сгради може да са различни в този случай — отговори Аларик, а очите му заблестяха в жестока смарагдовозелена светлина.

Дженай отпусна ръцете си.

— Благодаря ти, че ме караш да се смея, Аларик, но е очевидно, че ти удържаш този щит без мен. Може би ако го отпуснеш, ще можеш да преминеш в момента, в който ми го прехвърлиш. И вампирите ще се опитат да се доберат до входа на щаба, с много лоши резултати за тях.

Джъстис присви очи.

— Не съм сигурен какво имаш предвид с това „много лоши резултати“, но ми идват наум няколко неща. Първо, биха могли да се преструват, с цел да ви накарат да отслабите защитата си. Второ, това, което въздейства на скоро превърнат вампир, няма да въздейства по същия начин на толкова стар вампир като Калигула.

— Ако се преструват, като спонтанно се запалват, докато се насилват да преминат защитите ни, го правят по много убедителен начин — отсече тя. — И съм наясно със силата на един древен вампир. Но вие, атлантите, водите борба с тях от векове, нали?

Аларик наклони глава.

— Така е, лейди. Но никога досега не е трябвало да се бием в съгласувани атаки. Неживите не са общностен тип, нито пък някога са били, и осуетяването на отделни нападатели е съвсем различно нещо.

Кристоф дотича от ъгъла на сградата.

— Не знам на колко дълбоко действа този щит, но вампирите зад сградата тъкмо започнаха да копаят под нея.

Аларик изруга яростно на атлантски, след това очите му заблестяха дори по-ярко и кожата на Джъстис изцвърча от силата на чистата, сурова мощ, която бе канализирана от най-могъщия върховен жрец в историята на Атлантида. Изминаха няколко секунда и след това той кимна.

— Щитът вече действа на три метра и половина дълбочина в земята, и мога да го разпростря в непрекъсната сфера около това място, ако се наложи.

— Споменах ли колко се радвам, че съм от твоя отбор — промърмори Джъстис, преди да започне да крачи отново напред-назад пред ръба на щита. — Защо просто не ги пуснем? Ако не могат да влязат в сградата — макар да признавам, че това е едно голямо „ако“ — ни превъзхождат числено само с осем или девет на един.

— Което би било приемливо за атлантски воин, може би, но с нас има уморени и ранени шейпшифтъри и освен това силите ни не са пълни — каза Аларик и погледна надолу към белите превръзки, увити около гърдите на Джъстис, които проблясваха в тъмнината под отворената му риза.

— Това е драскотина — протестира той. Огледа групата им и с неохота разпозна уморената, препъната походка, резултат от изтощението, в повечето от шейпшифтърите, много от които се възстановяваха от собствените си драскотини.

— Добре, може и да имаш право — призна Джъстис. — Тогава какъв е планът?

— Планът на Дженай има своите предимства. Аз ще изляза и ще… обсъдя… ситуацията с Калигула, докато тя удържа щита.

— Ако обсъждам на атлантски означава „да затрия сеещото смърт чудовище от лицето на земята“, тогава аз съм в пълно съгласие с този план — каза Дженай.

— Няма да ходиш никъде без мен — изръмжа Джъстис, предизвиквайки жреца да не се съгласи.

— Същото се отнася и за мен — заяви Кристоф и извади кинжалите си.

Аларик повдигна една черна вежда.

— Не бих очаквал друго.